Преди седмици си отиде дядо. Отиде си, натежал от време. Нищо не е така разрушително, както времето. Нито бомбите, нито отровните газове или куршумите. Времето ни го отнемаше къс по къс, спомен по спомен, докато не го отне целия. Отиде си дементен. Опразнен. Един човек, който беше живял пълнокръвно, жизнено и бунтовно. Отиде си ограбен от самия себе си. Без помен от личността, която беше. Времето ни го превърна в непознат, в странник, дошъл от чужда земя. Времето затъпява всичко. То е амортизатор на възприемчивостта, на остротата, на мисълта. С годините всяко нещо се износва. Става тъпо и непотребно. Накрая неподвижно.
С дядо често си философствахме по разни теми. И често в центъра на тия наши диалектики беше Негово Високопреосвещенство – Времето. От това дали днес ще вали, през това в какви времена сме живели, до индивидуалното усещане за време. И сега си задавам въпроса, който неведнъж съм си задавал – защо дядо ми, макар и върл противник на неправдите на тоталитаризма, си остана радетел на миналото? Защо изпитваше носталгия по соца? Та дядо беше един от онези, издадени от своите добросъвестни съседи, задето пишел поезия, възпяваща „полета на душата“. Заради тоя „полет на душата“ бяха изгорили поезията му и го бяха държали дни и нощи в тъмница в общинското мазе. Същият този соц, който го беше чернил и унижавал, беше му удрял черни печати и го беше лишавал от правото да се учи във висше учебно заведение. Соцът, който беше направил от лицата на обикновените българи, та даже и на братята и на сестрите му, вечно слухтящи „уши“, едни чувствителни антенки, наострени да долавят и най-нищожните „противонародни приказки“. По кое точно тъгуваше любимият ми дядо?
Лесно можем да речем, че това е психологически момент при всяка личност в напреднала възраст. Копнежът по времето, когато си бил по-млад и жизнен. Умиляваш се от спомените за това кой и какъв си бил, как си се чувствал в разцвета на силите си, нежели от спомена за средата или системата, в която си живял. Ала мисля си, че това е вярно само отчасти. Може би към отговора бих добавил и още нещо – онези дядови думи, които неведнъж беше изричал под асмата в двора, докато гледахме стапящото се над Сакар планина огнено кълбо: „Едно време имахме време“.
И действително, има една фундаментална разлика между преди и сега – усещането за владеене на времето. То просто беше друго.
Ето аз например нямам носталгия по миналото. Ала се оказва, че също го търся. Моята носталгия или ескейпизъм се изразява в порива ми да напусна временно цивилизацията. Да се оттегля за десетина-четиринайсет дни от властта на Времето, за да паля огън с кремък, да пия вода от кратунка, да ям в дървена паница, седнал върху еленова кожа, да живея в брезентова шатра сред мирис на тютюнев дим, билки, обелена дървесна кора, ръцете ми да влизат в съприкосновение с позабравени, но изначални технологии – огъня, водата, дървото, камъка – и да не мисля за хилядите, милиони неща, за които животът в града те принуждава да мислиш. Временно изключване от контакта. За разлика от устройствата, ние, хората, от време на време зареждаме батериите си, като се изключваме от електрическото табло. Едно завръщане към простите неща. Май точно тези простички неща ни липсват най-много в днешния свят.
Източник: Снимка – Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
Повечето промени в живота ни са свързани с технологизацията както на средата, така и на човешките отношения. Тя доведе до това информационно пренасищане, което от един момент нататък спря да допринася за личностното ни обогатяване и започна да отравя вкуса от живеенето. Започна да налива в чашата ни първо капки, после струйки тревожност, враждебност и страх. Започна радикално да променя пулса на живота. Някъде по средата на тазгодишното ми бягство от цивилизацията сглупих да включа телефона, за да се чуя с този и онзи. И за половин час натрупаният от предните няколко безметежни, безгрижни и почти безмисловни дни покой стана на пух и прах. Онова черно правоъгълно алуминиево-силиконово устройство за секунди се беше превърнало в широко зейнали двери, през които проникнаха орди от неприятни вести, случки и известия, напрегнати и гадни събития, тегнещи срокове, закъснели поръчки. Змии и гущери, бълващи змии и гущери! Изключих телефона ужасѐн. Целият бях разтуптян, изопнат като струна. И си казах: „Има време. Има време. Още не си се върнал. Не си там“.
Не бях там. От какво бягах?
От скоростта. От скоростта, която убива. Не само на пътя. В големия град потокът на случвания и информационната надпревара ни завихрят във водовъртеж. Сроковете „от днес за вчера“, неотложните срещи и ангажименти никога не свършват. Колкото повече задачи отмяташ, толкова повече изникват нови. Като ония триглави лами, на които, щом отсечеш едната глава, на нейното място изниква нова. В момента, в който се откъсна от лапите на града, всичко се нормализира. Ритъмът се забавя. Миговете не хвърчат със 190 километра в час като джигит по софийски булевард, а текат бавно, тежко и съзерцателно. Дните стават по-дълги от обичайното, вечерите – по-протяжни. Имаш време да видиш изгрева, да изпратиш залеза, да си хортуваш с хората, да гледаш как се движи животът, без да си динамичен участник в него. Само наблюдател. Истински лукс!
