В творческа кариера, обхващаща пет десетилетия, Греди Асса се нарежда сред най-изявените съвременни български художници в живописта и в абстракцията. Съчетавайки техника и внушение, почерк и всеобхватност, майсторството на Греди Асса се проявява в сюжетите, с които борави, в сетивността на художествения му изказ, в непрестанното търсене на липсващото, на скритото, на неизказаното.
За Греди Асса платното няма ръб, нито край, а представлява прозорец, който може да се запълни с цвят и форма, а може и да не се.
Роден през 1954 г. в Плевен, Греди Асса се дипломира от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Стенопис“, в класа на проф. Никола Гелов. През 1986 г. съосновава групата „Градът“, поставяйки началото на едно ново търсене в българското изобразително изкуство. Целта е творческите граници, както в техниката, така и идеологически, да бъдат преодолени, пречупени, надградени. „Градът“ се утвърждава като основополагащо явление за българското творчество през 90-те години на миналия век. Мнозина още помнят акцията „Хамелеон“ пред Националния дворец на културата в София през 1990 г., инсталацията „Вавилонска кула“ в Габрово от 1989 г. и разбира се, епонимната изложба „Градът“ от 1988 г.
Днес Греди Асса се радва на широко признание в България и зад граница. Той е професор в Катедра „Мода“ на Националната художествена академия, а продължава активно и да рисува. През 2024 г. отбеляза седемдесетия си юбилей с изложба в Софийската градска художествена галерия, озаглавена „Пътувания“ и включваща негови творби от най-ранните му години до наши дни, под кураторството на ненадминатия Иво Милев. Носител е на редица национални и международни отличия, сред които и Националната награда за живопис „Захарий Зограф“, с която е удостоен през 2024 г.
Интелектуалец, бохем по душа, истински артист, учил се от няколко поколения български творци – от царско време, от периода на комунизма, от Прехода насам – Греди Асса разказва за смисъла човек да твори, за необходимостта от изкуството и за възстановяването на една прекъсната връзка.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Като студент сте имали възможността да се учите от художници, живели по царско време. Разкажете ни за тях. Как се възстановява една прекъсната връзка?
Той:
Възстановяването на една връзка, когато е прекъсната, според мен е по-дълъг процес. Аз веднага се сещам за големия български художник Дечко Узунов, когото имах щастливата възможност да познавам, когато бях в началото на пътя си като художник. Той е творец, с когото всички други е трябвало да се съобразяват на моменти. Дечко Узунов е личност от няколко епохи. Роден е в началото на века, преминал е през царско време, след това през социализма. Такава е и съдбата на Вера Недкова. Това са енциклопедични личности, които влияят с това, че са видели онзи, широкия свят, когато през социализма много трудно се преминаваха държавните граници.
След Девети септември има едно прекъсване, но в изкуството – в изобразителното изкуство, както и в музиката – тези влияния, този начин на мислене има известна приемственост. Прекъсване в този смисъл – за мен поне – няма. Музикалните ноти са седем и невероятни неща са се получавали и преди, и сега, и по време на който и да е период, когато бъдат добре подредени, както е и с цветовете. Разбира се, обстановката, в която артистът твори, се отразява на подхода на изобразяване, но това е по-скоро, ако човек има точна преценка какво иска да изрази. Тук отново си спомням за Вера Недкова, която беше грандамата на българската живопис, както и за част от новите български художници на социализма. През 60-те години на миналия век тя получава контрактация да нарисува завода „Кремиковци“. Остава впечатлена от това, което вижда там, но за нея гледката се явява дисонанс, острота, нехармонично звучене. Изведнъж тя се озовава като че ли във ветрило, но само от едната му страна, а действителността е съвсем различна и се намира от другата. Като отива в „Кремиковци“, тя не открива обекта, който да изобрази. Обръщайки се назад обаче, тя вижда един изключителен пейзаж. Един залез. Именно този пейзаж се превръща в известната нейна картина „Залез“.
