Най-вероятно това не е станало изведнъж. Защото човек нито пораства, нито се смалява изведнъж. Освен ако не се казва Алиса и не живее в Страната на чудесата. Ала отговорът ми ще е категоричен. Когато започнахме да се възприемаме прекалено сериозно, тогава го изгубихме. По-деликатният въпрос е: кои сме ние? Онези, които – подобно на мен – са отраснали под любящото крило на Партията, знаят, че нашето „аз“ бе изнесено извън скоби. Ние сме (или бяхме) излишният остатък. В него се включваха всички, които предпочитаха да слушат „Пинк Флойд“, вместо да маршируват в чест на Девети септември. Да, светът не беше смешен тогава. Ох, колко сив и колко тъжен беше. Но и как ни напушваше смях, когато чувахме, че нашето поколение ще победи империализма и ще построи зрелия социализъм. Защото усещахме, че онази, „високата“ култура, с която трябваше да се слеем и да се превърнем в плът от нейната плът, е не друго, а бостанско чучело. И тъй като животът бе невъзможен, ако човек не е в тон с чучелото, играехме го „шапка на тояга“. Правехме се, че плашим гаргите, но всъщност повече плашехме (или искахме да плашим) онези надути пуяци, които тогава се наричаха „отговорни другари“.
Нашите баби казваха, че винаги е било така. Поне от времето на Настрадин Ходжа. Явно от „време оно“ е имало хора, които не са искали да бъдат „жива плът“ от „високата“ култура на Империята. Сякаш и тогава са усещали, че Истината не е партийно решение и че никой не е длъжен да бъде стружка от ятаган… пък ако ще това да е най-славният и най-величавият ятаган на света.
Но има и друго. Настрадин Ходжа е осъзнавал, че няма нищо по-сериозно от несериозността. Затова и е носел чалма. За да покаже на отговорните другари от своето време, че красивата шапка е не друго, а дискретно скрита, но и видима за всички надгробна плащаница. Тя – иншаалах – ще е чаршафът, с който ще е обвито тялото на всеки смъртен, защото никой не знае докъде ще го доведе ногата му и дали ще стигне там, закъдето се е запътил. Ето защо, извън дома си, мъдрият човек трябва по всяко време да е с чаршаф на главата си. Да, разбира се, че е смешно. Но нали и византийският император винаги е държал – като своя инсигния – торбичка, наречена акакия. От същия корен е и българската дума „ако“. Но не в смисъла на подчинителен съюз за условие. Не! Това не е Conjunctiones subordinantes, condicionales. Акото си е най-обикновено лайно, защото дори и императорът е длъжен да помни с какво граничи естеството му. Някъде тази дума се превежда и като „земна пръст“. Но тогава пред очите ни се изпречква друга етимология: не са ли думите „хумус“ и „хумор“ от един и същи корен? И не е ли от същия този корен и латинската дума за човек? Ти си най-вече и преди всичко homo. А сапиенцията или мъдростта ще дойдат след осъзнаване на този факт. Защото нито животните, нито отговорните другари могат да си го представят. Нито за миг! Те нямат въображение. Вероятно защото са прекалено заети. Те строят мравуняци. Строят империи! Съчиняват закони и благоустрояват битието. Ето защо нямат време да ходят с чаршафи на главите си и да се шегуват.
А що се отнася до датата 1.04., поне аз я свързвам с рождения ден на Гогол. И думата „акакия“ също свързвам с него. Допускам, че неслучайно главният герой в „Шинел“ носи това име. Сигурно и фактът, че Акакий Акакиевич Башмачкин е винаги съвършено сериозен и никога не се е шегува, също не е случаен…
Виж, що се отнася до онази мълва, че „в Англия изплувала някаква риба, която казала две думи на някакъв непознат език…“, тя може би – като самото нищо – ще се окаже случайност. Подобно на къщата, приличаща на мечка; или на комина, преобразил се на ректор… или (защо не) – на мъртвите души, които дори и дяволът не би могъл да си представи…
В ортодоксалната ислямска традиция това е предназначението на чалмата.
Чрез Вазовата проза думата влиза и в българския книжовен език. Означава „ако е рекъл Бог“.
Всъщност и етимологията на думата „чаршаф“ е интересна, защото води към стар. персийски стих със значение „покривам нощта/смъртта“.