Източник: „Упорството на паметта“ Салвадор Дали (1931)
Това ни отне днешната технологична цивилизация – властта над мига, над времето. Увлече ни в своите игри и ни зашемети, подлъга ни с мамливостта на скоростта и светлинките. Ала бързината е противопоказна на живота. Хората не сме еволюционно устроени за такъв безспирен бяг – от пусто в празно. Всяко утро е устрем към смъртта. А краят идва и бездруго достатъчно бързо, за да го забързваме още повече.
Осъзнах по какво копнееше дядо. Не по соца, а по по-бавнотечния, познат и предвидим живот. Онова спокойствие на бавното и широко русло, в което течеше той преди технологично-дигиталния взрив от 2000 година, който забърза стрелките на часовниците. Когато се чувствахме повече господари на времето си и по-малко – негови марионетки.
Започнах и аз като него да виждам смисъла и красотата в забавянето. Започнах да виждам „забавното“ в „бавното“. Забавяш го, като целуваш любимия плавно и дълго, без мисъл за това от колко време седите на пейката.
Забавяш го, като потънеш с часове в книга и кафе, като спреш насред улицата и се порадваш на аромата на зюмбюлите или на подскачащата опашка на някой четириног.
Забавяш го, като поспреш и поговориш със стареца с изпъната просешка длан.
Забавяш го, като се присетиш за дъха си насред целия този гмеж и суматоха. И просто поемеш благодарно глътка въздух.
Забавяш го, като не гълташ обяда си на два залъка, а се насладиш на всяка хапка.
Забавяш го, като изключиш телефона си и спреш да си в режим на кутия за получаване и изпращане на съобщения.
Да, технологичният свят безспорно подобри много средата, в която живеем. Външната среда. Но трябва да признаем, че не направи същото с вътрешния ни свят. Там нанесе сериозни емоционални щети, като ни отвзе спокойствието и добре калибрираната скорост на придвижване, било то във физическото или умственото пространство. Удави ни в събитийност, скъси хода между сбъдване и капризи, засили скоростта в отношенията между човек и свят, човек и човек, човек и вещ. Даде ни повече години живот, но ускори преживяването до степен, в която не ни остава време да почувстваме живота в пълнота. Ускори цялостното светоусещане, че „за нищо никога времето не стига“.
Източник: Снимка – Етюд-и-те на София – Иван Шишиев
И с всичко това се промени и усетът за качество. Качеството е бавен процес. Някогашните творби, независимо дали говорим за кино, литература или изобразително изкуство, изглеждат все по-недостижими, защото, за разлика отсега, хората в миналото се радваха на привилегията да се посвещават с години на една-единствена мисъл, идея, образ, видение, за да я изпипат до съвършенство. Нямаше ги тези крадци за вниманието като стотиците пладнешки обирджии, които ежеминутно приковават дулата си в нас. Може ли да се сътвори нещо гениално, ако не е зреело достатъчно дълго в недрата на въображението?
Хубавите неща са бавни. Бавните неща са вкусни. Като храната, готвена на огън. Каква би била насладата на живота, ако всичко се случва със заешка скорост? Какво е удоволствието от концерт, който свършва с първия акорд? От играта, която приключва с първия удар? От романа, който свършва с първото изречение? От любовта, която приключва с първото докосване? Промените са хубави, когато имаме време да ги изживеем и да ги осмислим. Още недопили новото, вече ни се тика в устата нещо още по-ново. А-ха що близнал чашата, ти сменят питието. Минават чашите през ръцете ти, без да усещаш вкуса им. Така минават и дните. В това се превърна животът – една скоротечна, еднородна безвкусица.
Източник: Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
Днешните времена не са спокойни. Спокойни са откъм редуциране на животозастрашаващите фактори, но с тях редуцирахме и животопреживяващите фактори. Усещането за качествено общуване, творене, знаене и обичане рязко девалвира.
После се чудим как няма да липсва миналото на възрастните ни родители. Не е нужно да си баба или дядо, за да ти долипсва уютът на безтехнологичното спокойствие. Все по-често се улавям, че и на мен ми липсват аналоговият живот, писането на писма, бавното случване. Чакането и търпеливостта. Липсва ми да си звъним по звънците и да чакаме да се подаде някой отгоре, без този някой да знае, че ще го търсим. Липсва ми свободната игра по улиците, пространствата без коли и без страх от пресичане. Липсва ми това, че хората не избухваха, когато чакаха на опашки. Имаха време да отстъпят място, да се заговорят, да се пошегуват. Сега нямаме време. Никога нямаме време. Дори за бащите, майките, бабите и дядовците ни. Болни, кретащи, чакащи с месеци да се върнеш отнякъде, от поредната заетост, от всепоглъщащата те „всичкост“. Чакат, за да те посрещнат в дома си с баница и усмивка. А после, когато времето с тях ти бъде рязко отнето и домът им зейне празен и пуст, се чудиш защо когато си могъл да идеш, си пропускал истински важните срещи с обичните си. С какво толкова си бил зает, щом сега дори не можеш да си спомниш къде си ходил и какво си правил.
И сега ти си тоя, чакащият. Чакаш мъртвата душа да се върне и да чуеш гласа ѝ поне за миг, ала тя не идва. Твърде заета е с нещо някъде в Безкрая. Дано да е с нещо хубаво и заслужаващо си. Нещо запомнящо се.
Жалко, че от толкова много „ценене“ на времето спряхме да ценим истинските ценности.
И всъщност… навярно по това копнееше дядо!
