Историята на най-кръвожадния гангстер, номиниран за мир
На 16 години основава една от най-смъртоносните улични банди в света.
Осъден е на смърт за 4 убийства.
Номиниран е 4 пъти за Нобелова награда за мир.
В затвора открива философията и претърпява трансформация.
Става автор на редица книги, свързани с престъпността и превенцията.
Създава „Протокол за мир“, насочен към враждуващите банди.
Въпреки всичко губернаторът Арнолд Шварценегер не му дава втори шанс за живот.
Международната общност и днес използва неговите трудове в работни групи за превенция на престъпността и рехабилитация на затворниците.
Историята на Стенли „Туки“ Уилямс не е разказ за поредния престъпник. Тя е изпитание за моралните ни убеждения, знак „Стоп“ пред установените и опростени „добро и зло“, притча за втория шанс и трансформацията като единствен изход от отчаянието. Възможно ли е изкуплението? Има ли предели простимото? И най-вече кое ни променя – наказанието, осъзнатата вина или подадената ръка?
Крипс, Лос Анджелис – най-смъртоносната улична банда в света. Стенли „Туки“ Уилямс и Реймънд Лий Уошингтън са на възраст между 15 и 17 години, когато решават да обединят членовете на местни банди от западната и източната част на Щата, за да бъдат по-силни срещу другите гангстерски групи. Убийства, грабежи и търговия с наркотици – това са основните дейности на деца между 12 и 20 години. Когато е на 25, Туки попада в затвора заради четири убийства – на 26-годишен служител в магазин за хранителни стоки и на тричленно тайванско семейство.
Източник: Графит от норвежкия художник Долк краси стената на затвора
„Винаги съм бил известен като боец. Когато наранявах хората, държах да знаят, че точно аз им го причинявам. Исках бандата ми да е най-голямата в света. В началото всичко се свеждаше до бой, но след това Крипс станаха толкова големи, че нямаше кой да ни победи с ръце и тогава извадиха оръжия срещу нас.“
За този свят на деца-възрастни, на деца без възрастни, на деца убийци и на убивани деца Туки разказва в своята автобиография, която пише в затвора.
Към 2024 година по света има над 11 милиона души, лишени от свобода. Това е със 7 – 10% повече от данните за 2012 година. В над 120 държави се наблюдава пренаселеност в затворите. В над 20 от тях се строят нови сгради. Над 10 страни, сред които САЩ, Великобритания, Австралия, части от Европа, вече работят с частни затвори.
Най-много затворници в света има в САЩ – около 2,1 млн. Системата за лишаване от свобода е безкомпромисна. Без значение от обстоятелствата около делото или ситуацията/годините на обвиняемия, в сила важи „задължителната минимална присъда“: всеки осъден излежава определен брой години зад решетките, независимо от смекчаващите обстоятелства или доброто поведение. Например – 19-годишно момче, заловено с 50 грама кокаин, ще бъде осъдено на 10 години лишаване от свобода и при никакви обстоятелства няма да бъде освободено предсрочно. Обръчът се затяга, ако престъплението се повтори, а при трето провинение в сила автоматично влиза доживотна присъда.
Когато Стенли се ражда, майка му е едва на 17. Бащата ги напуска само след година и тя работи на няколко места, за да може да издържа себе си и новороденото. Туки израства на улицата и открива как също може да „припечелва“. „Мошениците от квартала залагаха пари на почти всичко – кой може да се изплюе, изпикае или да хвърли камък най-далеч. Свидетел съм на бой с петли, крикет, рибни боеве между хора на възраст между шест и петдесет години. По-възрастните „играчи“ залагаха на боеве с деца.“ Туки често участва в уличните битки и така си спечелва репутацията на свиреп боец. Това става причина за изключването му от училище и включването му в подземния свят. За кратко той печели респекта на босовете със своята дързост и готовността да се опълчва и побеждава вече утвърдените биячи.
Своето надмощие и популярност Туки използва, за да направи непобедим съюз между две силни улични банди. Парадоксалното е, че зад целта да неутрализира всички гангстерски формирования стои благородно намерение: „Мислех си, че мога да прочистя квартала от всички тези мародери, но бях в голяма грешка. В крайна сметка се превърнахме в чудовището, с което се борехме“.
Въпреки че са отгледани от случайността и възпитани от произвола, непълнолетните престъпници рядко припознават този живот като призвание.ю
Преди да влезе в затвора, Туки прави няколко опита да се откъсне от бандите, да получи образование и да намери работа. Всички те приключват с неуспех заради лошата му репутация. Неслучайно в своите книги, години по-късно, Стенли Уилямс изследва причините зад престъпността – ролята на семейството и обществото. Когато той е едва тийнейджър, петното върху името му се оказва незаличимо и всички врати – затворени. Всички освен грешната.
