Само в България имаме свобода и възможности, които никъде другаде ги няма. Пазарът определя публиката повече, отколкото публиката определя пазара, казва музикантът, докато композира, пише лирика, продуцира песни за колеги и прави филмова музика.
От Добричката гимназиална банда Bloodrush със силната закваска от Йордан Йовков Коста Коларов нашумя от появата си в ТВ риалити формата на БНТ „Голямото рок междучасие“ за нови млади рок надежди. От 2016-а година насам, два албума по-късно, няколко години в Лондон и след смяната на групата с новото ѝ име „Цар Плъх“, Коста израсна много.
От момчето, което пусна дълга коса, за да го взимат насериозно в музикалните среди, днес той прилича на младата версия на Джони Деп и след като се завърна по нашите земи, се определя като щастлив българин, който се радва да пее на майчиния си език пред родна публика. В навечерието на Деня на будителите се срещаме на кафе с Коста Коларов, за да обсъдим възможно ли е днес да си свободен във времената на социална принадлежност, в капана на финансовата БГ реалност, и за цената на имиджа, за който всеки от нас плаща данък „Обществено мнение“.
Снимка: Коста Коларов (Личен Архив)
Как стана така, че Bloodrush преля в „Цар Плъх“?
Той:
Дали да го разглеждам като преход, или като нещо свежо, Blооdrush ни беше тийнейджърският проект от времето, когато бях 9. клас. Натрупахме история, популярност, фенове. Но натрупахме и бреме. Тримата – китарист, басист и барабанист – не бяхме на една географска локация. Връзката от разстояние не работи добре. Като искаме да правим качествена музика, трябва да сме на едно място, да дишаме един въздух, да обсъждаме идеите тук и сега. Така след два албума и няколко сингъла решихме да замразим стария проект и да започнем нещо ново. С басиста Митко се свързахме с Теодор Чирпанлиев (барабанист на CoolDen) и така се роди „Цар Плъх“.
Във време, когато не само пеем, но и почти говорим на английски, бандата ви започна да пее на български. Защо?
Той:
Когато живях в Англия, много ми дотегна мястото и исках да се махна оттам. Може би тогава ми дойде вдъхновението и си хвърлих ръкавица: не само да се върна, но и да пиша на майчиния си език. Дори да е контраинтуитивно за някои. Тогава смятах, че е много трудно да се напише текст на български, без да е клиширан и банален. Но реших да се предизвикам и оттогава не мога да си представя да напиша нещо на английски. Много по-интересно ми е да откривам собствения си език.
Това разшири ли вашата публика?
Той:
По-скоро я подреди. Но не само заради езика. Ние рязко сменихме стила, методите, които използваме, и много хора не се изкефиха. Но се появиха много нови. Останаха и много хора, които харесват това, което правим. Така установихме кой на какво държи.
А защо „Цар Плъх“?
Той:
Много харесвам контрасти и противоречия и в „Цар Плъх“ това словосъчетание е чиста форма на контраст. От малък забелязах тези думи в библиотеката на баба ми във Варна и вече си мислех как бих си кръстил групата един ден. А и „Цар Плъх“ бързо се запомня, независимо дали ти харесва, или не. Особено сега, когато нашият таргет е българската публика.
Снимка: Цар „Плъх“ (Личен Архив)
Как си обясняваш, че днес и младите, и хората на средна възраст, и всички слушаме основно музика от края на ХХ век и е много трудно да се роди нов голям хит като от 90-те?
Той:
За разлика от 10-те песни, които подбрах в предаването „Моят плейлист“ при Васил Върбанов, с които разказвах моята история, към днешна дата си пускам много повече музика, писана след 2016 г. Слушам модерен метъл, поп, Bring Me The Horizon, The Architects. Харесвам Били Айлиш и някои ъндърграунд неща. Честно казано, харесвам нова музика, слушам хип-хоп, рейв, много електронна музика. Но днес не остават такива класики от ранга на Stairway To Heaven и „Бохемска рапсодия“ и това е основно защото тогава не е имало почти нищо друго. А сега всичко вече е направено.
Прави се голямо количество качествена музика, но е трудно тя да достигне до много хора, за да се превърне в класика. Което е иронично, защото живеем в ерата на достъпната информация, но има много еднодневки по поточната линия. И просто лесно се прави съдържание, но трудно се създава арт.
Но сме презалети от изкуство. И не само – ние сме пренаситени.
В гигантския Лондон, който е меката на модерната музика, поп изкуство, събирахме 10 пъти по-малко публика, и то която си деляхме с други вървежни банди. Тук, в България, имаме много повече успех. И това е логично. Днес има концерт на „Ролинг Стоунс“, утре на Шакира. Колкото в момента е най-лесното време да правиш изкуство, толкова е по-трудно да пробиеш, защото конкуренцията е огромна.
И на този световен фон в България има бум на качествена нова поп и рок музика. Но една шепа хора знаят за нея. Как ще коментираш това?
Той:
Най-добрият начин новото да стигне до хората, е от уста на уста. Може да направиш най-гениалното нещо и никой да не разбере за него. Може да направиш и нещо посредствено, но да имаш силен контингент хора, които са много сплотени и това да разшири твоята фен база.
