В този разговор влизаме, качвайки се над черната писта.
Всеки от нас носи своя история, свързана с пътищата на България – и със загубите, които те оставят след себе си. В моето семейство тази история беше белязала целия живот на майка ми. Лишена от своята майка, защото някой беше решил да кара пил. От една такава празнина се раждат не един и два невидими проблема, които човек носи през целия си живот.
Но семейството ни пазеше и друга история. Тайна. Роднина, който си позволяваше да кара пиян, дрогиран, без страх от последствия. Човек, който дори беше блъснал друг човек. Тайна, която разяждаше всички ни, защото мълчанието неволно превръща всеки в съучастник. Това е тъмната страна на обществото – онази, която всички познаваме, но рядко назоваваме.
Осветявахме я чрез кампании за безопасност, чрез акции за намаляване на скоростта, чрез телевизионни репортажи и публични разговори. Цъкахме с език след всяка трагедия, докато нечий живот си отиваше тихо, почти незабелязано. Почти всеки познава човек, който „се качва само след чаша вино“ или „само след две бири“. Все някой, който вярва, че него няма да го хванат. Че на него няма да се случи.
Липсваше яснота. Липсваше изсветляване.
Кога сме виновни като общество?
Кога вината е личен избор?
Кога отговорността е в опасния участък, в системата, в липсващия контрол?
Къде, кога и защо се случват най-тежките катастрофи?
Източник: Създателят на Черна писта- Мартин Атанасов, Фотография: Цветелина Белутова
Виждали сме експерти. Стратегии. Кампании. Финансиране за превенция.
Но едно момче реши да постъпи различно – направи видимо това, което всички усещахме, но никой не виждаше ясно. Мартин Атанасов беше едва на осемнайсет, когато създаде платформата „Черна писта“, използвайки публични данни от Министерството на вътрешните работи. За първи път катастрофите получиха карта, числа и памет. Обществото сякаш изпадна в кратък ступор – защото истината вече можеше да се види.
Институциите също създадоха свои платформи. Някои се запитаха защо не използват вече свършеното от едно момче. Такъв ли е диалогът между поколенията? Между гражданите и властта? Между свободата и отговорността? Говорим за всичко това в контекста на темата на този брой.
Мартин, колко трудно беше да извадиш тези данни на светло и защо всъщност реши да го направиш?
Той:
Ако трябва да сме честни, технически е много лесно да се осветли един проблем – има данни, технологии, дори изкуствен интелект. Въпросът обаче е какво правим, след като видим истината такава, каквато е. Смисълът на проекта беше да покаже истинското лице на войната по пътищата – не суха статистика и бройки по общини, а реалността. Проектът показа, че проблемът е навсякъде. Пътните ни артерии са осеяни с червени точки. Ние вече съзнаваме мащаба, но по-сериозният казус е какво правим оттук нататък.
Направи впечатление нещо: когато създаде Черна писта, институциите реагираха необичайно бързо и се появиха две паралелни карти, които казваха същото. Много хора се запитаха защо институциите не припознаха твоя проект, а го използваха само като повод.
Той:
По принцип сме доволни, когато институциите си вършат работата. В случая мисля, че те искрено се засрамиха. В много кратък срок МВР създаде собствена карта – скорост, която беше нетипична за техния иначе бавен темп на работа. След това станаха чудеса и в Агенцията за безопасност на движението по пътищата. Преди това те твърдяха, че е невъзможно да се картографира състоянието на пътищата, защото трябвало хиляди хора да обикалят пеша. Изведнъж направиха карта и доказаха, че не е толкова трудно данните да бъдат отворени във формат, който хората могат да използват. Тази информация позволява решения на база данни. Ако аз бях пътен експерт или управленец на високо държавно ниво, бих направил най-простото: вземаш данните за катастрофите и ги застъпваш с данните за състоянието на пътищата. Където се засичат най-проблемните точки – там ремонтираш. Това повишава безопасността и спира практиката на удобните ремонти, които се правят по няколко пъти от наши фирми. Задавал съм този въпрос на всички министри досега, ще го задам и на бъдещите.
Защо едно 18-годишно момче реши да се занимава с това, вместо да се вълнува от неща, типични за неговата възраст – като бала и избора на костюм?
