„Етюд-и-те на София“ – фотографски проект с душа и близо половин милион почитатели е вече на десет години! Отвъд впечатляващите статистики, този проект е истинска хроника на доброто, красивото и любовта. Неговият създател и двигател Иван Шишиев разказва:
На 14 март 2015 г. следобедната буря удари с особена жестокост София. Тази буря ме завари в библиотеката на Богословския факултет при Софийския университет, намираща се на пл. „Света Неделя“ 19, пишейки дисертация. Докато работех по нея, очите ми бяха привлечени от капките дъжд, които образуваха мънички етюди, изпълнени със светлина и цветове. В тази милисекунда избухна идеята и тя изпълни мислите ми.
И тази идея започна да бие като второ сърце.
И всичко започна.
Днес можете да държите в ръцете си четвъртия – най-подробен, най-голям, най-красив и вълнуващ албум със запечатани стотици влюбени, котки, дъжд, улици, църкви, щастливи деца, велосипеди, трамваи… Издателството е отново „Колибри“, а албумът е истински подарък за нас и за тези, които искаме да влюбим в града.
„Етюд-и-те“ са не само това, те са също истории, мечти, блянове, спомени и надежди. Досущ като Софѝя и нейните дъщери, закрилницата на града ни, „Етюд-и-те“ ни преизпълват с вяра, надежда и любов.
Не можеш да разкажеш София, но можеш да я преживееш. Видяна през обектива на Иван Шишиев, тя е мъдра, красива и магична. Дали ще я погледне през птичи поглед, или ще се вгледа в очите ѝ, по всички личи, че той обича този град. Чрез неговите фотографии я обикваме и ние.
Източник: Иван Шишиев през обектива на Анна Лазарова
Какво е за теб София? Какво в нея ти харесва и какво те дразни?
Той:
София е интимност на много нива, на незапомнени случки и запомнени фантазии.
Харесват ми малките чудатости на хората, тишината на парковете и шумът на трамваите.
Не ми харесва това, което не се харесва и на другите: оставените на произвола стари и не толкова стари сгради, боклукът по улиците и това, че не можем да бъдем наистина полезни на града, в който живеем.
Източник: Иван Шишиев – личен архив
Кое те привлича повече – хората или сградите? Или как хората населяват града и сградите, как обитават и се вписват в града?
Той:
И двете. Вярвам, че градът е едно с всичко в него: диша, създава се и се разрушава и всичко участва в този процес. Вярвам, че те не просто обитават града, те съизживяват с него, те са него. Не може да изключим хората, животните или сградите. Просто всичко ще се разпадне, но дали ще можем наистина да го съзиждаме и изживяваме, си е наша грижа и задължение. И в това се състои вписването в него.
Какво е за теб снимането – какво носи една добра фотография – запечатан миг? Или нещо повече?
Той:
Възможност. Възприемам снимането като четенето на книги. Във всеки един кадър мога да видя историята и тази история да ми разкаже какво се случва. Понякога е един миг и го запечатвам, понякога е и повече.
Снимка: „Етюд-и-те на София“ – Иван Шишиев
Как си обясняваш популярността на твоите снимки? Ти беше един от първите, които започнаха да снимат града по този начин, след това се появиха още много.
Той:
Понякога наистина не знам. Това, което знам, е, че в продължение на 10 години всеки ден излизах да покажа този град и въпреки проблемите му да го хроникирам. Не знам дали се получи. Но все пак „Етюд-и-те на София“ е най-популярната страница за фотография в България. Може би се получи. Сега има изключително много страници за София. Странното е, че някак си не могат да влязат под кожата на хората. Имат дарба, имат добра обработка, а в кадрите няма дух.
Снимка: Албумът за 10 годишнината на Етюд-и-те на София
Стъпваш на една традиция все пак, кои от старите градски фотографи харесваш? Кое е важното – репортажността или моментът, емоцията, които са уловени?
Той:
Стъпвам върху големите фотографи на света – Капа, Бресон, Лейтър. Всеки от тях е изградил света на фотографията и стилът му е изключително разпознаваем. От българските фотографи – Иван и Димитър Карастоянови. Да стъпиш върху тях, е тежко, да ги надминеш – още повече. Вярвам, че след 30 – 40 години ще успея.
Нашумя и с едно меме, което стигна и до световните агенции. Как развиваш усета си за парадоксалното в едно изображение?
Той:
„Трамваят на един народ“ се превърна в наследство. Постоянно снимките ми достигат до цял свят, но винаги са в друга насока. След мемето обаче някак си ми беше странно. Все си казвах, че десетилетие снимам, за да ме запомнят накрая с меме. Парадоксалното не е лесно за намиране. Но се случва да се намери, ако достатъчно добре гледаш, но за това се искат и огромна обща култура, и солидни познания за това какво е парадоксалното. Мисля си, че доста такива кадри са били пропускани заради незнание.
Източник: „Етюд-и-те на София“ – Иван Шишиев
Можеш ли да се разхождаш в града без фотоапарат? Кога си казваш – не, това не бива да го снимам? Виждаш ли света през кадри, или можеш да се пуснеш и да се впишеш в него, без да се поддаваш на „страничния“ поглед?
Той:
Краткият отговор е „не“! Има моменти, които понякога искаш да са си лично твои. В тези моменти гледам да не влизам. Те се усещат отдалеч. Поне аз ги усещам отдалеч.
Виждам света през кадри и вече е прекалено късно да се откъсна от това. Наскоро с една приятелка излизаме от кафе и тръгваме по „Графа“. Носех фотоапарата в чантата, но не го изкарвах. А само наблюдавах случките по улицата. „Какво ли се случва в главата ти?“, ми каза тя. „Какво да се случва?“, сепнах се аз. „Очите ти постоянно се местят и търсят историята, нали? Виждам как си готов да изкараш фотоапарата си и да снимаш. Сякаш абсорбираш всички истории около себе си и се чудиш коя да запаметиш чрез обектива.“ Общо взето, е права за това. „Чета“ събития, случки, сгради, етюди чрез съзнанието си и само трябва да натискам копчето.
Източник: „Етюд-и-те на София“ – Иван Шишиев
Трябва ли фотографът да бъде „отстранен“, за да види добре кадъра?
Той:
Понякога. За да улучи душата на събитието обаче, трябва да го изживее.
Има ли снимка, която те е разплаквала?
Той:
Все още не.
За какво мечтаеш?
Той:
Имам няколко отговора. От името на автора зад „Етюд-и-те на София“: град, в който на всеки ъгъл мога да направя добра снимка. За съжаление, се е случвало на други места, но не и в София.
Мечтата ми като фотограф: да ставам все по-добър.
Мечтата ми като човек: да оставя нещо добро след себе си.
Източник: „Етюд-и-те на София“ – Иван Шишиев
