За втори път работата ми ме среща с Керана и да си призная, вълнението не е по-малко, отколкото беше първия път. Тя е от онези артисти, които оставят душата си във всичко, което правят, и зареждат публиката с енергия, която остава дни след концерта ѝ. Но не това е причината да се вълнувам толкова.
Някак разговорите с нея винаги имат тежест и смисъл – неусетно тръгват от музиката и стигат до самия живот. Тя е от онези редки хора, които гледат на света с ясни очи и отворено сърце, осъзнават важните неща и ги предават с лекота – и чрез думите си, и чрез музиката. В нея има някаква естественост и дълбочина, които те карат да се замислиш, но и да се усмихнеш на живота такъв, какъвто е.
Срещам я няколко дни след турнето ѝ в Англия с постановката „Всяка първа сряда“ и точно преди друго участие в България. Впечатлявам се за пореден път как човек, чийто график е запълнен до минутата, успява винаги да бъде толкова енергичен и позитивен и да дава най-доброто от себе си.
Източник: Керана пред обектива на Борис Урумов
Имаме чудесен повод за разговор – току-що се завърна от турне в Англия с постановката „Всяка първа сряда“. Разкажи ни как премина това турне и какво ти донесе като преживяване – не само професионално, но и лично. Как беше да играеш пред нова публика, в различна културна среда?
Тя:
Първо, турнето мина изключително топло – във всеки смисъл на думата. Всеки път, когато отивам в Англия, времето сякаш се променя в сравнение с тук, и този път беше същото. Докато у нас имаше големи виелици, там бе слънчево и приятно – истинско облекчение. Хората там са невероятно топли. Те сякаш са зажаднели за такова преживяване. Когато идват да гледат постановката, идват с идеята да им хареса, а не с предразсъдъци или скептицизъм, както често се случва на други места. Те просто искаха да бъдат забавлявани и да усетят топлина – нещо, което им напомня за България. След представленията много от тях ни благодариха, че сме им донесли късче България. Това беше изключително трогателно, защото първоначално не осъзнавах, че постановката може да ги развълнува толкова. За тях това не е просто театрално преживяване – това е парче земя, което ги свързва с родината им.
Осъзна ли тогава мащаба на творчеството, с което се занимаваш, и какво е чувството да видиш влиянието му върху хората в съвсем различна среда?
Тя:
Абсолютно. Това е като всички други неща, които приемаме за даденост в живота си, като небето или цветовете – приемаме ги, защото са винаги там. Най-вероятно осъзнаваме тяхната стойност едва когато ги загубим. Хората, с които играхме там, ценят тези неща много повече от нас, които живеем в самата държава. Всъщност беше наистина красиво да наблюдавам това, те започваха да реагират още от самото начало и цялото преживяване беше огромно удоволствие за мен. Наистина.
Като говорим за театъра, всъщност това е само едно от многото неща, с които се занимаваш. Изглежда, сякаш преминаваш с лекота между различни форми на изкуство – музика, театър, дублаж и други. Как тези изкуства се допълват за теб и как успяваш да ги съчетаеш толкова естествено?
Тя:
Трябва да призная, честно казано, че за мен всичко това е едно неделимо цяло. Не съм човек, който може да отделя музиката от сцената или театъра. Много често в началото, когато започнах да се занимавам активно с музика и се появих на сцена, хората ме питаха дали музиката е голямата ми любов. Аз винаги казвах, че не, моята голяма любов е сцената и сценичното изкуство като цяло. Обичам да правя всичко това на сцена и нито едно от нещата само по себе си не ми е достатъчно. Трябва ми цялата палитра, за да задоволя глада си за изкуство. Защото, ако просто искаш да се занимаваш с музика, можеш да го правиш и извън сцена – вкъщи, в студио, да пишеш, да записваш, и нищо не те спира. Но аз обичам хората. Обичам да съм сред тях, да общувам, да се свързвам. Това е нещото, което наистина ме вдъхновява, да правя изкуство пред хора, да усещам тяхната реакция, тяхната енергия.
Снимка: Керана и космонавтите, фотография – Георги Ангелов
Говорейки за публиката, знаем, че ти самата като артист, но и „Керана и Космонавтите“ имате много разнообразна аудитория. Вашата музика се слуша буквално от всички – няма конкретна възрастова или социална ниша. Хората се радват, защото песните са разнообразни, нюансирани и винаги предлагате нещо ново. Но ми е интересно как протича процесът на създаване на тези песни. Има ли теми, които лично теб те вълнуват и искаш да прехвърлиш в творчеството си? Как всъщност се ражда една песен?
