Как трагедиите в медиите ни превръщат в безразлични зрители.
Случвало ли ви се е да гледате поредната истинска трагедия по новините, но да имате усещането, че това е просто страшна сцена от филм? Земетресение в Банкок, бомбардировка над болница в Киев, престрелка в Америка, жестоко убийство в Хасково…
Зловещите кадри от света и у нас преминават през съзнанието ви, но не предизвикват стягане в корема, сълзи, болка или силно състрадание, каквито би следвало да изпитвате. Това не ви прави нито безчувствени, нито коравосърдечни. Всъщност не може да съществува умора от състрадание, ако то не е налице. Дължи се на факта, че насилието преобладава в новините до степен, която човешкото съзнание не е способно да понесе и се изключва като защитен механизъм – умът и сърцето ни издигат стена. Причината не е, че не ви трогва, а че постоянният поток от човешко страдание се превръща в аудио-визуален фон и ви кара да се усещате безчувствени по особен начин. В медийните среди този феномен се нарича „десенсибилизация“ (desensibilization) или „умора от състрадание“ (compassion fatigue). С други думи, притъпена обществена чувствителност към кризи, когато сме постоянно изложени на новини за човешко страдание и катаклизми.
В свят, наситен със социални медии 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, всяко второ приплъзване на екрана е свързано със страшни събития. Вместо да предизвиква действия или съпричастност, всяко ново бедствие се слива със следващото. Журналистката Сюзън Мьолер, която е директор на Международния център за медии и обществен дневен ред в Мериленд, САЩ, пише книга по темата – „Умора от състрадание: как медиите продават болести, глад, война и смърт“. В нея тя обобщава следното: „Медиите сякаш се движат от една трагедия към друга, в безспирна въртележка от бедност, болести и смърт (…) Проблемите се размиват. Кризите се превръщат в една повсеместна криза, а обемът на лошите новини кара обществеността да „изпадне в ступор от умора от състраданието“.
Източник: BBC
Войната в хола и шокиращите новини
Войната във Виетнам, избухнала през 1955 г., е наричана още „първата телевизионна война“ или „войната в хола“, защото е предавана по телевизиите на американците всяка вечер. За първи път ужасяващи образи и страдания на цивилни се излъчват по такъв начин и толкова интензивно. Счита се, че първоначалната реакция на шок и ужас помага за разпалването на антивоенно движение. Проточването на войната обаче и начинът, по който се отразява в медиите, карат психолозите и медийните теоретици да предупреждават за опасността от измамна повърхностна информираност и гражданска парализа вследствие на емоционално изтощение пред графичния ужас на войната. В края на войната насилието във вечерните новини се превръща в нещо обичайно.
Пренасищането на стряскащите новини се засилва с появата на 24-часовите кабелни новини през 80-те години на миналия век, както и по-късно с появата на интернет. Новото нормално състояние е на непрекъсната, но частична информираност за кризи по света. Примерите са безброй, но имат сходен механизъм: 1. Сензационно отразяване на човешка трагедия; 2. Първоначална шокова реакция; 3. Умора от състраданието; 4. Отдръпване на медиите в полза на нова криза и търсене на сензация.
Защо обаче ни е трудно да възприемем мащаба на трагедиите и мозъкът ни изгражда защитен механизъм, който ни отдръпва? Психологът Пол Словик отбелязва, че човешката емоционалност не е напълно способна да „изчислява“. Според него реагираме интензивно на разпознаваемите образи и отделните човешки истории, но когато трагедиите са по-мащабни, масата се превръща в статистика и (съ)страданието намалява.
Снимка: Войната във Виетнам 1955г.
Умора от състрадание – безчувствие към заглавията
Умора от състрадание“ е термин, използван за първи път от историчката Карла Джойнсън във връзка с болногледачите и травматолозите през 90-те години на миналия век – тези, които са на първа линия и след продължително излагане на чуждата болка изпитват „прегаряне“ и силно намалена емпатия, за да се съхранят.
Днес, в ерата на денонощните новини, всеки от нас може да развие умора от състрадание, докато прекарва време в интернет. Тя може да се прояви в чувство на безпомощност, усещане за вина, чувство за паника и абсолютен отказ от информираност и следене на случващото се в света. Сигурно поне веднъж сте чували някой в обкръжението ви гордо да заявява „аз не гледам новини“, или пък вие самите сте сред хората, които разбираемо сте избрали да се измъкнете от океана от трагедии, в който иначе чувствате, че ще се удавите.
Вместо да ни мотивира да действаме, постоянният поток от трагедии в медиите започва да ни парализира. С течение на времето спираме да (съ)чувстваме и емоционално се изключваме от чуждото страдание, което някога би ни трогнало до сълзи. Не изпитваме шок при брутални визуални репортажи, които сякаш в съзнанието ни са част от холивудска продукция вместо от реалния живот. Не искаме да задълбаваме в подробности за поредния военен конфликт, защото се чувстваме безсилни пред реещата се смърт и съзнателно целим да се предпазим, като си затворим очите, подобно на моментите, в които го правим при графична сцена в киното, която не ни е приятна. Това е парадоксът на нашата информационна епоха – колкото повече трагедии виждаме, толкова по-трудно става да се загрижим истински.