Той:
И ние имахме фотосесия – не на „Александър Невски“, но около Триъгълника на властта в центъра. Не съм пропуснал тези емоции. Но все пак, колко голямо може да е желанието ти да се снимаш два месеца с костюми и рокли? Малко е прекалено за една вечер. Връщайки се на сериозната част на въпроса – не го направих, защото съм имал лична нужда. За щастие, нямам лична история, свързана с войната по пътищата. Аз работя така и в професионален план, и по принцип: виждам проблем, виждам мащаба му и решавам, че не мога да си затворя очите. Трябва да се опитаме да направим нещо.
Започнах да търся информация, защото това е най-важното в днешно време – да знаеш. Не намерих нищо систематизирано и се запитах защо. Имаше само едни годишни отчети от по 300 страници, от които нищо не можеш да разбереш. Видях обаче, че има система и данни. Започнах буквално да събирам парчетата от пъзела и така ми хрумна идеята: да наложа информацията за катастрофите на карта и върху нея да добавя състоянието на пътищата.
Източник: Мартин Атанасов – Будител на годината (2025г.) фотография_ БТА.)
Информацията свобода ли е?
Той:
Информацията може да бъде свобода, ако умееш да я интерпретираш като такава. Тя може да бъде затвор, може да бъде всичко – въпросът е как я четеш. В много случаи, включително и в този, информацията е сила и трябва да се използва за добро. Тя е основание да направиш нещо, да промениш средата към по-добро. Ако приложим примера към Черна писта – информацията стана свобода, когато данните бяха осветлени и поставени на карта, за да види всеки реалната ситуация. Преди това тези данни са съществували дълго време. Това е един съвсем базов пример как могат да се вземат решения на основата на данни. В крайна сметка проектът остава една карта с точки – нещо, което технически не е връх на технологиите, но е работещо.
Според теб ние като общество изпълняваме ли отговорността си към тази свобода, за която други са умирали?
Той:
През юни 2024 г. имаше избори с избирателна активност около 34%. Тогава светна много голяма червена лампа. Миналата година аз гласувах за първи път на национални избори и се замислих, че хората неглижират свободата сами да избират кой да ги управлява. Често чуваме, че политиката не ни касае и че всички са маскари, но тя влияе на живота ни ежедневно – и в дребните, и в големите неща. Когато си апатичен и не отидеш да гласуваш – което е минимално усилие – ти жертваш свободата си и оставяш някой друг да решава вместо теб. Нашите предци са се борили за тази свобода, а ние днес с лека ръка я подаряваме на незнайно кого. Трябва да се запитаме дали изобщо сме свободни, преди да бягаме от тази свобода. Живеем в прекалено комфортен свят, който ни прави мързеливи и апатични. Става ни досадно да се занимаваме с дребни на пръв поглед неща, които всъщност защитават нашата свобода. В клетка сме.
Източник: Мартин Атанасов – Будител на годината (2025г.) фотография_ БТА.)
И ако не огладнеем или не ожаднеем малко, дали изобщо ще се сетим, че имаме нужда от свобода?
Той:
Проблемът е, че хората по принцип трудно приемат чужди съвети или истини, с които не са съгласни по подразбиране. Ако ти кажа: Отиди да гласуваш, защото е важно, ти ще си кажеш: Този пък какво ми разправя. Човек се учи, когато го усети лично. Като ти кажа да не пипаш котлона, може и да не ме послушаш, но като се опариш веднъж, втори път няма да го направиш. Според моите наблюдения хората трябва сами да видят до какво водят действията им – да го усетят по собствения си джоб и в ежедневието си.
Добре, но в хората има и умора. Избори след избори, случва се едно и също. Трудно е да им се сърдим на избирателите, защото накрая сметката просто не излиза.
Той:
Наскоро водих лекция на събитие на Дойче Веле България. Аз бях във финалния панел с една прекрасна дама, а темата беше: Защо да останем в България? И преди това се замислих. Една вечер имах вътрешно единоборство за това какъв е смисълът. И го открих за себе си. Отдавна съм решил, че ще остана в България, каквото и да ми коства, защото това е моята страна. Всяка система – здравеопазване, политика, правосъдие – е изградена от хора. Държавата сама по себе си е система, но тя не е нищо повече от хората вътре в нея. Ако отидеш в болница или ти трябва линейка, попадаш в трагикомедия. Системата често не пази живота ни, тя просто съществува на командно дишане, защото вътре едни хора искат промяна, а други – не. Но ние можем да променим тази среда. За щастие, все още живеем в свободна демокрация. И точно с инструментите на демокрацията трябва да защитим страната си. Когато видим, че нещо не работи, не бива просто да чакаме някой друг да го оправи. Трябва да направим крачка напред и сами да се опитаме да поправим системата. Ако трябва, ние да бъдем бъгът в нея, онази неочаквана грешка, която ще я промени отвътре или отвън. Няма кой друг да го направи вместо нас.
