(Диана Маркова за сп. „Стълбата“)
Искаше чантичка, купих ти чантичка. Искаше разходка, обиколихме света за няколко часа. Искаше да забравиш, изтрихме паметта.
В тази поостаряла реклама, която леко промених, се казва всичко, което можем да кажем на лаптопа си. Но работата е там, че ние сме хора. И имаме по-различни потребности.
В ерата на отчуждението – не задължително породено от експанзията на технологиите; отчуждението е процес, започнал доста назад във времето, макар и до днес да остава неравномерно разпръснат – сякаш сме си самодостатъчни. Делникът е пълен с дребни и по-големи битки, чиито победи ни опияняват. А по време на празниците, които някога означаваха повече, да, доста повече, получаваме лъскави кутийки и гланцирани усмивки, лишени от искреност.
Но не подаръците, дори не книгите, а общуването е това, от което се нуждаем, за да сме пълноценни; да има някой, който да те чуе, да ти се усмихне и ти да му се усмихнеш, да го гушнеш. Някой, който също като теб е роден от майка, боли го – както и теб, и има вкус, като твоя или различен, но вкус, който споделя с теб. Някой, с когото да се посмееш, но това да не се нарича смехотерапия. Някой, който да усетиш като свой – без да го задушиш от чувство за притежание.
Всъщност терминът „алиенация“ побира в себе си може би пълното обяснение на проблема със засилващата се самота сред индивидите насред комуникационния хаос, отнасяйки това положение на нещата към отчуждението. Някога бяхме свързани; сега младите също се срещат, но тези срещи – уви! – преминават в скролване по дисплея на смартфона, а тема за разговор са единствено видените в мрежата снимки и видеа. Те вече на практика не общуват – една размяна на кадри представлява обикновено преповтаряне на видяното, а не опит за докосване до душевността на другия. Колко жалко, че и усмивките днес имат за цел да подкупят, да извлекат полза, да манипулират.
В книгата си „Уомпитър, фома, гранфалун“ (в превод на Владимир Германов, 2000, 2023 и издадена от „Кръг“ през 2023 г.) Кърт Вонегът споделя на пръв поглед ексцентричната идея за организацията на Анонимните алкохолици като за един възможен „остров на блаженството“ (изразът е мой). Защо? Защото там можеш да отидеш, дори ако не си алкохолик, и да получиш чувството за споделеност. „Това е копнеж за общност“, казва писателят. И продължава, в интервюто си за „Плейбой“, поместено в сборника:
Свикнал съм с липсата на корени, която върви с професията ми. Ще ми се обаче хората да живеят в една общност цял живот. Да пътуват, за да видят света, но винаги да се връщат. Това е хубаво. Винаги когато отида в Индианаполис сега, ме тормози един детски въпрос и най-накрая трябва да го изрека на глас: „Къде е леглото ми?“. Израснал съм там, в града сега живеят един милион души, но там няма място, където да има мое легло. И питам: „Къде е леглото ми?“. После отивам в мотел. Не мога да се върна у дома.
Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
До много скоро хората имаха неизменни общности от роднини. Можеха да отидат в десетки домове. Когато семейна двойка се скараше, единият от двамата можеше да отиде през три къщи и да остане при някой близък роднина, докато му мине. Или ако на някое хлапе му писнеше от родителите му толкова, че вече да не може да ги търпи, можеше да отиде при чичо си за малко. Сега това не е възможно. Всяко семейство е заключено в малка кутия. Съседите не са роднини. Няма други къщи, където човек да отиде и за него да се грижат.
Все пак съвремието не е съвсем лишено от опити за въплъщаване на идеята за общност. Иска ми се да вярвам, че не парите са свързващият елемент между хората и не на принципа „аз на теб, ти на мен“ хората образуват двойки или по-големи групи.
И действително, там някъде – в не толкова далечна Дания – преди близо петнайсет години е създадена „Човешката библиотека“, средище на емпатия, култура и споделеност. На практика това е място, на което отиваш като в библиотека, а всъщност попадаш в храма на свръхреализацията си – общуване, близост, човещина. Там вместо книга заемаш човек с неговата вълнуваща същност и характер. Така можеш да прекараш време, потъвайки в историята на алкохолик, аутист, човек с биполярно афективно разстройство или човек с екстремни физически несъвършенства (хм, какви представи имаме само за съвършенството – някак все заклещени между познатото и приетото).
По този начин всеки би могъл да види себе си като в огледало, да се съгласи със себе си, да продължи напред без излишни мравучкания по съвестта. Разбира се, в основата на всичко това стоят взаимната обич, обичта към себе си, обичта към този свят. И така, когато вече леглото ти го няма и няма кой да ти разкаже приказка преди заспиване, би могъл да се докоснеш до вселената, побрана в човека, стоящ срещу теб. Без напрежението от усещането за различност. Мотото на тази инициатива е „Не съдете никого“.