Училищата не искат агресивни ученици, университетите не обучават престъпници, а работодателите не наемат гангстери. Дали това не е най-правилният подход към социалните изменници? Или пък ужасът, който обществото изпитва към своите „издънки“, не е бягство от отговорност? Обективни и справедливи ли са причините, поради които ние се ползваме от привилегиите на живота, а те се борят с неизгодите му? Какво ни различава – личен избор, качества или просто късмет? Дали ако се родиш в богат квартал и престижно семейство, не е много по-трудно да се провалиш, отколкото е лесно да успееш, ако си потомък и продукт на крайния квартал?
Отговорите не са лесни и няма как да бъдат еднозначни. Но нека не се изненадваме всеки път, когато някой уличен наследник като Туки нахлуе в магазин или къща и отнеме нечий живот. Защото това е древна история. Това е класически трилър по действителен случай. Момчето с непълнолетна майка и безотговорен баща израства на улицата и за да живее – започва да убива. Убиец ли е? Със сигурност. Но дали наистина е виновен?
И дори леко колебание по темата – не налага ли да преразгледаме подхода – както към престъпността, така и към наказанието. Както към последствията, така и към втория шанс?
Източник: Unsplash
САЩ
През годините институциите в САЩ разбират, че с този подход произвеждат престъпност и утвърждават рецидивите, които иначе така жестоко наказват. И макар днес да имат разработени програми за реинтеграция с фокус върху образованието, кариерата и психичното здраве, ефектът от предприетите мерки продължава да бъде под въпрос, защото акцентът на правосъдието е върху строгите наказания, дългите присъди и тежките условия в затвора. А достъпът до програмите – неравномерен и с незадоволителни резултати.
Може би не е случайно, че едно от най-ужасяващите места за лишаване от свобода на света принадлежи именно на Щатите. „Алкатраз“ или „Скалата“. Малки килии без осветление и отопление през зимата, постоянно наблюдение и контрол, извънреден труд и дисциплина. Намира се на остров в залива на Сан Франциско, Калифорния, обграден от ледена вода, невъзможен за бягство и предназначен за най-опасните и жестоки престъпници. Сред тях без никакви привилегии своите присъди излежават:
Ал Капоне или „Затворник 85“ – осъден за над 200 хладнокръвни убийства на гангстери и монопол върху алкохола, хазарта и проституцията.
Алвин Карпис или „Затворник 325“ – единственият „обществен враг номер 1“, заловен жив от ФБР. Той е лидер на бандата Баркър-Карпис и държи рекорда за най-дълга присъда, излежана в „Алкатраз“ – 26 години.
Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин са най-популярните затворници с единственото известно бягство от „Алкатраз“ през юни 1962 г. То е осъществено чрез пробиване на бетон с лъжици и използване на сал, направен от дъждобрани. Съдбата им остава неясна.
Днес „Алкатраз“ е музей, но друго място за лишаване от свобода, отново в САЩ, е определяно като място на ужаси и мрак. ADX Florence се намира в Колорадо и пази най-опасните престъпници в страната. Те са в изолация по 23 часа на ден и имат ограничен контакт дори и с охраната. Храната се доставя през отвор на вратата. Движението извън килията се осъществява с белезници, окови или и двете, както и в присъствието на охранители.
И докато някои считат, че подобни режими и условия са необходими като справедливост и гаранция за сигурност, то немалко експерти отричат нечовешкия подход дори към най-жестоките. Защото мъчителният режим води до психически и физически сривове без абсолютно никакъв шанс за осъзнаване, лечение и трансформация.
Източник: Халден (Норвегия) – най-луксозният затвор в света
НОРВЕГИЯ
На другия полюс в разбиранията за справедливост и подход към провинилите се е Норвегия. Най-строгият затвор там дори не се доближава до примерите от САЩ.
Ila Prison and Detention Center e мястото с най-висока степен на сигурност за най-опасните престъпници в страната. Условията обаче са подчертано хуманни. Всеки има стая, получава образование, работа и дори развлекателни дейности. Светът се шокира, когато научи как норвежкият масов убиец и терорист Андеш Брайвик излежава присъдата си в Ila Prison. На 22 юли 2011 година той извършва бомбен атентат в столицата и масова стрелба в младежки лагер на о-в Утоя. Загиват 77 души, основно младежи. Брайвик има собствена килия, достъп до образование и развлечения.
