Модата като система от норми и влияние на личния стил.
Модата неимоверно е най-всеобхватният и красив начин да изразим вътрешния си свят. Бунт, щастие, любов, тъга, свенливост, дързост, ярост – цялата щура човешка палитра от емоции намира път към външния свят чрез облика, който показваме в обществото. Избираме дали да е в синхрон с променливите в нас, или пък внимателно изкован щит, който да предпази душите ни както ризница воин.
Това, което е модерно сега, често можем да осъзнаем само в ретроспекция, разнищвайки конците на социалната реалност и обръщайки хастарите на историческите събития. Модата не се ражда спонтанно – тя е сложна мрежа от норми и влияния. В месеца на жената и в броя, посветен на системите, този въпрос звучи особено на място: Кой дърпа конците на стила? В търсене на отговор преминах през историята на модата и стигнах до личен разговор с баба ми – жена, чийто стил от 1941 г. насам е надживял повече от една система.
Belle-Époque – люлката на класиката
Да се върнем в началото. Логично може да се отсъди, че началото на висшата и масовата мода съвпада с изобретяването на шевната машина и началото на индустриалната революция, когато започва масовата продукция на дрехи, основно за буржоазията. За първи дизайнер светът приема Чарлз Фредерик Уърт, който в средата на 19. век първи поставя името си върху дрехите, създава сезонни колекции и превръща модата в авторско изкуство. Той основава и първата истинска модна къща в Париж – House of Worth, която поставя началото на висшата мода (haute couture) и подготвя сцената за дизайнерите от Belle Époque.
Belle Époque, или „Красива епоха“, бележи истинския разцвет на модата в първото десетилетие на 20. век. Модата се превръща в културна сила, а не просто в облекло. Кой диктува тенденциите? Париж, разбира се. Градът има нов ритъм – модерни кафенета, театри и прожекциите на първите филми. Решаващо събитие в оформянето на новата естетика има интернационалното изложение в Париж през 1900 г. (Exposition Universelle), което е посетено от над 50 милиона души и има цели 83 000 изложители от 42 държави. Там за първи път се усеща мащабът на Ар нуво (Art nouveau) в модата – смел за тогавашното време стил, който категорично скъсва с тежката викторианска орнаментика. Дизайнерът Пол Порет освобождава жената от корсета и въвежда по-свободни силуети.
Източник: Pinterest
Новият силует дава ново усещане за свобода, която прониква дълбоко и във възприятията на жените.
В Америка се налага емблематичният образ „момиче на Гибсън“ – събирателен образ на идеала за жена. Идва от името на илюстратора Чарлз Дейна Гибсън, който рисува красивата и независима жена в началото на 20. век. Тя е с изправена стойка, високо вдигната обемна прическа, силно подчертана талия и излъчва естествена самоувереност. Има бум в продажбите на shirtwaist ризата – дамска риза, стилизирана като мъжка, с копчета отпред, подгъната яка и понякога носена с черна вратовръзка. Илюстрации на „Гибсън момичето“ се появяват в продължение на цели 30 години в списание Life и вдъхновяват както външния вид, така и поведението на жените в продължение на десетилетия.
Наред с образа на „Гибсън момичето“, мъжката мода също претърпява метаморфози, макар и не толкова радикални. Откроява се кампанията Arrow Collar Mаn, създадена от илюстратора Джоузеф Кристиан Лейендекер за рекламите на Arrow Collars – ризи с откопчаващи се яки на известния моден бранд Cluett Peabody & Co. Този образ се превръща в икона на мъжката елегантност през Belle Époque и задава нов идеал за модерния мъж: изискан, амбициозен, ерудиран. Arrow Collar Man става толкова популярен, че получава хиляди писма от почитателки, въпреки че е измислен персонаж, оставайки една от най-влиятелните визуални икони на мъжката мода от началото на 20. век.
Източник: Adam Christopher | New York
Модата започва да отразява и новите социални пространства, и новите свободи на тялото. Плувкинята Анет Келерман предизвиква скандал и възторг, като се появява на плажа с цял бански, който е революционно различен от многопластовите бански костюми на 19. век.
Светът се ускорява и буквално. През 1908 г. Ford Model T излиза на пазара и прави автомобила достъпен за масите. С него идват и нови аксесоари – моторни наметала, кожени шапки и предпазни очила. Така се появява специфична елитарна мода на пътешествието, която трансформира силуетите и променя самото разбиране за свободното време – от обикновена почивка към модерно, стилно преживяване в движение.
