Социалните мрежи отдавна са се превърнали в сцена. В трибуна за мнения и дебати, в подиум за демонстрации на идентичност и принадлежност. Социалните мрежи ни дават възможност – да бъдем себе си или някой друг. Да покажем, да разкажем, да обясним и да се превъплътим. В тях усърдно търсим разбиране или възможност за отдих. За въздух, който понякога се превръща в задушаващ смог. Така обръшаме наратива и тръгваме в обратната посока – към реалния живот. Но социалните мрежи не са нищо по-различно от огледало, което отразява действителността ни. Какво търсим, какво харесваме, какво ни разсмива, разстройва и докосва. И дори да отричаме – съдържанието в тях ни променя. Влияе на възприятията ни, информацията, до която имаме достъп, тази, която отричаме, и онази, която приемаме и разпространяваме. И в този водовъртеж постепенно изграждаме връзки с тези, които стоят от другата страна на екрана. Тези, които ни карат да изпитваме цялата гореспомената палитра от емоции. И съвсем естествено изграждаме най-силна връзка с онези, които ни звучат най-истински. Най-близо до реалността и автентичността, от които така усърдно бягаме. Онези, които не просто присъстват, а заявяват позиция. Които не се страхуват да бъдат разпознаваеми – в гласа, в езика, в начина, по който гледат на света.
Сред тях е и Боряна Йовчева – актриса, част от независимата театрална сцена у нас и създател на съдържание, в което иронията и наблюдението вървят ръка за ръка. Глас, който преминава естествено между театралната сцена и социалните мрежи, без да губи усещането за автентичност.
Срещаме се с нея в движение, за да поговорим за живота в различните му проявления, за свободата да бъдеш себе си в публичното пространство и за онези избори, които остават невидими за публиката, но определят всичко останало.
Като една мултижанрова личност, каквато публиката знае, че си, съвсем естествено е да се срещнем между репетиции и други професионални ангажименти. Как успяваш да подредиш деня и времето си, когато се занимаваш с толкова неща едновременно?
Тя:
Напоследък наистина така се получи. Доскоро бях много по-фокусирана върху децата. Но тази година нещата се промениха – и най-малкото тръгна на детска градина, така че сега имам повече ангажименти извън семейството. Досега за мен беше много важно да сме заедно и доста съм се ограничавала откъм работа. Всичко, което съм правила, е било съобразено с това децата да са около мен. Сега обаче ми се случва да репетирам различни неща едно след друго и да прекарваме по-малко време заедно. Това определено е предизвикателство. А как успяваме? Честно казано, не знам дали напълно успяваме. При нас винаги е лек хаос, винаги има нещо, което се случва. Но въпреки това мисля, че се чувстваме добре в този ритъм.
Има ли нещо, което съзнателно жертваш, за да поддържаш този ритъм между театър, семейство и социални мрежи – и струва ли си тази цена?
Тя:
Най-голямото ми усилие е да не ощетявам децата и времето с тях. В целия този хаос се опитвам да не забравям това, защото е много лесно – особено когато се занимаваш с творческа работа, която те поглъща напълно. Нормално е да се изгубиш. Семейството е нещото, което ме връща на земята. От друга страна, работата ми е удоволствие. Чувствам се заредена въпреки всички ангажименти. А в момента имам и възможността да репетирам с любимия ми човек, което е истински късмет. Работим често заедно, но отдавна не ни се беше случвало да репетираме заедно – още отпреди да се роди най-малкият ни син.
Много хора, особено от Gen Z поколението, те познават от YouTube канала или от образите, в които влизаш в TikTok, където с неприкрита ирония коментираш теми, засягащи обществото. Как и защо се роди идеята да започнеш да създаваш такова съдържание?
Тя:
Всичко започна почти случайно. Идеята беше просто да прекарваме повече време с децата и това да се превърне в нещо като съчетание между хоби и работа. Тогава се роди „Ние, нашите и кучето“. Имаше влияние и от YouTube канала на сестра ми и нейния съпруг („Айде БГ“) – това беше нещо познато за нас и имахме някакъв начален тласък и вдъхновение. Никога не е имало стратегия или предварителен план. Всичко се случи съвсем естествено, на шега. При нас по принцип така се случват нещата. Започнах просто да споделям неща, които самата аз мисля и които ме вълнуват. И постепенно хората започнаха да се припознават в това.
Мислиш ли, че социалните мрежи могат да имат катарзисен ефект, подобно на изкуството – да ни накарат да се замислим и да променим нещо?
