Една история от Руанда, където въпросът на едно дете и решението на една майка дадоха игра за първи път на стотици деца 

Човекът е само тогава напълно човек, когато играе.
– Фридрих Шилер, германски писател, поет, драматург, историк и философ

Тези думи вероятно са запознали стотици фенове на спорта с Шилер. Те могат да бъдат прочетени и днес на фасадата на Националния стадион „Васил Левски“ в София. Но Шилер ни дава един много по-дълбок смисъл. Нещо, за което рядко се замисляме – ролята на играта във формирането ни като хора. Отражението, което оставя една игра на криеница върху това кои сме днес: умеем ли да губим, налагаме ли мнението си, искаме ли да „накажем“ другарчето си, ако не спечелим?

Играта разказва за първите натрупани дефицити в нас, за първите ни победи и поражения. И често определя битието ни. Именно чрез играта е най-добрият момент да нанесем корекции, да изградим онова, което по-късно ще наричаме характер.

Считаме играта за право и забавление, но тя е много повече. И за милиони деца по света… тя не е нито право, нито нещо, до което имат свободен достъп. Мислим, че ни се полага. Че всяко дете има право на игра, на достъп до нея. Но това не е така. А още повече ще се изненадате, че думите на онази майка, която крясва на детето си „Стига си си играл! Сядай да учиш!“, може би са дълбоко погрешни.

История от Руанда: българката, която направи първите детски площадки

100%

Това не е приказка. Но има майка и дъщеря, има въпрос и отговор, който се превръща в път. Има и игра, родена не от изобилие, а от липса. Историята започва в Руанда. Не в сърцето на столицата, а в квартал без площадки. Българка, наскоро преместила се със семейството си там, държи за ръка дъщеря си. Докато вървят към вкъщи, малкото момиче пита: „Може ли да отидем на някоя детска площадка?“. Майката знае, че няма такива – проучила е това още при първото си посещение. Обяснява, че в страната има други приоритети – храна, подслон, образование. Но детето не се задоволява с това: „А ти защо не се заемеш с това? Защо ти не построиш такава?“. Въпрос, който не я пуска. И така започва всичко.

Скоро след това Валентина Венкова среща Гади Хабумугиша – мъж с дълбок поглед и още по-дълбока история. Оцелява след геноцида в Руанда като дете. Израснал в сиропиталище, където един американски доброволец му подарява фотоапарат – малък жест, който променя живота му.

„Започнах да снимам, за да оцелея. После продължих, за да помагам на другите да се помирят с болката“, казва той.

Гади не снима само лица. Снима истини. Истории. Болка и прошка, смях и сянка. Неговата мисия започва с нуждата да събира разделени семейства и приятели след геноцида. Но прераства в нещо повече.

През 2021 г., в разгара на пандемията, заедно с партньорката си Кристин Тъкър, Гади основава Two Fires Gallery – първата по рода си галерия-социално предприятие в Руанда. Тя се превръща в сцена за местни творци, в платформа за визуално разказване на социалните проблеми в страната и в мост между чужденци и местни общности.

Two Fires е за онези гласове, които никой не чува. За историите, които не попадат в пътеводителите. За болката, която търси форма и път към света“, споделя Гади.

Галерията представя фотографии, които показват и крехкостта, и силата на живота след насилието – като портретите на хора, намерили път към прошката, или на деца, които играят с парцалени топки, но с истински усмивки. Снимки, които го провокира да направи Валентина няколко години по-рано. Поводът е да разкажат как играят децата в Руанда. 

„Играта е форма на оцеляване. На устойчивост. Тя е доказателство, че животът продължава“, казва той, докато показва снимката Innocence, на която момче играе безгрижно пред погледите на цялата общност.

Гади и Валентина тръгват из Руанда – по прашни улици, училища без съоръжения, квартали на ръба на видимото. Снимат. Говорят с деца. Показват как, дори когато няма площадки, има въображение. И как, когато има площадка, има промяна.

„Единственото, което показваме с тези снимки, е, че играта не е лукс. Тя е потребност. Също толкова важна, колкото храната и водата. Особено за децата на тази страна“, спомня си Валентина. Връщайки лентата назад, тя признава, че някои представители на институциите не са искали да показват тези образи заради бедността и липсата. „Но ние не показвахме срам. Показвахме надежда. Показвахме, че децата играят въпреки всичко“, казва тя.

С помощта на местна неправителствена организация и чрез малък грант на германското посолство в Руанда се изгражда първата детска площадка – от рециклирани материали. Не вносни, а местни – устойчиви и разбираеми за онези, които ще трябва да ги поправят.

„Трябваше да сме сигурни, че всичко може да се подмени с местни материали. Ако падне болт – някой да знае как да го замести. Това беше предизвикателство. Но и възможност“, спомня си тя.

Фотография – Валентина Венкова

Да построиш площадка без болтове

100%

Проектирането на площадката се оказва не просто творчески, а логистичен подвиг. Валентина открива, че не може просто да внесе готови съоръжения. Причината – митнически такси, сложна бюрокрация, транспортни неустойки, и най-вече – рискът, че ако нещо се счупи, няма кой да го поправи. Затова решава: всичко ще бъде създадено на място.

Свързва се с австралийска организация, която предлага отворени дизайни за устойчиви детски съоръжения. Така започва работа по проектите: публикува концепции, получава одобрения, скици, инструкции. Но след това идва още по-голямото предизвикателство – намирането на части.