Belle-Époque е време на стремеж към красота и към красивото бъдеще. Този кратък, но значителен период остава в историята като времето, което ражда класиката. Детайлите от кутюрните колекции бързо биват адаптирани за масовия пазар. Така по-късно вълненото трико на Шанел с елементи от мъжкия гардероб става синоним на модерната жена от 20-те. Силно вталените костюми и подплатените рамене на Елза Скиапарели се превръщат в емблема на 30-те и 40-те години, а Баленсиага създава нова „архитектурна“ естетика – съвършен баланс между форма и конструкция.
Източник: Adam Christopher | New York
New Look: гиганти, стъпили на раменете на гиганти
Големите имена в модата не изгряват в тишина. Те се каляват в битка с времето. 20. век е най-драматичният и най-плодотворният в историята на модата и смятам, че може би това ще остане завинаги. Раждането и съзряването на вечната класика, от която и днес взимаме добре забравени елементи, превръщайки ги в нещо ново. В историята на стила доайените в модата успяват да овладеят общественото сътресение и да го превърнат в катализатор на нови форми на красота.
През 1947 океанският лайнер Queen Elizabeth акостира на пристанището в Ню Йорк с изтъкнати дизайнери на борда като легендарните Кристиан Диор и Салваторе Ферагамо. И двамата са пътували към Далас, Тексас, за да получат престижното Нойман Маркус отличие (Neiman Marcus Fashion Award). По-рано през същата година Диор представя първата си самостоятелна колекция, чиято естетика е определена от редактора на Harper’s Bazaar Кармел Сноу като New Look – нов стил/силует/образ. Този нов стил е в разрез със строгите, мъжествени силуети от времето на войната.
Източник: Интернет
Диор казва следното на американските журналисти: „Искаме да забравим всичко за войната. Модата идва от мечта/сън, а мечтите/сънищата са бягство от реалността“. Журналистите отвръщат, че американските жени не възприемат „новия силует“ и неговите дълги, бухнали поли, както и подчертаната талия, придаваща форма на пясъчен часовник на женското тяло. Диор пък заявява, че жените се убеждават в предимството на този стил, след като осъзнаят, че „от мъжка гледна точка дългите поли са много по-женствени“. Тук феминистката в мен крещи, че жените абсолютно няма нужда да определят облеклото си с тази цел, но едно е факт – новият следвоенен стандарт за женския силует е бил очевиден и ехото му се чува и до днес, предизвиквайки елегантно възхищение както при жените, така и при мъжете.
Баба ми е фаталната жена, тя е жена на всички времена
Разлиствайки модните страници на времето и множеството трансатлантически прочети между Франция и Америка, ми стана любопитно как е изглеждала модната картина на България. Отправям се към най-добрия източник за това – моята възхитителна баба Венета, която е идеалът ми за стил и за жена.
Баба ми е родена през 1941 година, по време на Втората световна война. В детството и младините ѝ красивите дрехи не се се купували, а са се измисляли и ушивали. „Във всяка махала имаше шивачка и шиеха много хубаво“, казва тя. Споделя ми за списания като „Жената днес“ и други журнали с модели, които жените разглеждали внимателно, избирали кройки и после отивали при шивачката, за да бъде сътворен тоалет с техните мерки. Казва ми, че често се е вдъхновявала от филми за тоалетите си.
Разказва за първите си години като студентка и млада съпруга в Пловдив. Тогава мъжът ѝ – дядо ми – бил начинаещ инженер, а тя – студентка, лишена от стипендия, защото вече е омъжена и „мъжът ѝ работи“. Заплатите са били по 80 – 100 лева, но въпреки това тя е намирала начин да изглежда елегантно. Купувала е красиви платове като коприна, крепдешин и жоржет.
Описва ми едно свое синьо палто, което звучи като малко произведение на изкуството. Платът бил тъмносин, но не чак до черно, купен на по-ниска цена, защото имал петно. Пуснала го на химическо чистене, после го занесла при шивачката. Палтото било с интересен ръб, с точно поставени копчета, към него си ушила шал, а на ръкавите сложила кожички, комбинирани с една тигрова шапка.
Разказва превъзбудено и в невероятни детайли за жълт костюм с пясъчна пола: „Копчетата бяха вътрешни. Този костюм и сега да го имам, да ми става – ще се обръщат хората след мен!“, казва нескромно и с усмивка тя.
Източник: Нона Драмова и нейната баба Венета
Нона: Бабо, имаше ли алтернатива да купиш нещо готово от магазина?