Не съм напълно съгласен с толкова черногледия поглед към системите ни. Че много неща не работят добре – тук сме на едно мнение. Но ми се е случвало да влизам в спешно отделение във Франция и знам как преди да стане ясно, че имаш пари или застраховка, друго няма значение. И колко дълго се чака…
Той:
Проблемът, който визирам, е, че държавата налива милиарди в здравеопазването – бюджетът е над 5 милиарда млрд. – но срещу тези огромни средства обществото не получава съответното качество.
Това е на същия принцип като с твоята карта – просто никой не е седнал да подреди нещата, защото системата постоянно се тресе от политическа нестабилност. И тук идва въпросът – можем ли да водим конструктивен диалог?
Той:
Има една популярна картинка в социалните мрежи – футуристичен, технологичен град с текст: „България, ако хората можеха да се изслушват“. Ако водехме истински диалог, щяхме да сме на светлинни години напред. Въпреки скептицизма ми за много неща България е прекрасно място – и като природа, и като възможности. Проблемът е в недоверието и завистта – философията „не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“. Реваншизмът е пагубен, той чупи всичко изградено. Нужна е много работа и промяна, без, разбира се, да правим компромис с моралните си граници. Трябва да осъзнаем, че екипната работа и комуникацията са в основата на всичко. Има разлика между това да слушаш някого и това да го чуеш. В диалога се ражда истината – това, което Сократ нарича майевтика (изкуството на раждане на истината чрез диалог). Ти виждаш само едната страна на монетата и не можеш да си сигурен, че разбираш цялата ситуация. Трябва да погледнеш през очите на другия, на третия, на четвъртия, за да придобиеш пълната картина и да бъдеш обективен. Ако сме едностранчиви, нещата няма да се получат.
А къде се ражда свободата?
Той:
За да се случи всичко това, трябва да имаме свободата първо да драснем клечката. Оттам нататък свободата е горивото, което поддържа огъня. Демокрацията е най-добрата форма на управление, измислена досега, но тя има своите минуси и трябва да бъде самоконтролирана чрез своите механизми. Идеята е хората да имат свободата да критикуват, да имат свобода на словото и право на протест, за да кажат на управляващите: „Не сте прави“. А тези „отгоре“ трябва да имат желанието да ги чуят. Тук нещата се разминават – свободата да критикуваш трябва да се срещне с желанието за диалог и самокорекция.
Източник: Черна Писта
А за теб какво е свободата? Как би я обяснил например на едно 7-годишно дете, което тепърва открива света?
Той:
Роден съм през 2007 г. и за разлика от по-възрастните, аз съм израснал в пълна свобода. Израснал съм във време, в което България е част от Европейския съюз. Винаги съм имал свобода на мисълта и изразяването; за мен не е имало „забранени теми“ или физически граници. Днес мога да пия кафе с теб тук, а след два часа да съм в Италия или Норвегия. Възможностите са неограничени.
Затова първото, което ми хрумва, е, че свободата е даденост. Но тя не трябва да бъде приемана като такава. Както казва Константин Павлов, свободата се губи и се печели. Трябва да внимаваме с това „бягство от свободата“ и да намерим баланса, за да не я загубим поради неглижиране. Честно казано, свободата е ключова за мен и трудно бих могъл да живея без нея.
Свободата е малко като любовта. Трябва да се защитава. Ако я приемеш за даденост – изчезва.
Той:
Свободата не е нещо материално, което можеш да пипнеш с ръка, но можеш да го усетиш. Всеки, който се е докосвал до любовта, може да направи този паралел и да разбере колко лесно е да изгубиш нещо безценно, ако спреш да се грижиш за него.
Стълбата като метафора на свободата.
Той:
„Приказка за стълбата“ е интересен пример – за цената на катеренето нагоре и за всичко, което губиш или печелиш по пътя. Важното е, докато се изкачваш по стълбата на свободата, да не забравяш откъде си тръгнал, накъде отиваш и за какво точно се бориш. И най-вече – да не решиш да спреш някъде по средата само защото ти е станало уютно и комфортно.
Уютът е прекрасно нещо и вероятно идва момент в живота, в който човек трябва да установи своята сигурност. Но докато достигнеш определена възраст, ти трябва да надграждаш, да искаш още, да се опитваш да постигаш повече и да се променяш.
За мен в това е смисълът на живота.