Тя:
Мисля, че социалните мрежи са съвсем различно средство за достигане до хората. Те имат различна функция от изкуството и може би трябва да ги разглеждаме като отделни неща, които съществуват паралелно. Изкуството е незаменимо. Вярвам, че дори с навлизането на изкуствения интелект неговата стойност не намалява – напротив. Театърът например дава жив контакт между хората, усещане за общност и споделено преживяване, което не може да бъде заменено. Социалните мрежи често възприемаме крайно – или ги демонизираме, или ги идеализираме. Истината е по средата между двете истерични представи. Те са трибуна, място, където можеш да бъдеш чут и видян. Въпросът е можем ли да ги приемем и да ги използваме, или да се правим, че не съществуват.
Когато коментираш обществени теми, усещаш ли отговорност като артист, или си позволяваш да бъдеш просто човек с мнение?
Тя:
Аз съм човек, който има изострено чувство за отговорност и за вина, това е част от характера ми. Мисля, че няма нищо лошо в това човек да се изразява свободно и дори да „разведрява“ чрез съдържание. Но в същото време е важно като общество да започнем да се интересуваме от темите, които зависят от нас. Не обичам да казвам какво „трябва“ да правят хората. Всеки избира сам. Но за мен е важно да има усещане за отговорност – особено ако искаме да оставим след себе си нещо смислено, а не само разруха. Аз лично имам силно чувство за отговорност към това, което правя – не само онлайн, но и в ежедневието си. Замислям се как влияя на хората около мен – с думите си, с поведението си, с работата си.
Какво означава лична свобода за теб днес – има ли нещо, което съзнателно избираш да не показваш, за да я запазиш?
Тя:
Смятам се за открит човек и споделям честно – до степента, до която се чувствам комфортно. Границата е много лична, но със сигурност оставям нещо за себе си. Покрай театъра и изкуството съм се научила, че най-голямата ни сила е именно откровеността и това е нещото, което те прави най-свободен. Когато не се преструваш и не се опитваш да бъдеш нещо, което не си. Тази автентичност се усеща и те прави по-свободен. Изборите, които съм правила за себе си, също са в тази посока – да се чувствам свободна, да не завися от нечие мнение, от хора, които решават вместо мен. Естествено, мога да кажа и че това е илюзия. Че ние винаги зависим от други хора, във всяко едно отношение. За мен свободата е вътрешно усещане – че можеш да правиш нещата, които искаш, по начина, по който ги искаш.
Ти, Милко Йовчев, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев и още познати лица правите независимия театър „Реплика“. Какво дава независимата сцена, което държавният театър трудно може да предложи?
Тя:
Както казва мой колега, няма нужда да противопоставяме държавен, независим и комерсиален театър – всички те са необходими. Не трябва да има борба между тях кой е по-важен. По-скоро трябва да осмислим защо е важно да ги има и трите. Независимият театър дава най-голяма творческа свобода. Там е пространството, където можеш да експериментираш, да поставяш болезнени теми, да търсиш нови форми. Там можеш да засягаш всякакви остри политически и социални теми. Затова е изключително важно да съществува. Това са неща, които по-рядко намират място в комерсиалните театри, и това е така навсякъде по света, не само тук.
Кое е най-трудното в това да правиш независим театър в България днес – финансирането, публиката или устойчивостта във времето?
Тя:
Финансирането е очевиден проблем. Често няма достатъчно средства за реализиране на проекти, но това е само повърхността. По-големият въпрос е защо изобщо съществува този тип театър и каква е неговата функция. Когато има ясно разбиране за това, тогава ще има и повече подкрепа, и посещаемост. Защото ще има културни политики, които да се занимават с това и защо то е важно. Не е въпросът просто да вкараме едни хора в театъра, а те да виждат смисъл в това.
Проблем е и връзката с училище, тя е скъсана. Още оттогава на театър се ходи „под строй“, на представления, които са свързани с учебната програма. Театърът започва да се възприема като задължение, а не като необходимост. В крайна сметка всички тези трудности произтичат от липсата на ясна ценностна рамка за ролята на театъра в България. Не можеш да лекуваш само симптома, трябва да намериш и причината за болестта. Докато търсим само защо няма хора или се опитваме просто „да ги натъпчем“ в салоните, няма да се променят нещата. Но въпреки това виждам и позитивна тенденция, все повече млади хора търсят нови възможности и не се отказват лесно. Така че има оптимизъм в мен. Когато създадохме „Реплика“, нямаше много независими формации. Беше някак неприемливо да не тръгнеш по отъпкания път. В момента все повече хора опитват сами да си проправят път, което е страхотно.
Коя е Боряна, когато не е на сцената и пред камерата?
Тя:
Трудно ми е да кажа. Може би човек, който си напомня, че „и така може“. Че не е нужно да отговаряш на чужди стандарти, да се доказваш непрекъснато. Че можеш просто да живееш спокойно, с удоволствие и без излишно напрежение.