Друго важно име, както стана дума, е Дечко Узунов. За него бих казал, че той е глобален художник. Той не се съобразяваше с локалните страсти на българската действителност. Духовно той живееше във Франция, във Виена, в Мюнхен, в немскоговорещата част на Европа. Първо беше завършил при големите немски и австрийски професори, които го познават и го считат за един от новите художници на Европа. Рисува с една лекота, с която, ако я имаш, можеш да изразиш всичко и да я превърнеш в произведение. Лекотата, с която изпълнява и рисува, именно е магията на европейското отношение. Дечко Узунов е високата мярка на българското изкуство. Няма ги точната дума, трудността и съпротивата на материала. Няма го чувството, че рисунката трябва да бъде повторена и коригирана. Тя е просто една изпята на един дъх песен. При неговите картини съществува една особена светлина.
Не мога да кажа същото за предното поколение, които са завършили в Чехия, във Франция, в Италия, които след това идват в България. Говоря за Вешин, Мърквичка, Борис Шатц. При тях нагласата е друга. Те идват тук, за да създадат българска художествена школа, в най-широкия смисъл на думата. Те са тук с идеята да бъдат пионери, да построят рисувално училище, впоследствие академия. Това все пак е в началото на 20. век – Художествената академия е основана през 1896 г.
За Вас същинско прекъсване не е съществувало. Това може би се дължи на способността на подобни художници да се откъснат от битието такова, каквото им е дадено.
Той:
Да, такъв художник например е и Иван Ненов. Той завършва в Италия и пренася по много деликатен начин италианската култура у нас. Бих искал да кажа няколко думи и за Никола Маринов. Той е изключителен художник, който ми е повлиял в акварела. Не сме имали възможността да се познаваме. Неговият брат – Иван Маринов – също учи в Италия.
Иван Маринов отива да учи и остава да се развива там, докато брат му Никола завършва и се завръща в Търговище. Впоследствие става и преподавател в Художествената академия. Изключителен, чувствителен художник. Никола Маринов за мен е уникална личност в акварела. Когато рисува, той назовава кичур коса, око, лице и то се явява изпод четката, със сетивност, каквато дори ръката не може да усети. Тя го прави по сякаш вече зададен план и изпълнява. При този човек например прекъсване не е имало.
Това са едни наистина достойни българи, които спокойно можеха да останат в Италия например, да се развиват и творчески, и в личен план. Същото е в сила и за Вера Недкова. Нейният баща е дипломат от кариерата. Дали е в Страсбург, дали е в Париж, или във Виена – няма значение. Тя решава да се върне тук. Тя е убедена, че трябва да даде своето на българската култура. Това са наистина вдъхновяващи хора.
Когато си учил в чужбина, когато си видял толкова много положителни черти на проспериращия свят, на западноевропейската култура, и направиш сравнение със социалистическа България, да се върнеш, става много трудно. Условията са различни, средата е различна. А това са много важни неща. Възможността да бъдеш със себеподобни, да можеш да разговаряш на няколко езика, да можеш да се довериш на тяхната естетика, на тяхното поведение, на техния вкус – това е безценно.
Фотограф – Мариана Маринова
Но в крайна сметка не е ли вярно, че именно трудните условия са способни да ни предразположат към търсенето на лекотата?
Той:
Дали е артист, художник, музикант, творецът при всички случаи е способен да улавя едни други, по-различни вибрации. Да не забравяме, че тези хора са били млади и светът отвъд България ги е вдъхновявал. Тук мога да дам за пример и моята дъщеря [Ина Асса]. Тя завърши средното си образование в България, след което следва във Франция и избра да се прибере в България. Това е особен начин не само на мислене, но и на принадлежност към родината. Това е убеждение, че тук си заслужава нещо да помръдне, да тръгне нагоре, да направиш стъпка напред. Толкова много възможности има в България. За мен това е умен народ. Независимо от случващото се в последно време. Нужно е да има млади, амбициозни и вдъхновени хора, които да кажат: „Въпреки всичко!“.
По-рано, в 90-те години на миналия век, тази младеж като че ли се разтвори сред чуждестранната култура, в университети, на творчески практики. Сега сме свидетели на едно завръщане. И може би и времето, в което живеем, и средата на непрестанни световни сътресения ни карат да търсим по-упорито своето място. За мен това място следва да бъде тук. България може да бъде един феникс, който да се възроди. Не става дума само за инвестиции, а за контакти, далеч не само служебни, които също представляват инвестиция.
Споменавате 90-те години на 20. век. В каква посока се насочва българското изобразително изкуство след падането на комунистическия режим и премахването на съществуващите дотогава идеологически граници?