Основният фокус в системата на Норвегия е превъзпитанието и подготовката за пълноценен живот след излизането от затвора. И тъй като голяма част от престъпниците имат психологически и дори психиатрични проблеми, ресурсът на властите е изключително инвестиран в психолози и психиатри, които работят активно с лишените от свобода. Философията на системата дава възможност на всеки, дори на най-закоравелия престъпник, да получи втори шанс, но при ясно дефинирани условия, които оценяват риска за обществото. Процесът по рехабилитация е строг и бавен и се следи от институциите. Доживотната присъда в страната е отменена още през 1981. Въпреки това, ако лишеният от свобода бъде оценен като опасен за обществото и се установи риск от повторно престъпление, може да остане в затвора за неопределен период от време, а и до края на живота си.
Норвегия е с едни от най-ниските нива на престъпност в света. Убийствата в страната са 0,5 – 0,7 на 100 000, докато в САЩ честотата е над 5 на 100 000. В Норвегия едва 1 на всеки 5 освободени от затвора извършва повторно престъпление, което е един от най-ниските индекси в света. Рецидивизмът в САЩ е над 70%.
Туки Уилямс е забележителен пример за затворник, постигнал своята трансформация въпреки, а не заради системата. По онова време почти липсват програми за реинтеграция, особено за затворниците със смъртна присъда. Това прави историята му особено важен пример за стремежа към изкупление и неограничената способност на човешкия дух да расте и да се лекува. Защото, ако един човек може да постигне трансформация сам, на какво би бил способен, ако получи подкрепа? Промяната в Туки не настъпва за една нощ. Изолацията, надеждата за отмяна на присъдата, жаждата за втори шанс тласкат изключения от училище Стенли Уилямс към книгите. Философия, история, художествена литература – през новата среда и информация той преразглежда живота и изборите си. И започва да говори за тях. Пише поредица от книги за насилието и бандите, изследва причините и обстоятелствата около уличната престъпност. Неговата работа и до днес се използва за създаване на политики на превенция и рехабилитация.
Биографията му „Изкупление“ включва „Протокол за мир“, който потушава конфликта между уличните групи.
Туки много ясно разбира и формулира както проблема, така и неговото решение – не можем да се справим с престъпността, докато не неутрализираме причините. Протоколът постига първия си успех през юни, когато стотици членове на две улични банди в Ню Джърси го използват, за да внесат спокойствие в своята общност, където само за 4 месеца има 34 убийства. Мирът се е запазил и до днес. „Посланието е просто: не влизай в банда. Ще намериш само неприятности, болка и мъка. Знам го, защото бях там“.
Стенли създава 9 книги за тийнейджъри под общото заглавие: „Туки говори открито срещу насилието от банди“, стартира интернет проект за уличен мир и е ментор на ученици, с които общува по телефона. Получил е над 50 000 мейла от млади хора, родители, учители и служители на реда, които споделят, че неговите произведения са променили и дори спасили живота им.
Трудът и животът на Уилямс са учебник по рехабилитация. Но невинаги един добър пример е достатъчен, за да промени тромавата система. Особено когато политиките се оформят не просто от разума и решенията на властта, а и от културните и исторически особености на конкретната държава. САЩ имат своя напредък по отношение на осъзнаването и прилагането на мерки за реинтеграция, но акцентът и философията на страната продължават да са върху отговорността и наказанието – нещо, което трудно може да се съчетае с идеята за доверието в човека, възможната промяна и смисъла от втори шанс, които Норвегия прилага в дълбочина, но и без да отрича необходимостта от ограничения в случаите на опасност.
По същия начин руската доктрина за контрол се разпознава ясно в затворническата система, така както в японската се разчита философията за вътрешна дисциплина. Това са различни политики – логично продължение на дефинираната народопсихология.
Източник: Общото помещение в Халден, Норвегия
РУСИЯ
Устройството на местата за лишаване от свобода в Русия носи наследството на системата ГУЛАГ, функционирала активно между 1930 – 1950 като мрежа от трудови лагери с принудителен труд и репресии, екстремно тежки условия и висока смъртност. През годините системата подобрява отношението и условията, но днес една от критиките към руските затвори продължава да бъде липсата на прозрачност и програми за рехабилитация. В повечето случаи затворниците живеят в бараки, а помещенията са общи, на казармен принцип и често – пренаселени.
Емблематичен пример е затворът ИК-2 Покров, където Алексей Навални излежава част от присъдата си. Общите спални помещения са пренаселени с 50 – 60 души под един покрив. Системата се крепи на колективни дисциплина и труд. Сънят е нередовен, с чести проверки през нощта, комуникацията и кореспонденцията – проверявани и контролирани.
