Ролята на киното в изграждането на етичната система на обществото!
Понеже в основата на киното стои жестът, а не изображението, то всъщност принадлежи на етическата и политическата сфера (и не само на естетическата)“, пише италианският философ Джорджо Агамбен в есето си „Бележки за жеста“. Подобно строго разграничение между тези три сфери може да звучи подвеждащо в своята неотменност, убеждавайки ни, че всеки филм е политически продукт. Но този текст няма такива амбиции. Напротив, това, което предстои, е опит да се обеме и обговори един от най-важните аспекти на връзката между изкуството и обществото, а именно: нейната амбивалентност. Киното заема особено място в този обширен дебат поради няколко причини. Първо, то е „най-младото“ изкуство; второ, от всички свои събратя то най-добре имитира човешкото възприятие (звук и движеща се картина); трето, индустриалният прогрес и капитализмът са двете условия, без които киното нямаше да съществува, и най-вероятно те ще определят съдбата му винаги и завинаги.
Всички тези фактори, взети заедно, обричат киното на вечно раздвоение – между изкуство и индустрия, между смисъл и приходи – и все пак, двоичната му природа сякаш се подразбира. Винаги готови за още информация, картини, идеи и сюжети, ние, зрителите, гледаме филми в киносалона, стриймваме у дома, раздаваме оценки, обсъждаме награди и заслуги, но рядко си задаваме въпроса точно колко дълбоки корени е пуснало седмото изкуство в колективното несъзнавано. Филмът, като всяко произведение на изкуството, е не само продукт на даден контекст, но и влиза в общение с него. Връзката между различните обекти (филми, книги, музика, картини) в един и същи контекст е динамична и те също си влияят помежду си. Едновременно с това различните контексти също влизат в контакт чрез произведенията на изкуството. С други думи, киното може да прескача и обединява контексти.
Боен клуб 1999г. – Мерик Мортън
Неслучайно бихме могли да опишем метафорично двойствената природа на киното със сродните чуждици „прожектор“ и „проект“. Филмите „се прожектират“ и ни „проектират“; ние ги „прожектираме“, но и им „проектираме“ послания и ценности. Двустранната връзка между зрител и филм означава постоянен обмен: филмите носят отпечатъците на времето си и едновременно създават нов път към бъдещето. Утопиите на миналото са вече обичайно настояще: Black Mirror и Her ни показаха технофобия и технофилия в предварителния им вид, преди да можем да флиртуваме с ChatGPT; Children of Men загатна за кризата на населението в Китай; The Handmaid’s Tale се приближава до реалността в Америка при Тръмп. Преосмисляме миналото със средствата на настоящето: исторически драми като Goodbye, Lenin! и The Favourite създават нов свят от руините на стария; благодарим на хода на времето, че понякога е така милостив към нас днес.
Все по-важни стават следните въпроси: кой разказва киноисториите? Как ги разказва? Кой ги спонсорира? Кой ги разпространява и къде? Кой може да ги гледа и кой – не? Нищо не се подразбира, тук няма място за реторични въпроси; напротив, киното може да втвърди идеите на обществото и да отвори пролука за нови такива там, където преди не е имало. Не трябва да забравяме, че зад очарователния воал на всеки филм има и финансов скелет, който върви с инвестиции, имена и договори, и колкото по-голям е филмът, толкова по-здрав е въпросният скелет. Корпорациите Disney притежават Pixar и всичко, което някога е било 20th Century Fox, заедно с Marvel. Така франчайзът Avengers застава редом до The Tree of Life на Терънс Малик, все още чакаме контекстите да се свържат…
През 60-те години на ХХ век режисьорите от Френската нова вълна виждат смисъла единствено в „приземеното“ кино, малокалибрените камери, импровизациите и парижките улици; в този техен жест отеква демократичен вопъл съвсем по френски и точно навреме в подкрепа на протестите през 1968 г., когато същите тези режисьори бойкотират кинофестивала в Кан. Призивите за „човешко“ кино са били неотменна част от историята на медиума, който сам не може да си намери място между реалността и фантазията. В помежду-то стоят неореализмът, документалистиката, сюрреализмът, френският киноекстремизъм, филмите на ужасите, костюмните драми; там има място за всички. Киното се учи от живота и в днешно време; благодарение на смартфоните, лаптопите и социалните мрежи можем да правим филми дистанционно, да изпращаме и получаваме кадри от военния фронт (както Олег Сенцов); клиповете, заснети от цивилни във военна обстановка, се превръщат не само в документ, но и в киноразказ за онези, които следят фестивалните прожекции.