Тя:
Имаше стоки по магазините, но бяха много семпли модели. Аз съм искала по-издържано да се обличам и затова съм си шила, но и масово хората го правеха. Много често по магазините блузите бяха с кръгла якичка, с остра якичка, с право ръкавче, с късо ръкавче, леко бухнато ръкавче – много семпли модели. Имаше и тук, в Пловдив, два магазина с малко по-хубави неща – голямата „Валентина“ и малката „Валентина“. И сега още виждам хора с дрехи от „Валентина“, които си ги пазят, ако не са си променили фигурата.
Източник: Личен архив
Нона: Разбирам от теб, че при средни заплати от 100 лв. една хубава блуза от „Валентина“ е струвала 30 – 35 лв. Kак са си го позволявали жените?
Тя:
Купувахме си по-малко неща – няколко по-хубави на година, не като сега, всеки месец нови неща… нямаше такова. Да кажем, две летни рокли да си направиш, три най-много. И дрехите бяха по-качествени и се носеха по-дълго.
В разказите ѝ се появява и нейната майка – моята прабаба. Тя също си е шила дрехите и по думите на баба е имала малко на брой, но качествени и дълго носени. Когато баба ми била на 13 – 14 години, изровила от един чувал стари дрехи на майка си небесносиня блуза от фина коприна – толкова носена, че била избеляла на места. Вместо да я изхвърли, баба ми я преработила – взела по няколко сантиметра от вътрешната страна, за да изчезне избелялото, и я ушила в по-малък размер като за себе си. Същото направила и с една пола – тъмносиня на ситни бели точки, и ги носила в комплект, за който още помни комплиментите.
Нона: Тогава говореше ли се за това какво е модерно? Имаше ли модерни цветове, модерни кройки?
Тя:
Тогава нямаше такова разнообразие като сега – да са отрупани магазините. Тогава, примерно в Русе, имаше една улица – като сегашната Главна – и ѝ викаха „Стъргалото“. Вечер младите излизаха там. Хората се движеха в колони насам-натам. Можеше да видиш как са облечени всички.
Примерно една година беше модерно полички – широки, отдолу с фустичка, колосана, с дантела, която се подава. И като тръгнеш из града – една с шарена пола, друга с бяла, трета с червена, зелена – ама всички с тия разперени поли и дантелка отдолу. Аз бях 7. – 8. клас тогава. Целият град беше така облечен. Имаше и мода с рокли по тялото, но с широки „попски ръкави“. Красив силует ставаше.
Нона: Значи масово хората се вълнуваха как изглеждат? Нямаше ли такива, които не ги е грижа как се обличат?
Тя:
Може да е имало, но тези, които ходеха по Главната – всички бяха красиво облечени. Майка ми също се обличаше много хубаво. Тя казваше: „Ще носиш повече костюмчета и рокли. Пола с блузка – по-рядко“. Смяташе, че полите с блузи са по-селски, по-практични за селата и двора, но не толкова елегантни. България е била 20% градско население и 80% селско. Майка ми смяташе, че на жените в градовете повече подхождат рокли и костюмчета.
Българките през всички времена са обичали да бъдат добре облечени, да изглеждат добре. Имаше „побратимени градове“ – един български град е побратимен с чужд. Правят си културен обмен. Нашият кмет (на Пловдив) разказвал, че като дошъл чуждият кмет, казал: „Да не би да имате някакъв празник на града? Защото жените са много красиво облечени“, а те просто чакали автобуса, за да отидат на работа.
Нона: Сега как се обличат хората?
Тя:
Сега има голямо разнообразие, което понякога по-скоро обърква хората. Има стилисти, магазини, които показват кое с кое отива. Обаче някои, особено певици, журналистки, бизнесмени – от желанието да са „интересни“, стават смешни.
Нона: Какво за теб отличава класата и истинската класика в облеклото?
Тя:
Класиката е в това дрехата да прави фигурата на човека хубава. Като си облечеш дрехата, трябва да погледнеш как ти стои на фигурата. Дрехата не трябва да ти показва всичко както сега – всичко е опънато.
Дрехата трябва да има линия, която да прави твоята линия хармонична, да прикрива недостатъците. Имаше едно английско изискване – да има минимум един сантиметър луфт между тялото ти и дрехата.
Когато аз бях млада, повече хора, дори обикновените хора, се обличаха хубаво. Сега масово хората не се обличат добре… Обличат се хубаво успелите хора, но и сред тях има такива, които и с много пари пак не успяват да се облекат красиво. Има и хора с малко пари, които са много елегантни.
„Луксът не е равен на класа. Собственият усет за хармония и красота е водещ“, казва тя и натискам стоп на записа.
