Празници.
В мен отново напира нуждата да протегна ръка и да издърпам крайчеца на нишката, подаваща се от свещената власеница на мирозданието. Хвана ли нишката, последвам ли я, знам, че ще ме отведе към онова най-близко и най- далечно пространство, където времето е спряло, а светът е подреден и цялостен. „И там да бъда исках“ – възкликва с дълбок копнеж по него Джерард Хопкинс в едно от своите безсмъртни стихотворения, наречено „Небе-пристанище“.
Где пролетите са в обилие,
где няма ветрове
и развълнувано море не плиска.
(Прев. Константин Янакиев)
Не е за вярване как понеделниците се сблъскват с неделите. Смазват ни в своята неумолима бързина. Ние сме просто гвоздей между чука и наковалнята, поемаме удар след удар, а след всяко вдигане на чука ставаме все по-малки и по-заскрежени. Да, животът ни е въртоп. Не е меката извивка на вълна в тих прибой, а вълнолом, хвърлящ пръски – червените пръски от собствената ни кръв. Преди време гледах късометражния филм „Щастие“ на известния аниматор Стив Кътс. В него лондонският художник осмива съвременните източници на радости, изобразявайки човечеството като паплач от плъхове, преследващи своето „сиренце на щастието“. Едва ли има животно, което по-удачно да въплъщава същността на човека от 21. век. Във филма на Кътс ние самите сме изгубили човешкото и сме заприличали на гризачи. Хапем се един друг, нищим се в преследване на своите цели, крадем от отсрещния, като го лишаваме от достойнство, състрадание и съпричастност. Залостени сме в своето колело-въртележка. Пънем се, тичаме и гоним собствената си опашка, устремени към блаженото щастие. А неговият лелеян образ ни се пробутва от вси страни. Накъдето и да се обърнем, сме свидетели на чудовищното му експлоатиране и афиширане. Билбордове, магазини, медийни послания, проповядващи бързи решения, лесни пари, евтини просветления и нетрайни изживявания. Дъвки, които дъвчем и плюем. Самите човешки същества сме станали дъвки. Използваме се един другиго и сетне се изхвърляме в тази система за „еднократна употреба“. Създали сме не просто култура на бързите неща, а нов човешки подвид – „препускащия човек“.
Препускащият човек живее, яхнал своя болид от Формула 1, с който профучава през парада от въображаеми обекти за задоволяване. Жизнеността му се гради върху постоянните надежди за постигането на обозримите „агенти на щастие“. Цели индустрии просперират на гърба му, като се възползват от неговите вътрешни язви, защото накрая, след като и последният желан обект бъде придобит, Homo currens отново ще се изправи пред своята празнота. А копнежът ще си остане. Копнеж по нещо тъй убегливо по своята същност и неподлежащо на дефиниране, че препускащият човек си измисля нови и нови желания и обекти, върху които да проектира своя блян за върховно щастие. Поредното „само ако… щях“, което счита, че ще запълни вътрешния вакуум. Но за пореден път всичко се оказва химера. А онази дразнеща неопределеност продължава да мержелее в съзнанието му, да загатва за себе си като глух стон, загнезден в гърдите. Задъхан от своето вътрешно напрежение, Homo currens няма друг избор, освен да продължи своето гмуркане в морето от илюзии, които като че все пак го придвижват в някаква посока, осигурявайки му временно засищане. В източната философия това състояние е познато като самсара – света на лутащите се. Онези, които се оплитат в кълчищата на желанията и преследванията и отказват да съзрат тяхната ефимерност и абсурдност.
Снимка: Unsplash
Едемската градина
„Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен“, казва Блез Паскал. Това, за което говори Паскал, е същото, по което въздиша и Хопкинс в „Небе-пристанище“. Съзнателно или не, мнозина от нас копнеят по своя пристан от бурята на светското, от вълнолома на желанията и развлеченията. В източната философия, а по-късно и в европейската, това свещено пространство често се свързва с градината.
