В това лудо време едва се отлисти един месец от календара и вече се чувстваме смазани от бързане. Задачите, плановете, изискванията. А списъкът с желания – да не отваряме въпроса, че става неудобно! Има ли време за всичко това? Ами телефонът? Пълен е вече от последните пътувания. Ще трябва да вдигна плана на облака. Още разходи, защото имам още проекти! Съобщенията извират от всички мрежи, мейлите са напът да ме затрупат, а денонощието си е все така 24 часа. 

Как са живели хората преди този информационен бум? И всички ли се чувстваме така – все по-задъхани и изтощени от бързото живеене? Мечтите ни – проекти с тикчета за отмятане. Ваканциите – пълни с още програми за изпълнение. А, да, и да не забравяме, че си поръчваме точно какъв да бъде партньорът. Свръхконтролът днес е възможен, но той ни донесе и свръхразочарования. 

А днешните деца и млади хора мечтаят за 90-те – времето, което смятат за най-яката епоха с най-яката музика, с най-яката мода и най-якото – времето на великата аналогова анонимност. 

Какъв парадокс! Без мобилни телефони, без персонални компютри?!

А домашните телефони без дуплекс бяха лукс. 30 години може да не са много време от гледна точка на еволюцията, но на практика са цял квантов скок за начина на живот. Днес правим почти всичко в дигитална среда: работим онлайн с хора от целия свят, които никога не сме виждали, поръчваме стоки от другия край на света, използваме изкуствен интелект за работа, учене, забавление, запознаваме се с хора в платформи, влюбваме се в чатбота, защото е толкова мил и знае какво харесваме. 

Но трябва да отбележим, че всички тези неща бяха мечта и за богатите преди 30 години. След като имаме всички удобства, пълен хладилник и всичката информация на света, тогава на какво се дължи носталгията по 90-те и всичко винтидж? Какво ни е давало това време повече от бързите изживявания днес? 

Да превъртим времето и да видим някои от забравените удоволствия от 90-те:

Дългите разговори по телефона

Годината е 1995-а и говоренето по телефон си е най-нормалното нещо на света. Уличните телефони вече са с фонокарти с минути, а у дома апаратът е аналогов с шайба или от модерните – с бутони за цифрите. И обикновено е вързан за стената. Има дълъг кабел и заради този технически бонус може да се разтегля до 2 – 3 метра. Да, за родителите е супердосадно, когато тийнът захапе слушалката за има-няма два часа ВСЯКА ВЕЧЕР, обаче колко е хубаво това бъбрене с приятелка за най-новите клюки, за гаджетата и напоителното възмущение от педагогическата строгост в училище. Всичко това си е чиста проба психотерапия – споделяне на идеи, реално общуване с истински човешки глас, който улавя емоцията, и безценно споделено време. Говоренето по телефона днес почти изчезва, а за младите то направо е табу. „Не съм го чул“ – извинението на днешния млад човек, което говори много за (само)дистанцирането. 

Купоните с непознати – най-яките партита

За всеки тийнейджър от 90-те партитата са неизменна част от социалния живот. Метъли, рокери, рапъри, класически възпитаници – няма значение. Всички се събираме и се запознаваме с нови хора, смеем се, танцуваме, забиваме гаджета. Музиката сближава повече от 1000 думи! Танцуват се блусове – момчетата канят, но и обратното става. Та ние сме отракани, я! Няма да чакаме някой да ни гепи гаджето! В случай че в една вечер има дублиране, отиваме на всички купони. Движението по улиците е по нощите, пеша, обикновено с дълго ходене в студ, сняг, пек или дъжд, но купон не се пропуска! Така се създават здрави контакти, които днес прерастват в бизнес отношения, приятелства, семейства. 

Размяната на дрехи – каквото е мое, то е и твое

Дрехи по магазините в България през 90-те почти няма и ако някой иска нещо по-така, то трябва или да го изтъргува отнякъде, или да си го ушие. То и платове няма кой знае какви, но с много изобретателност се ражда нова мода. Най-ценният ресурс е гардеробът на приятелката, братовчедката и съседката, така че добрите отношения са една добра инвестиция и предпоставка за добър аутфит. Няма нищо по-готино от мечтаната рокля на сестрата назаем, макар и само за няколко дни, пък в замяна тя да вземе стария суитшърт. Каквото е мое, то е и твое и в това няма грам драма. А ако някой умее и да плете, и да шие, се раждат истински шедьоври от старото палто на баба!