Той:
Не знам дали е докрай етично (смее се), но тук може би следва да спомена „Градът“. С групата „Градът“ се събрахме през 1986 г. Ходехме по различни бази на Съюза на българските художници, за да разсъждаваме как бихме могли да надхвърлим границите на изобразителното изкуство. Искахме да направим изложба, в която да няма картини. Това беше посоката на нашата дейност.
Въобще не сме мислили за думата „авангард“, за понятия като „нови художници“ или други определения. Бяхме много добри живописци и вече утвърдени имена в художествената среда. Това са Божидар Бояджиев, Недко Солаков, Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Филип Зидаров, който ни беше изкуствовед, и аз. Заедно ние измисляхме, говорехме, пишехме.
Първата ни изложба се появи през 1988 г. Ние, изглежда, сме усещали това предстоящо обръщане на вятъра. Тази наша разкрепостеност обаче се дължи на факта и че тези художници имаха много силни характери. Тук не става дума само да можеш да рисуваш, но и да отстояваш. Истинският художник не може да си позволи да бъде конформист.
Фотограф – Антонио Георгиев-Хаджихристов
Как изглежда една изложба без картини?
Той:
Бидейки група „Градът“, в началото на тази изложба поставихме неонова табела с нашето име. След това зрителят влиза в галерията на ул. „Раковски“ 125 (тогава изложбена зала на Съюза на българските художници, днес галерия „Райко Алексиев“) и вижда една желязна фигура, облечена в дрехи, която тича и държи рула тоалетна хартия. По-нататък има един фолксваген, чийто покрив е отрупан с картини. След него подредени врати на фолксваген с различни рисунки по тях. Отпред има пътека, по която човек стига до една пластмасова картина, нарисувана с черна боя на жълт фон. Всичко това създава чувството, че хората се разминават, без да имат каквото и да е усещане за съпричастност. Всичко е един транзит.
От една страна, това изглежда познато, от друга, е поднесено по един необичаен начин, с неочаквани съпоставки. Дълго време умувахме как да подредим тази изложба. И когато го измислихме, настана всеобща еуфория. Спомням си, че сегашни преподаватели в Академията (Националната художествена академия) са споделяли как, още ученици в гимназията, почувствали тази изложба като гръм от ясно небе. Беше нагнетено – и времето, и пространството, и въздухът.
Тук следва да спомена, че тази изложба трябваше да продължи поне 15 – 20 дни, а остана не повече от седмица. Това е прекъсването – да не може да се види от много хора. Но това прекъсване е механично, не духовно. Въпреки това изложбата получи пълната подкрепа и на тогавашния директор на галерията, както и на Иван Кирков, който плътно застана зад нас. Няма как да не спомена и Аксиния (Джурова), която ни даваше сигурност и ни поощряваше.
Детайл – снимка – Христина Бобокова
Този ентусиазъм за разчупване и представяне на изкуството по нов начин универсален ли е бил сред утвърдените навремето в България художници?
Той:
Не, в това отношение ние бяхме новатори. Сред другите художници немалко останаха, по един или друг начин, в орбита на изложбата, на откупката, на контрактацията. Така е, когато човек иска да остане там, където е, без да се движи. Той може да прави много добро изкуство и тогава, но за мен е важно художникът да прави нови неща, да провокира, да търси предизвикателства. В противен случай творецът остава човек на статуквото, на компромиса.
В предишен наш разговор (за рубриката „БГ Свят“ на Българската телеграфна агенция) споделихте, че гениалното за Вас в творчеството на Веласкес е способността му – въпреки задължението му като придворен художник – да нарисува кралското семейство, да ни покаже как можем да нарисуваме и пространството над него. Това ли е пространството, което отвоюва „Градът“?
Той:
Точно така, да. Художникът трябва да даде оценка какво мисли за хората, които изобразява, независимо че са кралски особи. Да покаже, че той е отделен от тях, а те са обект на неговата четка. Кралят е ясно видим на платното, но художникът ръководи. Той е последната инстанция. Веласкес е наистина гениален.
Този въздух всъщност е нещото, което тежи. Именно той е способен да ни принизи, когато понечим да се превъзнесем, да ни държи здраво стъпили на земята.
Как твори художник, чийто таван е нисък и който не може да се изправи, така както си представяме творчеството през комунистическия режим?