Тя:
Това с феновете съм го обмисляла и съм се опитвала да ги класифицирам в някакви групи, но много се радвам да кажа, че не успях. Това ме кара да продължавам да ги наблюдавам като индивидуалности. Аз не искам да ги възприемам като маса, защото масата е нещо много безлично – няма лице, няма душа, просто следва посоката, в която тръгне. Винаги съм се чувствала респектирана и дори уплашена от масата, затова избягвам дори места с твърде много хора. Това е стряскащо – нямаш контрол и всичко изглежда хаотично. Именно затова на нашите концерти обхождам публиката с поглед – искам да виждам лицата им, как пеят, какво ги вълнува. Затова винаги оставаме след концерт толкова дълго време. Музиката, която пишем, особено моята, е за тези „грoзни“ чувства, които често се опитваме да скрием от себе си и от другите. Стигнах до извода, че пея за емоции и преживявания, които ни притесняват и за които не искаме другите да знаят. Основно съм много вглъбена в себе си, което по никакъв начин не е лесно, но се опитвам да разширя погледа си и върху света извън мен. В дълбочина вярвам, че за да промениш нещо навън, първо трябва да промениш себе си. Това е единственото, което наистина можем да контролираме. Чрез себеразбиране променяме как се чувстваме и как възприемаме света, и по този начин оказваме влияние. Вероятно затова голяма част от песните ни са за тези вътрешни борби и проблеми. Дори и най-веселите ни песни съдържат нещо мрачно – просто не мога да пиша напълно оптимистични и супервесели песни.
Снимка: Керана и космонавтите, фотография – Борис Урумов
Според теб ние като общество ставаме ли по-отворени да обсъждаме такива теми и да бъдем по-открити? Преди не повече от десет години дори мрачните и негативни емоции бяха почти табу, въпреки че съществуваха в обществото. Смяташ ли, че ставаме по-емоционално зрели в това отношение?
Тя:
Не съм сигурна. Честно казано, може би… според мен хората винаги преминават през крайности. Това го виждам и при себе си – когато ти направят забележка, можеш да минеш в другата крайност, после пак да те критикуват, че си отишъл твърде далеч. Това е като махало: стига до най-крайната си точка, след това се връща и така, докато инерцията го доведе до средата, където се балансира. Мисля, че във всичко е така – първо тръгваш, стигаш до крайност, после малко се връщаш и отнема време, докато намерим средата. В момента сякаш сме в друга крайност – всеки е много обиден, чувствителен, сенситивен, и сякаш много хора вече са загубили издръжливост. Мисля, че това идва от начина ни на живот – всичко ни е осигурено, имаме удобства, които предците ни не са имали. И въпреки това много от нас са тревожни, нещастни и непрекъснато чувстват, че не са достатъчни или че не правят достатъчно. Именно затова пиша за тези чувства – защото съм част от хората, които изпитват това. Дори да имаме всичко, животът ни е пълен със скука и липса на цел, което води до тревожност и несигурност. Социалните мрежи усилват това, давят ни с информация и бързи допълнения, но не ни учат как да се справяме с истинските емоции. Така, въпреки че някак по-ясно разбираме чувствата си, често не им обръщаме внимание и ставаме по-груби един към друг, защото зад екрана сме безотговорни и казваме неща, които никога не бихме казали очи в очи. Всичко това показва, че въпреки удобствата сме много изнежени и сме загубили част от естествената си издръжливост и устойчивост, което води до това напрежение и тревожност, с които се сблъскваме ежедневно.
Интересно ми е, ако си представим, че музиката и изобщо творчеството е стълба, къде би казала, че се намираш в момента? В началото, по средата или може би вече по-нагоре? Къде се виждаш ти върху тази стълба на своето лично творчество?
Тя:
Ако трябва да си представя творчеството като стълба с начало и край, аз определено съм в самото начало. Много късно започнах и се чувствам доста тромава и бавна в създаването на изкуство като цяло. Обичам да пиша и да създавам неща, но това не е основното, което ме води. Говорих си наскоро с майка ми и тя ми каза, че е забелязала колко много обичам музиката, и това ме накара да се замисля колко съм благодарна, че родителите ми са ме подкрепяли и следили интересите ми. Благодаря на музикалната паралелка от първи до четвърти клас, където започнах да свиря на пиано и цигулка – това ми дава база, която страшно много ми помага днес. Въпреки това аз никога не съм смятала, че съм напълно утвърдена като артист, имам много пропуски и още толкова неща за учене. Но това е мое и ми е естествено. В момента, като артист, и особено като текстописец и композитор, се чувствам толкова в началото, че бих казала, че съм буквално в зародиша.
Знаеш ли, аз мисля, че разбирам защо имаш представа, че твоето творчество се развива бавно и понякога тромаво. Защото това, което ти и колегите ти създавате, е постоянно, не е като бързото, комерсиално изкуство, което в интернет наричат „чудо за три дни“ – някой става риалити звезда, интересът към него трае три дни и след това всичко минава. Твоето творчество гради нещо много по-устойчиво и дълготрайно, вместо да следва краткотрайния темп на популярност.
Тя:
Благодаря ти. За мен означава много да го чуя.
Аз ти благодаря за този разговор и с нетърпение очаквам да те видя отново на сцената.
Разговорът ни отново ме остави с онова топло усещане за смисъл и свързаност. За това, че не е толкова трудно хората да бъдем разбрани, стига да имаме смелостта да бъдем себе си. А за онези, които искат да усетят енергията на Керана на живо, могат да го направят на 20 ноември в „Пиротска 5 ивент център“, където заедно с Космонавтите ще ви завъртят в незабравимо музикално преживяване. А всички, които са на вълна за нещо по-артистично, могат да се насладят на завръщането на мюзикъла „Евита“ на 22 ноември в Дом на културата „Борис Христов“.
Снимка: фотография Георги Ангелов