На първо място най-ценното е да общуваме с истински хора в реално време, не само в интернет и в дигиталния свят. Смятам, че това може да е много ценно за всеки. Усещам, че в момента го постигам, макар не в мащаба, в който ми се иска. Имаме приятелски кръг и всеки от нас има свой приятелски кръг. Хората работят с хора. Аз живея в балон и в него в момента много хора се връщат от чужбина. Някои са за по-дълго, други за кратко, трети тепърва се замислят да се връщат. И който си е дошъл, всички споделят, че не са се чувствали по-щастливи и свободни, нищо че са си дошли от различни страни.
Има много хора, които заминават, усвояват нещо и се връщат. Аз съм един от тях. В моя балон наблюдавам, че хора, на които наистина им пука и имат с какво да допринесат, се връщат. България е толкова свободна държава. Тук имаме възможности , които навън ги няма. Като започнеш, че тук има много ниши, неоткрита почва, има много възможности. Та София е различна отпреди 10 години! Тук нямаше толкова модерни хипстърски заведения, барбър шопове, бума за музика го нямаше тогава.
Сега се развива, защото на хората им е кеф да са тук и да се опитват да правят нещо повече. За страната, за себе си, за своя потенциал. За мен най-важното е една държава да дава възможността на хората да остават и да развиват нещо тук. Нямам нищо против да си остане същото, каквото е в момента, просто да не се краде толкова много. Не мога да кажа, че е лесно, но успявам само правейки музика да се издържам и да правя каквото си искам. Откровено мога да кажа, че съм щастлив и че имам щастливи хора около себе си. Имам надежда, че нещата се получават. За момента това е достатъчно, за да продължа.
Казваш, че най-добрият начин да научат за теб, е от уста на уста. А къде останаха медиите? Та все пак вие станахте известни именно от ТВ формат?
Той:
Ако започнем да напълваме тази ниша, не можем да разчитаме на медиите. Специално младите не гледат телевизия. И си е наша работа как да стигнем до хората, да се обединяваме в тази алтернативна култура и да сме контра на другата култура – най-масовата в България. И не да се оплакваме, че никой не ни обръща внимание и не ни пускат тук и там.
Но е факт, че дори когато по медиите пускат БГ песни, то рядко това е нова музика. Защо е така?
Той:
Медиите се водят от други мотивации. Дори в предаването по Националното радио БНР Топ 20 успяхме да влезем в класацията с песента „Няма да се връщам“. Но там се борят всякакви изпълнители – поп, рок, дори естрадни. Пазарът определя публиката повече, отколкото публиката определя пазара. Защото иначе няма да има прогрес. Ако разчитаме само на това какво публиката иска да слуша, никога няма да направим стъпка напред. Искаме медиите да си позволят да правят по-смели неща и да пускат различна музика, да ги откриват.
Ето че след участието ми в „Моят плейлист“ много хора на средна възраст са ме видели и са ми се изкефили, влезли са в YouTube, оставили са коментари. Хората не ги е страх да чуят нови неща, колкото медиите и радиата ги е страх да им ги пускат. Медиите имат голяма отговорност, но водещите ТВ и радиа отдавна са се отказали да са културен куратор и са се превърнали в машина за пари. И изобщо не им пука за това задължение към обществото – да информират за новото.
А и с концертите на чужда музика: всяка година идват едни и същи групи и певци, а като дойде някой нов по-голям, всичко се разпродава за дни. Хората имат глад за музика, за култура от новото време. Тук има публика, и то публика с пари. Не знам защо медиите отказват да го видят. Продължават да ни показват едни и същи хора по телевизията, старите кучета си стискат кокала. Но не можем само да се оправдаваме, че не ни дават по телевизията. Това си е наша задача – да бутаме и да пробием.
Ти пишеш и музиката, и текстовете на песните на „Цар Плъх“ и навярно си чувал сентенцията: „Когато си весел, чуваш музиката, а когато си тъжен – чуваш текста“. Кое е водещото за теб – музиката или текстът?
Той:
Музиката е това, което ни движи. Текстът е това, което ни кара да я запомним. Ритъмът ни събужда, текстът ни замисля. Много ме вълнува дигиталният свят в неговите дефекти. В момента, в който можем да сме свързани, сме по-раздалечени от всякога. Вълнува ме как губим романтиката, губим вниманието към малките неща, към тези неща, които ни правят хора. В песента „Бог за ден“ текстът е точно за консуматорството. Сега се уча да правя и по-романтични парчета. За да се науча да го правя, искам да го използвам като похват. Търся още къде романтиката и любовта имат място във всичко това, за което говорим. Защото в този живот всичко е или за любов, или за пари. Няма друго, което да бута толкова силно хората.
5 БГ групи, най-важните за Коста Коларов:
- Odd Crew – те ни бяха първите ментори, които ни подадоха ръка. Те дадоха ценно know-how на много български групи. С тяхното качество на продукцията, което си правеха сами, за нас беше абсолютен шут да осъзнаем, че и ние можем да направим също нещо толкова стойностно.
- D2 – за мен са най-яката българска рок банда и абсолютна машина за хитове. Може да са малко по-леки, дори лигави за някои, но това са хитове на световно ниво. И просто всички ги знаят. Това са песни на български език и са много добре изпипани. От началото на 2000 г. досега, откакто D2 не са толкова активни, тази дупка остава незапълнена.
- ФСБ – голям фен съм заради баща ми. ФСБ са написали половината музика за хубавите български филми, а за мен са като учители, защото самият аз се опитвам да пиша музика за филми.
- „Тангра“ – заради прогресива не само в музиката, но и в културата. За мен това е много ценна банда.
- Васил Найденов
