Синът ми често се оплакваше, че непрекъснато водел този разговор с дядо си Петко. И тъй като историята го връщала с двеста години назад, към времето на „Рибния буквар“ и на Еленската даскалоливница, ме помоли да обясня на баща си, че книжното знание отдавна е станало невалидно.

– Как така? – изгледах го объркано и недоверчиво.

– Ами много просто – надменно „обясни“ той. – Всяко нещо, което е написано на хартия, вече е безвъзвратно остаряло. Обърни внимание на факта, че в топ 100 на най-богатите хора в света почти никой не е с висше образование. Ако не ми вярваш, можеш да провериш какво е завършил Карлос Слим. Между другото, същото важи и за твоя излюбен шах. В ранглистата на първите двеста има само един човек, учил в университет… някакъв египетски лекар, който никога не е практикувал медицина. А Уесли Со и Фабиано Каруана нямат дори и средно образование. Да не говорим за Гукеш и за останалите индийци. Което, разбира се, не им пречи да владеят поне пет чужди езика.

– Ти тези неща откъде ги знаеш? – възразих плахо.

– Знанието е като вятъра. Не е необходимо да го търсиш. То самò ще те намери. Ето защо нещата трябва да се случват ей така, от само себе си.

– По силата на природното действие… тъй както расте троскотът – започнах да се дразня на тийнейджърската му категоричност.

– Ами ако троскотът и полските кринове се окажат по-красиви от цар Соломон в целия му блясък? Ако са по-ценни от цялото му злато? Ако са по-витални и по-силни от армията му? Добре е да знаеш, че троскотът е от семейство Житни и че в един от възможните разкази не той е плевел, а житото. Представи си, че именно този разказ искам да измисля. И че многото четене може да ми попречи. Тъй както многото торене изпива живителните сили на почвата, така може да се окаже, че многото четене изпива човешкия ум. Ти си свещеник и е излишно точно аз да ти обяснявам, че в шаха и в Библията незнаещите младенци винаги посрамват знанието на знаещите. Не може да не си забелязал, че Гукеш прилича не на гений, а на просещо циганче и че пророк Амос сам себе си нарича „берач на диви смокини“. 

– Не предполагах, че си чувал за Гукеш и за пророк Амос – приятно се изненадах от обрата на разговора.

– Защото не чета книги. Ако четях, нямаше да повтарям 12. клас. Щях да съм студент и всички да ме мислят за нормален човек. 

– А сега?  

– Сега трябва да приемеш, че синът ти е троскот. И че няма да стане нито световен шампион по шах, нито библейски пророк. Но ти и такъв ще го обичаш, нали?!

– Да, но преди това ще го набия.

– Ама не можеш… – ехидно се усмихна той. – Защото, когато живеех в Дивдядово, тренирах киокушин. И ако не си забравил, бях републикански шампион. Вярно че много вода изтече оттогава; вярно че бях в 1. клас и че килограмите ми не стигаха, за да вляза в най-леката категория. Бях единственият състезател под 22 килограма и получих „служебно“ злато. Но какво от това?! Нали все още имам оранжев колан… 

Докато си го представях как изглеждаше в кимоно, тогава, когато бе мъничък и лек като репей, се замислих за притчата за блудния син. Ами ако бащата обеднее и започне да се храни с диви рожкове? Ако книгите му започнат да остаряват по-бързо от него? Ако заживее с тях като просяк с гълъби? Ако синът, за да го спаси от гладна смърт, купи угоено теле и каже: моят баща мъртъв беше и оживя, изгубен бе и се намери… Сигурно и такава притча може да има. Щом може да има вино от диви смокини и ликьор от рожкове, защо и такава притча да няма?