Трагедия след трагедия: на дневен ред и в социалните мрежи
Преди появата на социалните мрежи новините за далечни войни и бедствия са достигали до обществото в премерени дози – вестник, новинарска емисия или вечерно телевизионно предаване. Това е давало значително време на аудиторията да преработи и осмисли емоциите от видяното. Днес тази предимно аналогова реалност е заровена в миналото. Телефоните са продължения на ръцете ни и ни излагат на денонощни новини, известия и публикации с потресаващи изображения и заглавия. Образите ни връхлитат по всяко време – на телефона, пред телевизорите, по радиото на път за работа. Проблемите изглеждат все повече и по-големи, а индивидуалните действия – незабележими и безпомощни. Резултатът – сред много хора може да се усеща като едно постоянно „извънредно положение“. Според американско проучване 38% от хората, които отбелязват, че не искат да имат деца, посочват като причина за решението си състоянието, в което светът се намира. Светът, който до голяма степен възприемат през екрана. От момента, в който се събудим, сме бомбардирани от шокиращи престъпления, политически скандали и климатични бедствия.
Съвременната дигитална журналистика не просто отразява кризите, войните и катаклизмите – тя цели максимално емоционално въздействие. В ожесточената конкуренция за внимание в онлайн пространството шокът, възмущението и скръбта продават. Новинарите се превръщат все повече в дигитални маркетолози, които гонят кликове и споделяния с цел рекламна монетизация на съответния медиен канал. Драматичното съдържание привлича кликове и споделяния и бива избирано от журналистите независимо от последствията за психичното здраве на обществото. Медиите оцеляват благодарение на вниманието, а това води до прекомерната употреба на сензация и изображения, предназначени да шокират – гладуващи, подути деца, осакатени хора и градове, опустошени от война. Парадоксално, в даден момент точно тези кадри и заглавия ни карат да се отдръпнем като форма на самосъхранение. Това води до порочен кръг – аудиторията привиква към определено ниво на шок и състрадание, а продуцентите на съдържание увеличават драматизма в опит да пробият нарастващата апатия. „Когато войната и гладът са постоянни, те стават скучни – вече сме виждали всичко това. Единственият начин да пречупите скуката на аудиторията, е да направите така, че всяко бедствие да е по-ужасяващо от предишното“, пише гореспоменатата проф. Мьолер. Историите се състезават да бъдат по-драматични и жестоки, за да привлекат внимание и да доведат до заветните кликове и споделяния. На английски съществува стара поговорка в новинарските отдели: If it bleeds, it leads („Ако е кърваво, ще води“). Продължителното ежедневно излагане на подобен тип съдържание е в основата на това да губим способността си да се борим и да реагираме – състрадание, което е изчерпано до краен предел, се превръща в трудно обратима апатия.
Това не е „журналистическо“!
Когато всяка история е поднесена като съкрушителна криза, новините не вникват в контекста, нюансите и причините за дадената криза. В опита си да не загубят интереса на аудиторията, дори реномирани медии си служат с плоски похвати, отличавайки герои и злодеи, създавайки сълзливи профили на жертвите и пречупвайки наратива през призмата на сензацията. Забравят, че част от изконните принципи на журналистиката са обективността и службата на обществения интерес. Вместо това медиите връчват на обществото пакетче евтини пуканки и го превръщат в зрител, или по-точно клиент, който е въпрос на време да отвърне поглед от екрана. Това обаче не е от значение, защото билетът е купен и кликът е осъществен, което гарантира монетизация.
Важните, но сложни въпроси, които не могат лесно да бъдат вкарани в този лесен сензационен шаблон, остават настрана. Изображенията на опустошени градове и на жертвите могат да отвлекат вниманието от причинителите на войната, също както сцените с гладуващи деца в Африка могат да засенчат политическите причини за глада и да потулят общественото внимание към тях. Емоциите ни разтърсват, но след това нямаме достатъчно енергия или пълната информация, за да се справим с основните системни проблеми и да окажем натиск на причинителите като общество. Често се оставяме сензационните заглавия да отвлекат вниманието ни от проблеми, които умишлено се прикриват и се възползват от обществената апатия, която възниква в резултат на притъпяването на чувствителността от медиите.
Не можем да понесем всичко. Но можем да подбираме – какво четем, как го възприемаме и как реагираме. Медиите имат ключова роля, но и ние като общество имаме избор да търсим и разпознаваме качествената журналистика.
В свят на псевдожурналисти – бъди Милен
Давам пример за неморален журналистически репортаж, свързан със смъртта на един журналист, който заслужено ще остане запомнен – Милен Цветков.
Етичният кодекс на българските медии гласи, че те: 1. Защитават човешките права и личното достойнство; 2. Избягват сензационализъм. Всички знаем, че Милен загина през 2020 г. в катастрофа, причинена от шофьор, карал в нетрезво състояние. Вместо да се насочат към значимите въпроси – шофирането под въздействие на наркотици, отговорността на институциите, нуждата от по-строг контрол – някои телевизии заложиха на сензацията и личната драма. В един от най-фрапиращите случаи журналист от голяма медия подтикна възрастната баба на извършителя да даде изявление, задавайки ѝ натрапчиви и емоционално манипулативни въпроси. Резултатът беше нелепо и нехуманно интервю. Този неетичен подход – да се търси шок и лична трагедия на всяка цена – размива общественото внимание. Вместо журналистиката да бъде катализатор за натиск над институциите и за реална промяна, тя се превръща в евтин театър, който отблъсква хората, предизвиква у тях първичен гняв или срам и ускорява умората от състрадание. Такива репортажи не обогатяват обществената дискусия – те я изчерпват.
Милен беше истински журналист. Отваряше очите на обществото и се бореше за истината. Бунтуваше се срещу посредствеността и некомпетентността. В документалния филм за него, който излезе тази година, колежката му Лора Крумова споделя с усмивка: „Казваха за него, че е луд, че е неуправляем. За мен по-хубаво определение за журналист няма. За колко от нас може да се каже същото?“.
Истинската съпротива срещу апатията е не в отказа да гледаме, а в избора как и какво да гледаме – активно, критично и с внимание към човешкото, отвъд сензацията.
Постер на документалния филм за Милен Цветков
