Винаги когато чуя думата инфлуенсър, се замислям за значението, което е придобила днес и как и защо то е по-различно от нейното същинско тълкувание. Разбира се, в точния си превод инфлуенсър означава влиятелен човек. Човек, който има способността да оказва влияние върху мнението, поведението или решенията на другите. В съвременния контекст обаче това значение често се редуцира до някакъв вид публична личност, която е следвана от голям брой хора в социалните медии и чиято популярност е свързана с маркетинг, реклама и продукти. Вече не става въпрос само за влияние в контекста на идеите и ценностите, а по-скоро за влияние върху потребителските решения. Това е едно ново значение, в което личността на инфлуенсъра и неговото въздействие се измерват не чрез образованието, опита или авторитета му, а чрез броя на последователите и маркетинговата му стойност.
Никак не ме възмущава обаче новият контекст на думата. Все пак с развитието на обществото неговите ценности и приоритети се изменят. Е, за съжаление, невинаги в положителна посока, но при всички положения промяната на обществените ценности към по-материални такива е неизбежна. Но това невинаги е лошо. Понякога ни дава възможност да оценим и разграничим истинските архитекти на мнение от онези, които са само в търсене на пари и известност.
Снимка – Китодар Тодоров (Личен Архив)
Истинските инфлуенсъри са тези, които поставят важните въпроси на дневен ред и застават зад значими каузи. Те не се ограничават до промотирането на продукти, а се възползват от платформите си, за да вдъхновяват, да провокират размисъл и да предизвикват промяна. Използвайки различни похвати – от създаване на съдържание, което провокира дискусии, до предлагане на алтернативни перспективи по глобални или социални проблеми – тези хора оказват истинско влияние върху обществото, което надхвърля простото потребителско поведение.
Един от тези хора е несъмнено любимият на българските зрители Китодар Тодоров. Срещаме се с него в един от мразовитите януарски дни, когато нямаш търпение да влезеш някъде дори и за 2 минути, за да провериш дали кръвта в тялото ти все още циркулира. Първото нещо, което ни направи впечатление, е именно топлата усмивка и отношението, с което той ни посрещна, рязко контрастиращи с времето навън. Без да му мислим много, се впуснахме в разговор, който бързо премина от ежедневен моабет към екзистенциални, философски и социални теми. Лесно бихме се зачудили как човек, който е толкова позитивен, благ и емпатичен, почти винаги влиза в ролята на антагониста. И разбира се, хванахме се за думата и поведохме разговора точно в тази посока.
Как един човек, който в биографията си е изиграл толкова много роли на антагонисти, е толкова позитивен в живота и всички искат да приличат на него?
Той:
При всички случаи антагонистите ми харесват, защото има какво да се играе и вярвам, че няма лоши хора. Има лоши постъпки и аз винаги оправдавам персонажите си. Смятам, че ако не застанеш зад персонажа си, него го няма. Тогава просто го сочим с пръст и казваме „той е лош“. Аз не обичам еднопластови персонажи. Изобщо, това с осъждането е нещо, което ме дразни. Ние само осъждаме и непрекъснато търсим виновни.
Можем ли да кажем това за българското общество?
Той:
Не само, вече и по цял свят има такава тенденция. Може би е някакъв вид слабост. Поради това, че не искаме да вземем нещата в свои ръце, поради липса на отговорност, че от нас зависят промените, за да живеем по-добре. То зависи от много хора, но най-вече от нашия мироглед. Ако ние гледаме черно на нещата, няма как да очакваме да се събудим утре и да ни е много по-приятно. Понеже сме паднали в този капан и търсим кой ни е виновен за това, че се чувстваме зле. Чужденците ли, държавниците ли, климатичните промени… Непрекъснато търсим виновен и това търсене не води до нищо, защото не трябва да търсим виновни, трябва да търсим решения. Това се е случвало в историята на човечеството, просто сега сме в такъв етап. Смятам, че има цикличност. Хората стигат до едно дъно, след това се извиняват за това, което са сторили, и почват наново.
Снимка – Китодар Тодоров (Личен Архив)
Ние в момента в такава криза ли сме?
Той:
Може би да. Така поне изглежда.
Не само политиците са ни виновни за това обаче?
Той:
Според мен не. Те не са се променили, откакто има цивилизация, те винаги си искат своето. Някои твърдят, че в Древна Гърция политиците са живели сред хората и са били толкова бедни, колкото и гражданите. Даже се е считало, че трябва да изглеждаш беден, за да бъдеш цар, което е любопитна теза, но тя отдавна е изчезнала. Спомням си, че в Хърватия някой обясняваше как изглежда моделът на царуване и беше много любопитно. Там е направо наказание да си цар, царят няма много права, но има много отговорности, и ако те не се спазват, има доста неприятни наказания. И според мен е време да нямаш много облаги като управляващ, а по-скоро това да ти пречи на ежедневието, да не ти носи удоволствие и финансово удовлетворение.