Кабелната телевизия и видеотеките

С пускането на кабелна телевизия в домовете ни влизат цели нови светове – американски и западни сериали и филми, модата на грънджа, световната музика, MTV. Цяло едно поколение израства с тъпите майтапи на „Бийвъс и Бътхед“, но на екрана на една ръка разстояние гледаме класации с най-новите хитове, учим се как се прави телевизия и как се води развлекателно токшоу, защото такова у нази нЕма. Първата музикална телевизия в България – ММ – превръща водещите за нула време в звезди. А всеки музикант, появил се на екрана, се изстрелва в космоса на БГ известността и това са тогавашните инфлуенсъри. Видеотеките пък са начин да се видят страшно много филми, останали недостъпни отвъд Желязната завеса. Бизнесът с даването на видеокасети под наем си е цяла находка, но има кратък икономически живот. Видеотеки днес няма, няма и видеоплейъри. Има онлайн платформи, но е видно с просто око как идейният зарад на киното спада от година на година правопропорционално на количеството бълвана продукция.

Модата, кубинките, прическите

Модата от кабелната телевизия бързо навлиза в света на младите от 90-те. Гладни за промяна и след захвърлянето на униформите, всеки се пуска по модата на своите идоли. Това е времето, когато момичетата носят къси коси, а момчетата – дълги. Но това е напълно в гръндж модата и вълната на кожените якета, дънковите бомбъри с вълнена подплата, военните мешки, боядисването на косите и на двата пола. Ония къси бретони, дето са модерни, стават хит за едно лято от филма Reality Bites, а на екрана изгряват звездите на Джони Деп, Брад Пит, Уинона Райдър, Деми Мур, Сандра Бълок. Американските сериали и филми дават хиляди идеи за аутфити, а кубинките са най-мега-гъзарският атрибут! Но това си е дефицитна стока и тъй като всички нямаме поравно, въображението спасява положението с дългите чорапи над коляното и кубинките на батко назаем.

Музиката, обложките, писмата по пощата

Няма такъв кеф като моментите, когато се затваряме в детската стая и си пускаме новия албум на любимата група и просто се изключваме. Излизането на музикалния пазар на нова касетка е велика тръпка, преживявана в месеци на проверки на тогавашните музикални магазини. Повечето ученици събират пари от стипендии за касетки и музикални списания. А там има цяла вселена: постери за стената, текстове на песни, статии за нашите идоли, съвети за любовните отношения. Цветното лъскаво списание Bravo ни отваря цели светове и който умее да чете на немски, може да се възползва от предоставените адреси за кореспонденция с чуждестранни приятелчета. Отварят се портали за запознанства…

Лично аз си пишех с едно момче от Норвегия. Бьорн беше с 2 години по-голям от мен и направо изпадах в амок при пристигането на писмата му в пощенската кутия. Обаче ужасно се разочаровах, като в отговор на едно от писмата той ми написа, че не е чувал за Nirvana, Pearl Jam и Red Hot Chili Peppers и дали мога да му пратя нещо да ги чуе. Интересът ми към него рязко се изпари. И тъй като музиката си остава важна част от живота на младежа от 90-те, то трябва да отбележим, че слушането на слушалки с обложката на албума в ръка е велик интимен акт, в който четем текстовете, всмукваме се буквално в музиката, ревем, пречистваме се, терапевтираме се, танцуваме, скачаме и заспиваме с преживяването. И в това има голяма магия. А с един приятел от Варна дори си пишехме писма под формата на цитати от текстове на песни и това беше велико интелектуално предизвикателство. Всеки от нас разбираше с лекота другия повече, отколкото, ако си пишехме писма с Как си? Какво правиш? Къде ще ходиш през ваканцията? Очакването на всяко писмо е тръпка, достойна за роман, а писането на отговор е блаженство и достойно упражнение по писане!

Пътуване на стоп – среща на пощата

Едно лято с приятелката ми решихме да ходим до Варна при тия нашите приятели. Хубаво, ама пари няма. Имаме толкова, колкото за по една кифла на ден и евентуално за някакви спешни ситуации, разбирай, вход за дискотека. По онова време дамите влизат безплатно (Lady’s night), което привлича от своя страна мъжете. Обаче като сме казали, че ще отидем до Варна, отиваме. Тръгваме на стоп. Взимат ни веднага. „Русата и черната“ – бяхме голяма комбинация. Явно сме били, освен приключенки, и късметлийки, защото за тук-там смени по пътя пристигаме не без перипетии, но все пак във Варна. На баба съм казала, че отивам при другата баба, да си е спокойна. Телефони няма, нали ви казвам? Голямо удобство! Но понеже сме пътували и големи компании на стоп, а не е ясно кой къде ще се озове, винаги си правим среща на пощата. Всяко село, всеки град има поща, затова като пристигнем, чакаме се там. Няма бързане: когато – тогава. Та така се роди лафът Пътуваме нанякъде, среща на пощата. 

a/s/l

С първите персонални компютри и домашния интернет се появяват и първите онлайн платформи за групови чатове. Всяка вечер бързам да отида в офиса на баща ми, за да се плесна пред компютъра и да зачакам пиукането на модема, а той, моля ви се, свързан с интернет през телефона. Като те пусне, ооох, блаженство! Гмурваме се в чатовете: mIRC, ICQ са най-популярните платформи. Има избор за комуникация с хора от цял свят. Всеки има nickname. Първо съм Лолита и това е голяма находка, но веднъж един много отракан, който явно е чел Набоков, отбеляза, че вече не съм във възраст за Лолита и да си сменя nick-a. Ахааа, пораснала съм, значи! 