Източник: Затворник 85 – Ал Капоне
ЯПОНИЯ
В Япония местата за лишаване от свобода са с добри условия и поддръжка. Гарантирани са чистота, хранене и медицински грижи. Основната цел е престъпникът отново да се интегрира и да бъде полезен за обществото.
Един от най-големите затвори в Япония е Фучу в Токио, който работи и с чуждестранни затворници. Системата е стриктна, графиците са разписани до минута. Ставане в 6:45, закуска, работа от 8:00 до 16:40 и гасене на осветлението в 21:00 ч. Затворниците работят в мълчание и произвеждат текстилни, дървени и кожени предмети. Разговорите без разрешение са наказуеми. Хигиената е задължение на осъдените и подлежи на стриктни проверки. Срещу труда си те получават скромно възнаграждение – средно по 40 долара на месец. Има по един надзирател на всеки 40 затворници. Водещи в „изправителния план“ са редът и дисциплината, а не толкова психотерапията.
Престъпността в Русия достига своя пик в началото на 2000 година с между 3.5 и 3.9 млн. престъпления годишно. Днес противозаконните прояви са намалели с 50%, но през последните години отново се регистрира увеличение. В Япония престъпленията спадат от около 2.8 млн. през 2002 до под 700 хил. в последните години. Рецидивизмът в Русия (по приблизителни данни) е най-сериозното изпитание – 50 – 60% от престъпленията се извършват от лица, които вече са били осъждани. В Япония повторните престъпления се случват в 30 – 40% от случаите.
Източник: Алкатраз – фотография: Клемент Пруст
БЪЛГАРИЯ
У нас към 2025 г. има около 5500 лишени от свобода. Затворите и общежитията на територията на страната са 12. Броят на затворниците е намалял с 40% спрямо 2011 г. Между 40 – 50% от освободените извършват повторно престъпление. Това е и едно от най-слабите места на българската система, която се опитва да балансира между наказание и рехабилитация. Освен високия рецидивизъм проблем са условията и остарялата материална база, недостигът на персонал и неравномерното прилагане на програмите за реинтеграция. Въпреки това такива се развиват както в посока образование, квалификация и заетост, така и като терапия, вкл. на зависимости, спорт и социални дейности. Най-голямото ни постижение е, че броят на лишените от свобода намалява осезаемо и има бавно, но постоянно движение към европейските стандарти.
Стенли Туки Уилямс е номиниран четири пъти за Нобелова награда за мир заради своите инициативи срещу бандите, протокола за мир и активизма. Въпреки това губернаторът Арнолд Шварценегер не помилва Туки. За пореден път кръвожадният гангстер, момчето от улицата, бебето на непълнолетна майка не получава втори шанс. В разговор със своята бивша съпруга той споделя, че „е в мир със себе си и се гордее със сина си“. А на погребението му синът му Трейвън казва: „Мой дълг е да докажа на света, че изкуплението е възможно“.
Но светът знае това, нали? Или поне всеки от нас се моли да бъде така. Защото може да не сме гангстери или безскрупулни убийци, но правим своите грешки, взимаме своите жертви и заспиваме с вина. И с надежда. Че утре ще се поправим, че ще ни бъде простено. С нуждата си от втори шанс, понякога трети, накрая – последен… Не спираме пред въпроса – дали го заслужаваме. Защото дълбоко в себе си всеки от нас носи своето оправдание. Своето помилване пред личния си съд. Всеки от нас моли за прошката, която вярва, че заслужава, и е сигурен, че следващия път ще се справи по-добре. И много често е точно така.
Приличаме си и по още нещо – всички сме с доживотни присъди на тази планета. Колкото и да сме грешни или праведни – всички сме осъдени на смърт. Това, че стартът не е равен, но финалът е предизвестен, гледа право в очите на обвинението, гордостта, отмъстителността и високомерието. Гледа, без да мига.
Туки не получава втори шанс. И може би наистина това е, което заслужаваш, когато самият ти си отнел шанса за живот на други. Но трябва да прошепнем и въпроса, който предизвиква съвестта ни – имаме ли право да откажем втори шанс на онези, които сме лишили от първи? И последното не ни ли прави съучастници? Да ускорим нечия смърт ще направи ли обществото ни по-добро и сигурно? И дали да отстраним човек не е много по-лесно, отколкото да го спасим?
Може би вторият шанс на Стенли Туки Уилямс ще се прероди във всички, докоснати от съдбата му. В децата, които е вдъхновил за по-разумен живот, във възрастните, които са променили мнението си за лошите кръвожадни чудовища. В системите, които подават ръка, вместо да убиват надеждата. И човека.
Войната в мен свърши. Преборих се с демоните си и триумфирах.
Стенли Туки Уилямс (1953 – 2005)
Източник: Стенли „Туки“ Уилямс
