Винаги съм се чудила в кой момент човек оставя значима следа в обществото. Такава следа, която превръща името му в еталон, в символ на идея, на ценност и промяна. Историята познава безброй примери на хора, които не просто са носили промяната в себе си, а са надживели времето си и са се превърнали в легенди, митове, движещи сили на цели епохи. Цивилизацията днес е такава, каквато е, благодарение на хора, които са оставили именно такава значима следа – някои с идеи, други с действия, трети просто с присъствието си. Но кога един човек престава да бъде обикновен и се превръща в символ, в движение, в пример или пък в спомен, който устоява на времето?
В исторически аспект е сякаш по-лесно да определим как и кога хората са белязали общественото развитие. Леонардо да Винчи не е бил просто художник, а визионер, чиито идеи и изобретения надхвърлят собственото му време. Мартин Лутър Кинг не е бил просто оратор, а глас на цяло движение, символ на борбата за равенство и справедливост. Мария Кюри не е била просто учен, а човек, който е променил разбирането ни за науката и медицината, проправяйки път за безброй открития. В изкуството, което оформя колективното ни съзнание, също има безброй примери за хора, чието дело е надживяло собствената им епоха. Шекспир е създал не просто пиеси, а архетипи на човешката природа, които продължават да резонират и днес. Чарли Чаплин не е бил просто актьор, а символ на хуманизма в киното, способен да разсмее и разплаче милиони дори без думи.
Всеки от тях в определен момент е престанал да бъде просто личност и се е превърнал в идея – в символ, който вдъхновява поколения наред. Но общото между всички тях е едно: те не са се стремили да останат в историята. Те просто са следвали своите идеи, борили са се за своите убеждения, превръщали са дарбите си в принос за другите.
Може би именно това е моментът, в който човек оставя значима следа – когато личният му път стане част от общата съдба, когато думите, делата или творбите му докоснат не само неговото време, но и всички, които идват след него.
Въпреки това аз вярвам, че най-значими за нас остават хората, които диктуват съвремието ни. Защото те носят не само своята собствена следа, но и тази на онези преди тях, които те самите са ползвали за пример.
Те са хората, които живеят в настоящето, но същевременно създават бъдеще и са истинските носители на паметта и промяната. И най-ярък пример за това можем да открием в изкуството.
В театъра например това са хората, които не просто изпълняват роли, а ги изпълват със смисъл, които не просто създават спектакли, а културни явления, които не само разказват истории, а пренаписват представите ни за тях.
Снежина Петрова е един такъв пример – не просто актриса, а жена, която с изкуството си прокарва нови пътища. Тя е гласът на съвременния театър и кино, но също така и символ на жената в изкуството – на нейната сила, дълбочина и неизчерпаемост. Във всеки неин проект, независимо дали на сцената, или зад нея, прозира търсенето на смисъл, на диалог със света, на връзка между традицията и бъдещето.
Със своите роли и театрални експерименти, със смелостта си да се заема с предизвикателства, които надхвърлят личната ѝ кариера, тя създава нещо повече от спектакли – създава следа. Такава, която ще остане не само в паметта на зрителите, но и в самата тъкан на българското изкуство.
Жените в театъра и киното често са били възприемани като изпълнителки, но не и като създателки на посоки. Днес, благодарение на примери като Снежина Петрова, тази граница се размива. Тя не просто играе роли – тя изгражда културни мостове. Не просто интерпретира класиката – тя ѝ вдъхва нов живот. Тя е от онези хора, които не търсят своята следа, но я оставят – защото променят средата, в която творят. Защото задават нови въпроси и превръщат личния си път в път за всички нас.
Снимка – Снежина Петрова
Какво означава успехът в изкуството? Измерва се с признание, с влияние или с вътрешното усещане, че си достигнал до нещо истинско?
Тя:
Успехът в изкуството… е да осъзнаеш защо си го избрал и какво можеш да дадеш чрез него на себе си и на другите, да влезеш в контакт със света на идеите и вдъхновението, които те водят отвъд твоята обусловеност и те правят част от едно голямо поле, в което всички сме свързани.