Образът на Hortus conclusus – оградената от стени градина – дава тема и място на действие в редица поеми и стихове в цялата европейска литература. Хермес, богът на алхимичните процеси, има много общо с всичко, което е затворено по план или умисъл, каквито са и градините. Неслучайно казваме, че бурканът е „херметически затворен“. Хермес ръководи създаването на очертани от граници места – особено онези пространства, които отделяме, за да работим върху себе си. Сега повече от всякога имаме нужда от пристан за душата си, от „оградено пространство“ за себе си. Там, където се случват магията и свещеното. Като в алхимична реторта, в която се обработват метали, така и ние навлизаме в това свято пространство, за да стопим тежките метали на страданието, срама и недоволството и да ги преобразуваме в нови метали – в златна сплав от умиротворение, обич и благодарност. В свещеното пространство на Hortus conclusus ние не просто култивираме, а преживяваме възторга, копнежа, благоговението пред трансцендентното. Вътре в градината се срещаме с Любовта. Спомнете си, че влюбените двойки от средновековната литература винаги организират своите тайни срещи в градината. Именно в Градината се извършва бракосъчетанието на душата с Бога. Там човек постига онази възвишена самота, която „прави часа свещен“ по думите на Рилке. Докато сме в своя център, в центъра на правилността, в мистичното пространство на божественото, се случват прекрасни неща. Истински значимите неща. Случва се Оная Любов, за която пише и Йейтс.
И както, зяпайки, седях,
внезапно в огън запламтях
и двадесет минути този ден
се чувствах толкова блажен,
че благославям и че съм благословен.
(Прев. Константин Янакиев)
Градината е онова място, в което стопяваме активния мисловен процес. Мястото, което наподобява вътреутробното състояние на ембриона, пребиваващ в безметежност. Състоянието, което предхожда езика, мисленето, тревожността. Това, струва ми се, е в основата на религиозния идеал, върховната цел, Summum bonum, защото там, в празното пространство на съзнанието, отвъд битийното възприятие, е възможна срещата с абсолютната свобода, с избавлението от гърчовете на плътта и на ума.
Има хиляди начини да се върнем в Едемската градина. Мнозина обаче се подмамват от скоростта на „експреса“, отправяйки се на това своеобразно завръщане към дома на божественото чрез опасни психотропни средства, зловредни имитации на свещен екстаз. Последствията от този избор са катастрофални за индивидуалната душа. Бавноподвижните превозни средства към райския дом са свещенодействията. Празниците и техните съпътстващи ги ритуали са сигурният и естествен път към преодоляване на екзистенциалната тревожност и отваряне за радостта от самия живот. Празниците приканват към забавяне, към молитва и притихване. Ритуалите приканват към отместване на взора от външното към вътрешното възприятие, към съзерцателното съществуване, пред което се разкриват дверите на Градината. Пристъпвайки вътре, времето, този тиранин, губи своята властност и светът се проявява в истинските си форми, добива цвета, какъвто е притежавал в зората на Сътворението. Вътре Homo currens свлича своята илюзорна маска и се превръща в първия мъж и първата жена. Вътре Творение и Творец стават Едно.
Снимка: Щастие – Стив Кътс
„Няма нищо по-разрушително за тялото от тревогата, а този, който вярва поне малко в Бог, няма причина да се тревожи въобще“, казва Махатма Ганди. Искрено вярвам, че сега повече от всякога се нуждаем от своето небе-пристанище. Време е да престанем да се държим като гризачи и да върнем обратно човешкия си лик. Време е да оставим тревогите настрана. В навечерието на Великден ми се ще да протегнем ръце и да уловим нишката на свещената власеница. Да я последваме и да пристъпим към Божията Градина. Там, гдето се възправяме в истинския си и чист облик, като онези, които сме предназначени да бъдем, и гдето възвръщаме усещането си за единение с мирозданието и небесната благодат. В Градината този сякаш напълно самозабравил се свят все още е напълно цял, непокътнат и недосегаем от зло. Единен и красив, какъвто е изначално замислен да бъде.
Празници са.
Време да притихнем, за да се самосъзрем.
Снимка: Щастие – Стив Кътс