Киното ни приближава до един свят, който ни е едновременно познат и многолик. С оглед на това, разбира се, че филмите имат и педагогическа цел. Неслучайно от самото си рождение киното служи за инвентарен запис на колониални богатства, пътешествия, обучителни филми за работници, документиране на условията за живот някъде по света. Когато Лени Рифенщал режисира филми за Хитлер и за бъдното поколение, тя дава образ на историята, която, благодарение на нечовешките злосторства на Холокоста, иначе би останала безобразна. Друг е въпросът каква следва да е съдбата на тези изображения: можем ли да се поучим от запис на миналото? Днес ни се струва наивно да си го помислим дори. Множеството награди на The Zone of Interest, филм, който разиграва баналността на злото чрез отстранен сюжет и вечно пушещ комин (синекдоха за Аушвиц), не могат да ни убедят в безпрекословната сила на киното да ни предпази от повторение на същите грешки.
Понякога си мисля, че може би както ние гледаме филма, така и той ни гледа. Този обмен няма на пръв поглед нищо общо с широката социална рамка и мащаба на киноиндустрията, но в тази дълбоко лична връзка между зрител и филм на личностно ниво се случва автентичният етически обмен. Тук влиза въпросът за репрезентативната сила на – това доста здраво естетически подковано изкуство – киното и добрата новина е, че все повече филми отразяват разликите между хората, без да се превръщат в присъди. Успехите на филми като „Кода“, Moonlight, Nomadland на „Оскар“-ите в последните години показват, че зрителят не само може, но и трябва да се постави на мястото на маргинализираните. Друг е въпросът доколко липсата на повече филми от този порядък може би ограничава дискусиите около личния опит на хората с увреждания, бездомните, хомосексуалните, но поне възможността такива истории да достигат до милиони хора, отваря нови хоризонти.
Ура за всички „Барбенхаймер“ фенове: тъкмо за тези добронамерени провокации става дума. В добрия случай зрителят ще реагира (позитивно или негативно), а в най-добрия случай ще си зададе въпроси. Или ще зададе въпроси на близките си. Киното не може да съществува без разговор след финалните надписи. Иначе не би било нищо повече от добре смазан механизъм за масов контрол.
Снимка: Unsplash
Сами по себе си филмите може да не са опасни, но веднъж попаднали в грешните ръце, положението става неконтролируемо. Преди време „Боен клуб“ беше чисто и просто култов филм с не по-малко култов plot twist. Все по-належащите теми за самотата и потисничеството, в които мъжете са принудени да израстват, обуславят един особен тип отмъщение. Логиката на инсел общността се свежда до горчиво разочарование от това, че светът не дължи нищо на младите, макар и обещаващи индивиди. Отказът провокира агресия, агресията ескалира и се превръща в мъченически акт на самоутвърждение – както в „Боен клуб“, така и в „Жокера“.
Масовата паника, която вторият филм предизвика с разпространението си в САЩ (предупреждения в киносалоните и сигнали за оръжия), само доказа силата на киното: щом „Жокера“ го може, всеки „го може“. Холивуд обича да превъзнася героите си, но често забравя, че героите са от един и същи тип. Военните драми The Hurt Locker, Argo и Zero Dark Thirty (всичките Оскарови чеда) завинаги ще останат в топфилмите на базата данни IMDB, защото подклаждат патриотизма, необходим на американците колкото да им замаже очите и да ги направи слепи за всички кръвопролития с идеологическа цел.
Може би искреното военно кино е последното предизвикателство, което киното (надяваме се) ще успее да преодолее, но пък сякаш никой не бърза да свърши тази работа, защото Холивуд ни снабдява с филми мехлеми, за да се поразсеем поне малко от ужасите на този свят…
