Той е герой

Възможно ли е всяка жена да се казва Пенелопа, а всеки мъж Одисей? Дали митът за онази, която предано чака, и онзи, който се бори ожесточено със себе си и боговете, за да се върне (някога), е още актуален? Светът, в който мъжете воюват, а жените подкрепят, може би е само история. А може би историята само се осъвременява, но героите са същите.

Има още един мит – за големия лош (на модерен език: токсичен) мъж, който се е превърнал в женско автоимунно заболяване. Той е груб, егоистичен, изискващ, хладен, кариерист… Той е един Одисей, който обрича жена си на десетилетия очакване, без най-малка представа дали има смисъл надеждата ѝ. Тя е оставена без избор в един груб мъжки свят, докато той поставя своя дълг над семейството, горделиво рискува живота си, предизвиква съдбата и се разсейва с Калипсо. Мантрата „Жените правят каквото могат, а мъжете – каквото искат“ лишава и двата пола от нюанси, поради което имаме добър и лош, прав и грешен, жертва и герой.

И точно тук се появява разговорът за правата. Права на децата, права на жените, права на цветнокожите, на хомосексуалните, на хората с увреждания и да – в цялата палитра от онеправдани не се вписва единствено белият хетеросексуален мъж. Може би защото в очите на света той се ражда с привилегии, определя правилата, прави каквото си поиска и борбата за равни права всъщност е бунт срещу неговия произвол. И да – исторически и социално – той наистина е облагодетелстван. От древността до днес мъжът е този, който разполага с власт и контрол. Но те никога не са били подарък. Което логично извиква въпроса – каква е цената?

Не знам дали всеки мъж може да се нарече Одисей, но със сигурност у всеки представител на силния пол живее един Атлас, който крепи небето на раменете си, за да не падне върху Земята. В митологията това е наказание от Зевс заради бунта на Атлас, а в действителността това е дългът, който се предава от баща на син. Защо? Защото тази тежка отговорност може да се носи само от силния. Който трябва да ни спаси. От неприятности, кризи, катаклизми… Очакваме от мъжете непоклатимо да крепят света, да носят отговорност за реда и стабилността, изискваме да са успели кариерно, просперирали финансово, всеотдайни семейно и уравновесени психически. Спомняте ли си шегата, че жената не е човек? Парадоксът е, че всъщност на силния пол му се отнема правото да бъде такъв. „Истинският“ мъж не може да бъде просто човек. Той трябва да бъде герой.

Затова учим момчетата: „Ти си мъж“, „Мъжете не плачат“, „Дръж се мъжки“, „Не се лигави“… Те разбират, че да си силен, означава да криеш емоции и слабост. Да търпиш, да потискаш, да не се оплакваш. Да си смел и безстрашен. Да бъдеш герой. Според американския психолог Роналд Левант, посветил огромна част от труда си на мъжката идентичност, момчетата се раждат много по-експресивни от момичетата, но във възрастта между 2 и 6 години, поради срама, който им задаваме заради изразяването на уязвими или грижовни чувства, те губят тази способност. И повече – освен да не изразяват чувствата си, спират да ги разпознават и преживяват само физическите им проявления като умора, главоболие, напрежение.

Мъжете нямат мечти, имат цели. Мъжете не тъжат, те се ядосват. И тук има една особена несправедливост – не могат да покажат тъга и болка, защото това е слабост, но нямат право и на силен гняв, защото това е агресия. Светът гледа мъжа под лупа и наказва всяка непремерена амплитуда. На фона на това навярно не е изненадващо, че войната се е превърнала в нарицателно за основното изразно средство на силния пол – може би борбата е единственият начин, по който могат да получат нещо, което искат, в свят, в който основното им предназначение е да дават.