Снимка – Китодар Тодоров (Личен Архив)
Тогава обаче защо да го правиш? Трябва да имаш усещане за мисия.
Той:
Да, трябва да имаш идеална цел, а според мен това липсва много. Стигна се до момент, в който политиката се превърна в бизнес както всичко останало, за съжаление. И спортът се превърна в бизнес, и културата. Това трябва да отшуми някак. Хората трябва да започнат да правят неща, защото вярват в тях и вярват, че биха могли да направят нещо полезно за обществото. Но това трябва да тръгне от добри примери. Мисля, че няма достатъчно добри примери все още.
Всъщност това е едно от нещата, които ние опитваме да правим в „Стълбата“. Да осветляваме добрите примери, затова търсим и такива личности, които променят средата около себе си с усещането си за мисия, без да търсят изгода. И колкото повече се срещаме с такива хора и водим такива разговори, толкова повече се изпълваме със смисъл.
Той:
Понякога те са по-невидими, защото не търсят слава, а притежават скромност.
В едно интервю повдигнахме темата за героите. Като че ли днес липсват герои. Едно време хората са обичали да се идентифицират с героите си, издигали са ги по някакъв начин на пиедестал, те са давали пример, били са пътеводна светлина. Днешните герои са сякаш инфлуенсърите, зад които стои една куха слава от последователи, за които не знаеш дали са истински и ти не знаеш този човек какво реално е свършил. Защото зад героя трябва да стоят постъпки и дела, жертви дори.
Той:
Аз съм малко раздвоен по отношение на героизирането и демонизирането на хората, защото това отново води до разделение. От една страна, ми харесва, че от 50 години някъде „царете“ станаха видими хора, тоест можеш да видиш част от ежедневието им и че те също са като нас, правят същите неща и същите грешки. И от тази гледна точка ми харесва, че героите се очовечават, защото иначе стават недостъпни. Все още не мога да преценя къде трябва да е границата, защото хем трябва да са достъпни, хем трябва да дават добър пример. Може би просто трябва да разграничаваме добрите и лошите дела и да обръщаме повече внимание на добрите дела на дадените хора, с ясното знание, че те правят и неща, които на нас не ни харесват. В героизирането на човек обаче често се изключват лошите неща, които той прави, и тогава образът на този човек става непосилен за голяма част от хората, които казват: „Аз не мога да бъда като него, защото той е съвършен“, а съвършени хора няма, само Бог е съвършен. Затова според мен е важно да не героизираме безкрайно определени личности, защото откакто имаме повече достъп до информация, хората започват да вярват в някого и го героизират, а след това изведнъж го демонизират, защото виждат някакво разминаване в мисленето и вижданията. В България имаме много добри примери, които с времето се очернят поради несъвместимост по някои теми или в някои действия на този човек, и изведнъж от герой той се превръща наистина в демон.
Аз мисля, че ние имаме недостиг на способността си да прощаваме. Има ли такъв дефицит?
Той:
Да. През последните 50 години за това благоприятстваха и рекламите, и филмите, и изкуството, защото се сформира това желание за АЗ-а. Рекламите непрекъснато казват „Ти си… ако имаш…“, тоест, ако имаш тези обувки, ти си най-бързият, ако имаш този телевизор, ти си най-добре. През филмите е по същия начин, постоянно ни се казва – ти си винаги прав, имаш право да колиш и да бесиш лошите. Което за мен е отвратително послание и е много грешно. Надявам се, че ние сме в края на този етап, че на хората им е омръзнало това. Наблюдавам такива тенденции, особено в холивудското кино, което в крайна сметка допринесе доста за това, че ако ти си добрият, можеш да съдиш и да наказваш лошите както намериш за добре, включително със садизъм и убийства, това в момента се променя и мен лично ме радва. Има все повече филми, в които не можеш да прецениш дали един персонаж е добър, или лош.
В този ред на мисли, какви ценности може да формира в хората един негативен персонаж, в каквито много пъти сме те виждали да се превъплъщаваш? Може ли един образ, който е негативен според морално възприетите норми и ценности, да предизвиква положителна промяна в хората?
Той:
Ако чрез изкуството направим така, че да успеем да се припознаем и в негативния персонаж, а най-вероятно много хора биха могли да се припознаят в такъв или поне в отделни качества на този персонаж, поне можем да се замислим. Според мен изобщо целта на изкуството трябва да е да се замислим, а не да даваме готови формули как трябва да бъде. Изкуството не трябва да бъде съдник, не трябва да сочи с пръст кое е лошо и кое е добро, а трябва да предразполага към размисъл, това е основната му роля. Всеки един персонаж би могъл да предразположи към въпроси. Аз много често давам пример с един любим мой филм – „Лошият лейтенант“, където основната тема е прошката. Там има персонаж, който уж непрекъснато се самопрецаква и прецаква и други хора, в крайна сметка намира прошката и даже се жертва в името на две момчета, които са извършили престъпление. За мен това е пример за качествено кино.