Той:
Големият творец възпява, рисува една действителност, но винаги ѝ дава своя коментар. Никога няма да забравя възхищението на един критик към Матис, как само с две фигури той може да разкаже една наистина дълга история. Може да нарисува нещо наистина всекидневно и същевременно да го извлече до степен на същинска духовна извисеност.
В живота си съм срещал един-единствен такъв художник. Той наистина се беше отказал от много неща и за всички ни беше като морален стълб. Това е Иван Вукадинов. През целия си живот, независимо от прекъсванията, а те са били многобройни, той остава големият български художник, с неописуемо чувство за естетика и морал. В Италия, а и не само, са искали да организират негова изложба, още по времето на комунизма, да откупят негови творби и да ги изложат в музеи, но нашият официозен елит не му е позволил. Въпреки това той искал да подари свои картини, но му забранили под претекст, че те представляват национално наследство. Поради това и той спира да показва своите работи.
Когато се запознаеш с него, разбираш, че той наистина не прави компромиси. Уникален. Имах честта да го познавам, да го слушам, да му показвам картините си. Той беше друга мярка. Съобразяваше се единствено със собствените си естетически категории. При него всичко преминаваше през една особена естетика. Той имаше чувството за мярка, имаше чувството за композиция, за тоналност, за гама. Всичко, което трябва да притежава един художник, той го притежаваше. Истински мохикан. Извървя всичките прекъсвания, които му бяха наложили, и продължаваше да рисува.
Говорим за прекъсвания. Предрича ли появата на изкуствения интелект ново прекъсване – с творчеството или дори с човешкото в нас?
Той:
Не мисля, не. Това за мен е по-скоро база. Компютър, машина, способна да помогне, но само в началото. Хората, които се занимават с изкуство, правят толкова различни, неочаквани неща, че изкуственият интелект според мен не би могъл да обхване цялата тази периферия. Така че поне за хората на изкуството това явление не важи. Може би е по-актуално при други дейности. Но за мен това е услуга. Моята ръка, вярвам, ще продължи да драска.
За Вас истинското изкуство, макар и да преминава през външни прекъсвания, не може да бъде прекъснато. А съществува ли такова нещо като възстановена връзка?
Той:
В моя личен опит една съществувала връзка не може да бъде прекъсната, ако е истинска. Животът понякога ни диктува да правим компромис, понякога наниз от компромиси. Важно е единствено тези компромиси да си заслужават.
Считате ли, че съществува приемственост от изобразителното изкуство в България преди 1944 г. към изкуството от 1989 г. насам?
Той:
Считам, да. По-старото изкуство за мен се явява като сравнителен момент. Когато човек отиде в Националната галерия и види един Мърквичка, един Вешин, един Паскин или Папазов, той си дава сметка как съвременното изкуство се претворява в нещо съвсем различно, но това ново изкуство се харесва тук и сега. То отразява усещания за случващото се в момента. В този смисъл картината е документ, била тя абстрактна или фигуративна. Тя е по-близка до моментността на снимката. Можем да не усещаме винаги следата на случващото се, но тя съществува. Ако можем да я различим и разчетем, тя остава.
Съвременното изкуство тласка към едни нови, по-различни усещания, които, ако са достойни и наистина ценни, човек може да усети, да откликне на вибрацията на техния изказ.
Живописта се занимава не с илюстрация, а с внушение. Илюстрацията коментира текст. Един художник трябва да напише текст, да нарисува картина и тази картина да се превърне в нещо трето. Живописта, както и рисунката, е едно спонтанно чувство, което те обзема, което те кара да рисуваш – образ, фигура, пейзаж или друго.
Миналата година отбелязахте своя седемдесети юбилей с изложбата „Пътувания“ в Софийската градска художествена галерия. Какво предстои за Вас оттук нататък като художник?
Той:
Аз продължавам да рисувам, макар и по-малко, отколкото бих желал. В момента за мен е необходимо да запазя известно пространство около себе си, за да има движение. Това пространство трябва да го разширя, за да мога да навляза в него.
Иначе възнамерявам в близко време да създам поредица от исторически творби, свързани с пламналите през изминалите три години войни и конфликти (в Украйна и в ивицата Газа). Никога не съм си представял, че в творчеството си бих могъл да се занимавам с темата за войната. Това е наистина нетърпимо. Хората на изкуството се занимават с възвишени неща, но този интелектуален лукс няма как да ми позволи да остана несъпричастен към случващото се.