Доколко изкуството зависи от времето, в което съществува? Има ли истории, които остават вечни, или всяко поколение търси и създава своите нови истини?
Тя:
В изкуството има смисъл да работим и преработваме вечните сюжети, архетипните образи и митовете – колективни и индивидуални. Всеки житейски и творчески път прилича на приказка, разказана от Разказвача, и ние се опитваме да откриваме скрития ѝ смисъл. Опитваме се да разчитаме кодовете и да ги превеждаме на езика на времето и мястото, в което сме се озовали. За да ви отговоря така, съм изминала много дълъг път от безсъзнателното съществуване в изкуството, през интуитивното до опита да постигна осъзнаване. Не съм сигурна, че ще успея да осветля за себе си тайните на театъра, но и в това съм спокойна.
Снимка: Снежина Петрова
Има ли роля, която Ви е променила като човек? Някой образ, който е оставил отпечатък върху Вас дълго след като прожекторите угаснат?
Тя:
Ролята идва в живота на артиста като негово Огледало, Учител или Приятел. В този смисъл все повече вярвам, че всяка роля се подрежда в една съвършена поредица от предизвикателства, които ни приканват да се пробудим и да станем по-свързани със самите себе си, а оттам и с живота тук и сега. Замислям една дългогодишна програма за изследване на тези връзки и закони, които ни движат през роли и творчески ситуации. Не знам още как ще я реализирам, но съм започнала да я мечтая. Например архетипа на Майката и неговите вариации откривам в голяма част от ролите – като започна от Аркадина („Чайка“ на А. П. Чехов), през Медея („Медея“ на Еврипид) до баба Илийца („Една българка“ на Ив. Вазов). Интересно е кога в живота ми са се появили тези роли, защо и какво са ми донесли. Но това е много дълъг разговор.
Какво означава да бъдеш жена в изкуството?
Тя:
Да имаш смелостта да разкриеш всички аспекти на женствеността, нейните сенчести проявления, травматичността ѝ, но и животодаряващия ѝ ресурс, интуитивността и красотата.
Кои теми смятате, че българският театър избягва? Има ли нещо, за което трябва да се говори повече на сцената? Или пък нещо, за което да се говори по-малко?
Тя:
Театърът избягва болката, страхува се да не уплаши публиката с нея, но в утробата на болката покълва радостта. Тази радост, която дава енергия за живот. Да, можем да се забавляваме с кривото огледало на ежедневието си, с абсурдите на живота, с лековатите сюжети от деня, но трябва да знаем, че в този случай сме отишли в театъра просто да прекараме два часа в полето на лекотата и забравата. След което си оставаме същите. Докато истинската, трансформираща радост идва, след като преработим болката. Театърът може да дава точно това – радост от справянето с болката, която е валидна за всяко човешко същество. Неизговорената болка от близкото ни историческо минало, болката от случващото в света днес… в крайна сметка това е болката от разделението ни.
В свят, в който всичко става дигитално, смятате ли, че изкуството е застрашено? Как се променя връзката с публиката днес?
Тя:
Не се тревожа за изкуството, защото то докосва… дори буквално. В дигиталния свят няма докосване, той елиминира телата ни, а в тяхната интелигентност се крие част от тайната на щастието. Изкуството докосва, гледа човека очи в очи. Да, публиката ще става все по-нетърпелива, все по-трескава и разсеяна, но театърът ще намери начин да я приобщи към пространството на колективното преживяване на ритуала – да сме заедно тук и сега.
Ако можете да оставите едно нещо след себе си като творец, какво бихте искали да бъде то?
Тя:
Спомени и преживявания в зрителите, с които сме били заедно в този ритуал на тук и сега. Ако имам времето и способността да стигна до някакво прозрение за нашата професия, ще се опитам да го споделя, да напиша текст.
Кога усещате, че театърът е най-истински – в големите постановки или в малките, интимни моменти между актьора и публиката?
Тя:
Прекрасно е усещането, когато в една голяма постановка се отвори пространство за интимна споделеност на преживяването и когато в камерния спектакъл границите на преживяването прескочат ограничението на физическото пространство. И в двата случая се озоваваме на едно и също лечебно място. Играта с мащабите е нещо вълшебно.