Най-добрият приятел от детството неизменно пораства и дори често сменя географската ширина, а с това си отива и чистотата. В мегаполисите не само че нямаме легло и приказки, но няма и някой, който да ни чуе. Да изслуша нашите мънички болки. Да се посмеем заедно на нещо – както казах, без хонорар за това. Нашето време, тук, е време на отсъствие на емпатия. Ето защо в Япония съществува професията „най-добър приятел“. Това е човекът, когото получаваш – разбира се, срещу заплащане, което обезпечава надеждността на услугата и гарантира сигурността ѝ – като свой най-близък човек; онзи, когото да поканиш на дивана у дома и да му разкажеш за филма, който си изгледал, или за книгата, която си прочел.
С него можеш да отидеш на рождения ден, на който са те поканили, но се притесняваш, че не познаваш никой друг и че ще бъдеш напълно чужд там. Той ще изяде парче торта с теб. Ще ти разкаже виц. Ще усетиш, че не си сам – дори за малко, дори при други поводи, дори когато трябва да изпратиш някого по пътя му към вечността.
В Япония има и други примери за така нужната ни човещина. Но преди да разкажа за още един такъв, ще споделя картината, която се връща в съзнанието ми при всеки празник в края на годината. Аз и брат ми, майка ми и баща ми отивахме на гости в дома на баба и дядо и ги сурвакахме – с ръчно изработени сурвакници от дрян и пуканки – и им пожелавахме здраве, щастие, обич и късмет. А те ни възнаграждаваха с паричка и скромни подаръци. Честно казано, още тогава другите деца ме гледаха насмешливо; през последните петнайсет години не съм виждала подобно нещо да се прави в столицата. Но е доказано, че възрастните хора имат необходимост от любовта на децата. На внуците си.
Та именно тази практика се появява първо в Япония, при това още през 70-те години на миналия век. Днес присъства в различни развити страни и се радва на особена популярност. Така например във Великобритания функционира комплекс, съчетаващ услуги по грижата както за възрастни хора, така и за деца. Освен медицинската сестра и прегледите от лекари, възрастните получават и лековития контакт с чистите по душа деца, които – доказано – умеят да лекуват. Старци с деменция в компанията на деца с лъчезарни усмивки – ето тази комбинация от общуващи помежду си различни поколения се оказва неочаквано добра.
Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Удоволствието е скъпо, но бъдещето е пред нас. А и защо не започнем от сурвакането?
Търсейки, условно казано, тайната на успеха, Малкълм Гладуел започва от общността (публикувано в „Изключителните“ през 2010 г. от издателство „Жанет 45“). Той посочва изследването на доктор Стюарт Улф, който открива нещо наистина любопитно. Още в края на XIX век група жители на италианското село Розето пропътуват океана и се озовават в Пенсилвания, където основават градче, също носещо името Розето. С годините общността се разраства с още и още мигранти. И неслучайно използвам за пореден път думата „общност“. Тъкмо тя оказала благотворно влияние върху здравословното състояние на заселниците.
Причината за отсъствието на сърдечносъдови заболявания сред тях не била в храненето им – та те дори използвали мас вместо зехтина, с който толкова се гордеели в родината си. Не се движели активно, не практикували йога, нито някакъв друг спорт. Истината е, че живеели заедно. Спирали под сянката за разговор със случайно срещнатия познат. Посещавали църквата заедно. Пеели в хора заедно. И заедно отглеждали децата си. Та нали всички са запознати със семейния модел на италианците – онези прословути три поколения, които съществуват под един покрив; ето това спасявало духа, но и телата им по онова време. (При ковид пандемията това се оказа сериозен проблем, на който обаче те се опълчиха в опит да съхранят своята традиция.)
Понякога рекламата ще измества чистосърдечността на споделянето. И нашите лаптопи ще бъдат по-важни от децата и възрастните, от приятелите и съседите. Друг път ще сме твърде заети да изслушаме. Ще бъдем повече колеги, отколкото каквито и да било близки. Ще се отчуждаваме, защото работата ни го причинява – открил го е Карл Маркс, независимо дали на някого това не се харесва. В крайна сметка може дори да се окаже, че нашият алтруизъм е чисто и просто плод на себичния ни ген – Ричард Докинс го е казал; имал е предвид, че генът ни диктува това да помагаме на други индивиди с нашите гени и в това се състои чудото на природата. Но ако някъде наблизо съществува един глас, една история, една топла усмивка, и това би ни сродило. Това свързване ще ни цери.
И няма да я има вече празнотата.
Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