Тогава идват БГ форумите. Първите са в dir.bg. Форумите са групови чатове, но хората могат на някакъв етап да се отделят в „отделна чатстая“ за по-лични разговори. Евентуално. Но масово се пише в групи за дискусии по интереси – от възрастови групи за запознанства (20+, 30+ и т.н.), групи за музика, поезия, литература, хобита. Най-хубавите ми запознанства са от blind date с хора, с които си пиша дълго, но не съм виждала никога. Има и големи разочарования, но и големи открития. Който се е пускал по такива срещи – лични и групови, знае за тръпката. 

Ааааа, а какво е a/s/l? При всеки чат с нов човек първото, което той пита, е това. Съкратено от age/sex/location. Оказа се, че location е култово важно, защото никой не е чувал за България, и докато си пиша с един австралиец, в когото съм много влюбена на този етап, един ден той решава да ми прати своя снимка. Велик напредък на технологията е да се сканира фотос на дигитален носител. И очакването ми е велико… попарено, след като тоя безумник ми праща снимка на Том Круз, мислейки си, че ние в България спим под дебел камък в пещерите ни и идея нямаме от американски звезди. Интересът ми се изпари на мига, пък и да е бил австралиецът Том Круз!

Ваканциите на село – истински Сървайвър с образователна цел!

За софиянци няма нищо по-нормално от това да ни пращат лятото на село. Не само че всички имат роднини в прованса, но и всички разказват за легендарните лета с игрите на полето, с компаниите до късно, с новите приятели. Е, да, ама за софиянките от жълтите павета няколкото седмици на село са си истински културен шок с външна тоалетна, животни из калния двор, липса на баня с течаща вода, но за сметка на това – прясна вода от кладенеца и хоремаг с няколко стари вафли на рафта. Бонус – баба и дядо учители, които ни изпитват цяло лято, за да не забравим наученото. 

Мдаааа, със сестра ми не сме във възторг от летата на село, но за сметка на това научаваме много за сексуалното образование – как се размножават животните, защо петелът е само един, как растат доматите и ако не ядеш сега, ще ядеш след 5 часа, защото дядо днес е овчар, а баба е на бостана с пъпешите. Ако спиш до късно, ще се оправяш сам, пък и трябва да прибереш патиците от езерото. Да, прибрахме патиците със сестра ми – незабравимо приключение си беше това, обаче… се оказа, че те не били нашите патици, а сме прибрали чуждо стадо. Как си ги позна баба – не знам, но дълги години все тая история разказваха за „софиянките“.

Дългото изпращане

През 90-те хората са човечни. Дори и младежите, преживяващи своя младежки бунт. Всяка среща, независимо дали от интимен характер, или не, завършва с качествено и дълго изпращане. Тогава завиждах на моята приятелка, че живее в края на града, защото печелеше повече време за изпращане, а мен, нали живея в центъра, винаги първа ме оставят. И все пак изпращането е много личен момент на близко общуване и разговори, които се помнят под ритмично гаснещата улична лампа и звездното небе. Споделяния, реплики, които са точно на място. Въздишки, които казват цели поеми. Паузи, които са малко неудобни, но са толкова изпълнени със смисъл. Просто човешко. Без чатове. Без телефони. Без съобщения и ще ми пишеш ли? Аз ли? Защо не ти първи? 

Просто бяха прости времена. И никога няма да бъде по-хубаво! Дали защото в младостта всичко е ново и вълнуващо, или защото липсата на технически комуникации създава близост между хората? Или пък защото, когато човек няма нищо, всъщност има всичко – приятели, съмишленици, свобода и мечти! И толкова истории за разказване, колкото и 1000 сторита в социалките не могат. 

Винтидж живеенето не е от днес. Всяка епоха гледа към предната с носталгия, точно както героят от филма на Уди Алън „Полунощ в Париж“ пътува назад във времето и не може да реши къде е било по-хубаво: във времето на символистите, бел епок или епохата на ар нуво? Независимо под знака на коя мода и изкуство живеем, важният въпрос е какъв смисъл му придаваме и как ние пасваме на това време със значимите близки и своята лична идеология за живота.