„Болтове. Просто болтове. Нямаше такива, каквито ни трябваха. Внесох няколко през познат, показах ги на местен железар и го помолих да ги направи. Но първата партида не ставаше. Резбата беше груба, остра. Не можеха да се навият.“

Не се отказва. Обикаля пазари, намира местни майстори. Среща млада руандийка – дърводелец по професия, обучавана в немска работилница. Тя става ключова фигура в реализацията. Към тях се присъединява белгиец, разбиращ от обработка на въжета – рибар по произход. Постепенно се оформя истински интернационален екип. Всеки със своя роля, с ръце, но и с вяра.

„Площадките бяха нашият общ проект. Но и нещо повече – доказателство, че не ти трябват готови решения от другия край на света. Трябват ти местна сила, малко помощ и много вяра, че играта си струва.“

Фотография – Гади Хабумугиша

Откриването на първата площадка

100%

Валентина си спомня как при откриването на една от площадките децата – по 30 – 40 в група – идват за пръв път. Съоръженията са нови, но страхът е по-стар. Много от децата просто не знаят как да се качат. Плашат се. Гледат другите.

„У нас децата се ориентират инстинктивно – ще видят откъде да се спуснат, ще решат кой крак къде да сложат. Там – не. Не защото са по-малко умни, а защото не са имали възможност да опитат.“

Сред децата, които за първи път виждат истинска пързалка, е Хоуп (Надежда). На четири години. Тя знае да брои до 20 и пише думички, но никога не е стъпвала на катерушка. Когато площадката е почти готова, учителката казва: „Правим я за вас“.

От този ден Хоуп дърпа майка си всяка сутрин – не иска да закъснее за чудото. Когато люлките най-сетне са готови, учителката започва да обяснява правилата. Но Хоуп вече тича.

„Ще го помня винаги. Група от 35 – 40 деца. Никога не са виждали съоръжения. Много от тях не знаеха какво да правят – качват се и се плашат. Не знаят как да се спуснат. Как да се пазят. Това, което за нас е даденост, за тях е чудо“, казва Валентина.

Площадките започват да се изграждат с помощта на млади доброволци, местни занаятчии, архитекти, дори рибари – защото и мрежите, и възлите, и въжетата се оказват специализирана работа. А материалите трябва да са местни, лесни за поддръжка, устойчиви на времето. Не е просто проект. Това е битка за постоянство.

„Моят подпис стои под всяка една от тези площадки. Не защото съм строител, а защото участвах в целия процес. Станах част от него. Трябваше да се убедя, че ще работят, че ще останат.“

Останаха. Дори когато тя си тръгва. Предава плановете, контактите, проектите. Но знае, че най-важното нещо, което оставя, е промяната в мисленето.

„Преди това думата „игра“ не присъстваше в образованието в Руанда. Сякаш не съществуваше като ценност. А децата учат най-добре именно чрез нея.“

Фотография – Гади Хабумугиша

Не просто люлки, а културна промяна

100%

След първата площадка идват още три. В различни части на града, до училища, до градини, до квартали, в които никой не е предполагал, че ще има пространство за детска игра. Валентина ги изгражда не само физически, а и културно – като идея, като логика, като защита на нещо много по-голямо от пързалка.

„Ако детето не е играло като малко, то няма как да се научи как да реагира в определени ситуации. Тоест – ако не си играл като дете, не си преживял социалните сценарии, няма откъде да ги знаеш като възрастен. И затова играта е повече от почивка – тя е обучение в живота“, обяснява тя.

За Валентина играта не е само средство за развитие – тя е път към съпричастност, емоционална интелигентност, регулиране на вътрешния свят. И към способността да се справяме с реалността – с другите и със себе си.

„Когато играеш, влизаш в роля. Ставаш герой. Поставяш се на мястото на другия. И ако успееш да го почувстваш – тогава се учиш. Тогава се променяш.“

Но всичко започва с пространство. С площадка. С греда. С въже. С няколко гуми и едно въображение, което няма нужда от превод. И едно дете, което бяга – не от живота, а към него.

От Руанда до всяка класна стая

100%

Днес Валентина Венкова продължава мисията си не в Африка, а в класните стаи и детските градини на България. Работи в Център за творческо обучение, където ръководи проекти за внедряване на роботика, LEGO конструктори и STEAM програми в образованието. За нея технологиите не са заместител на играта – те са нейно продължение, когато са използвани с мисъл и смисъл.

„Ако няма игрови елемент – няма как да се случи. Не можеш просто да научиш нещо – то няма да стане част от теб, ако не си го преживял. И ако не си го преживял заедно с други хора“, казва тя.

С магистърски степени по международен мениджмънт и психология и с опит в международни проекти за социално развитие, Валентина вярва в нещо просто и дълбоко: че играта не е детска работа, а човешка нужда. И че училището трябва да бъде място не само за уроци, а и за въображение.

„Всяко дете има нужда да играе, за да се научи да живее. А всяко училище трябва да му даде тази възможност – с пространство, с доверие, с примери.“

Така играта продължава. Понякога на прашна улица в Руанда. Понякога върху килимче в българска детска градина. Или между две парчета LEGO, които разказват история – не по-малко важна от всяка лекция. Историята на това как, когато играем, ставаме хора. 

Защото, когато дадеш на едно дете място да играе, му даваш и място в света.

Фотография – Гади Хабумугиша