Къде е границата между това да посочваш с пръст и директно да критикуваш и това да иронизираш някои лоши качества чрез определени похвати в изкуството? Можем да вземем за пример постановката „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, която бе поставена на сцената на Народния театър и предизвика много силна обществена реакция.
Той:
Доколкото си спомням, тогава самият ден беше свързан с годишнина от събитията от Сръбско-българската война, което надали е направено нарочно, но би могло да провокира реакция у хората. Всичко се политизира, откакто има цивилизация, и винаги е в интерес на едни или други. Наскоро водих разговор за Византия, която аз много харесвам като империя, в крайна сметка не е била толкова приятна за много хора. Въпрос на гледна точка. Аз затова не харесвам политиката, защото, на първо място, политиката разделя хората, и второ, където има много пари, има порок, а в политиката има страшно много пари. И по тази логика, вярвам, че колкото и чист да влезе един човек в политиката, е много трудно да спазва доброто поведение и морал, защото в момента, в който встъпи в длъжност, вече трябва да се съобразява със страшно много външни и вътрешни фактори.
Много ми се иска да няма политика в управлението на една държава, а то да се формира от хора, които разбират от своите ресори.
Уж така би трябвало да се състави правителство. Но излиза, че никой не иска да поеме отговорност?
Той:
Отговорността също е голям проблем. Няма лидерство и това лидерство не поема отговорност.
В контекста на тези теми, понеже ние сме от феновете на „Петък точно в пет“, който има вече 8 сезона и хиляди последователи, няма как да не попитаме – как намирате и избирате темите, за които да говорите? Защото темите ви са много свързани с народопсихологията.
Той:
Най-красивите години бяха първите 4 – 5, честно казано, когато и Лъчката (Лъчезар Аврамов), и аз имахме повече свободно време и контактувахме много по-често, и от дума на дума винаги излизаше някоя тема и си пишехме сами сценариите. Последните може би 2 – 3 сезона ползваме основно готови автори. Навремето имахме достатъчно време да си фантазираме, да се забавляваме, но това, за съжаление, малко отшумя.
Може ли един такъв формат, една такава поредица да придвижва общественото мнение и да го променя?
Той:
Хората са малко пренаситени с новини и изяви. Смятам, че такова нещо щеше да е много по-ефективно през 80-те години, щеше да достига до повече хора и да има повече интерес. Сега според мен е много трудно.
Голяма част от това пренасищане се дължи и на технологиите. Но могат ли технологиите да ни помогнат в търсенето на един нов път, който е по-смирен и по-духовен? Могат ли да ни помогнат да се свържем помежду си?
Той:
Социалните мрежи в началото бяха свързващи, но това премина и се превърнаха в обратното. Но вярвам, че и това ще отмине и ще се възстанови нуждата от комуникация между хората. Вярно е, че за 100 години човечеството натрупа толкова много информация и иновации, но спасението на душата е личен избор, не въпрос на технологии. Ако ние искаме да общуваме с други хора, никой не ни пречи. Никой не ни е заповядал да си стоим вкъщи пред компютъра и телефона. Няма такъв закон, който да ти казва да стоиш по 6 часа да скролваш.
Как ще обърнем играта? Като се пренаситим или като се самоунищожим?
Той:
Има много варианти. Единият е пренасищането, който не изглежда да се случи скоро. Другият вариант е с някакви закони. Но в света е много трудно да разчитаме на правилния избор на хората. Чистата анархия е самоунищожителна и аз не вярвам и че е възможна. Нормите, било то културни или държавни, са необходими.
Живеем във време, в което инфлуенсърите често заменят истинските лидери на мнение, а шумът на социалните мрежи заглушава важните въпроси. Все по-рядко срещаме съдържание, което не само да ни забавлява, но и да ни провокира да мислим, да се съмняваме, да преоценяваме собствените си възгледи. Разговори като този с Китодар ни напомнят, че автентичността, самоиронията и критичното мислене са по-ценни от всякога. Неговият подход към живота, изпълнен с хумор и сарказъм, всъщност крие дълбоки прозрения за състоянието на нашето общество и мястото на човека в него.
Дали осъзнаваме, че сме се превърнали в зрители на собствения си живот, или все още имаме шанс да бъдем негови активни участници? Китодар не просто забавлява – той предлага една интелигентна форма на бунт срещу шаблонното мислене, срещу баналността и пасивността. Неговата ирония е не само средство за разсмиване, но и инструмент за осъзнаване на парадоксите, в които живеем.
Изкуството, хуморът и самоанализът вървят ръка за ръка в търсенето на отговори, които често се крият в простите, но неудобни въпроси. Достатъчно ли е просто да се смеем на абсурдите на нашето време, или трябва да търсим начини да ги преодолеем?
Готови ли сме да мислим, а не просто да консумираме? Готови ли сме да погледнем отвъд забавлението и да видим по-дълбоките пластове на нашето съществуване?
Снимка – Китодар Тодоров (Личен Архив)
