Ханс излиза сам в планината по време на снежна буря. Губи се и почти замръзва. В състоянието между живота и смъртта получава видение. Пред него се разгръщат два противоположни свята – единият е красив и хуманен, а другият – жесток и безскрупулен. В сърцето на стихията и на ръба на живота Ханс разбира, че не трябва да избира между крайни идеи или светове. Че нито животът, нито смъртта заслужават сляпо преклонение. Че носител на истината е човекът. А той e сложно същество, което не може да бъде опростено до принадлежност към една философия или смисъл.

Още същата вечер Ханс забравя видението си. И ни оставя с отчаянието, че истината не е крайна цел или трайно постижение. Досегът с нея е мимолетен. И вероятно всеки път – различен. И въпреки – или може би точно заради – това жизненоважен.

Ханс е героят на Томас Ман от „Вълшебната планина“, за когото болестта се превръща в начин на живот, а санаториумът в постоянен дом. Там, под заплахата на смъртта, той открива живота. И най-вече неговата комплексност. За вниманието на Ханс се съревновават либералът Сетембрини и радикалният мислител Нафта. Всеки е сигурен в правотата на позициите си, но главният герой разбира и двамата, без да приема идеите им докрай. Това първоначално го представя като несигурен, интелектуално неподготвен образ. Но с развитието на сюжета дълбочината на неговата позиция прави снимка на една от най-големите човешки грешки – сляпата вяра в една идеология. Ханс понякога симпатизира на либералите, понякога на радикалите, но отказва да приеме категорична позиция за живота, която изключва другата. Не защото е слаб. И не защото „истината е по-средата“. Това е твърде лесно обяснение за света и опростено схващане за човека. Ханс осъзнава, че „правилното“ варира според ситуация, хора и време. И всяко твърдо убеждение ощетява цялото и унижава човека.

Източник: Първо немско издание на „Вълшебната планина“ (Der Zauberberg) от Томас Ман, 1924, Източник: de-academic.com

Днес – в съвременния свят и в реалния живот – Ханс ни липсва. Той говори тихо, ако изобщо си позволява да каже нещо, защото крайните групи приемат различния като враг. Човекът без категорична позиция – като чужд. Умереният – като аутсайдер за обществото.

Безличен и безполезен – това е Ханс в очите на големите общности днес. И същевременно – крайно необходим.

Доколкото е възможно да има ясни данни по темата, редица изследвания сочат, че през последните десетилетия политическата поляризация в различни общества расте и съответно хората с умерени възгледи намаляват. Факторите са комплексни и включват увеличаване на икономическите неравенства, ниско доверие в институциите, социалните мрежи, чиито алгоритми концентрират конфликтни и едностранчиви послания, политическите и медийните стимули, които печелят аудитория и внимание чрез подклаждане на конфликта „ние срещу тях“.

„Дубиоза Колектив“ е група, родена от социалното и икономическото опустошение след размириците в Босна. Членовете ѝ – станали свидетели на разрухата на родината си – правят експеримент със своята публика в продължение на година след началото на войната в Украйна. Фронтменът кара феновете да се разделят на две групи и ги настройва една срещу друга. За много кратко време враждата между лагерите става реална, макар и изкуствено създадена. Групата прави това, за да обърне внимание на лекотата, с която сме склонни да се изправим срещу посочения враг, дори и да нямаме основание.

Политиката е една от сферите, в които подобно разделение може да има най-тежки социални последствия, защото често партийната принадлежност се превръща в идентичност. А пространството между двете крайности – в ничия земя и неизгодна територия.

Източник: Томас Ман и Катя Прингсхайм Ман, Фотограф: Пол Дорси, Източник: Royal Books

Умереният човек не е изгоден и не е удобен, защото по-трудно подлежи на манипулация, не е склонен към подчинение, не следва сляпо зададени норми и послания и във всеки момент може да вземе различно решение.

Същият този човек не е удобен и изгоден дори за себе си. Защото колкото по-големи са враждуващите лагери, толкова по-голяма е сигурността, която принадлежността дава. Идеологията мисли вместо теб. Групата също. Така една от първостепенните човешки нужди е задоволена и ние сме защитени сред себеподобни, където важи принципът „един за всички и всички за един“. Комфортът обаче е фалшив. Общността не дава безрезервна подкрепа. Принадлежността има цена и обикновено тя е индивидуалността, която рециклираш, за да бъдеш приет в клуба на еднаквомислещите.

Поради това, че умерената позиция става все по-рядка, човекът, който избира нея, е все по-самотен и уязвим, а мотивите му – все по-неразбираеми. Той трябва да мисли сам. И затова е аутсайдер.

Източник: Едуард Хопър, „Автомат“, 1927, Източник: Wikipedia

Единственият, който чува и двете страни, остава без звук. Умереният човек знае, че решението в една ситуация днес е различно за същата утре. И това ни изважда от черно-белия регистър, като позволява нюансите да имат значение, оттам – и да открием много повече механизми за справяне с проблемните точки, а и дори приемането им.

По този начин развиваме и способността да виждаме другия в дълбочина, а не като етикет от партидата. Да не се съгласим, но да признаем неговата истина. Да отворим пространство, където различието не е равностойно на конфликт, а част от човешкото ни право да мислим и да се изразяваме. Да бъдем. И нашата реална комплексна същност, нашето лично и различно мнение, да получи защита не защото среща подкрепа в мнозинството, а защото няма нужда от подкрепа, за да има право на присъствие.  

Във филма „Мостът на шпионите“ американските власти залавят съветски шпионин. Обществото приема доносника като враг, а властите искат строго правосъдие. За адвокат на шпионина е назначен човек със силна биография, който приема случая с вярата, че достъп до защита и справедливост трябва да има всеки. Дори врагът. Тази негова позиция е повод за масово недоволство. Защитникът на неприятеля също се превръща в противник, но това не променя неговите убеждения. И тук е сложният човешки проблем. Адвокатът е американец, който не одобрява съветския режим и има ясна принадлежност към родината си. Но същата тази родина му е задала ценности като демокрация, човешко достойнство и равни права. Затова политическият опонент преди противник е равно човешко същество. Което също като нас не е избрало родината и възпитанието си. Парадоксът, с който се налага да живеем – всички едновременно не сме нищо повече от проекция и продукт на своята реалност, но в същото време сме и много повече от това. И това се открива в осъзнаването на факторите, които ни определят, и критичното мислене, което поставя всяка истина „наготово“ под съмнение. Както и зрелостта, готова да приеме чуждите несходства, без да симпатизира, но и без да отрича.

Или както Монтен пита: кое ни кара да мислим, че нашият обичай е естественият, а чуждият – странният? Философът посвещава работата и живота си на това да се съмнява в онова, което знае. Да се пита и да ни пита – какво знаем всъщност и защо сме сигурни в него. И с какво право сме убедени, че нашето знание и аргументи са по-достоверни от тези на другия. Защото човекът сам в себе си съдържа противоречия. А приемем ли своите, не можем да отречем и тези на другия.

Източник: Портрет на Мишел дьо Монтен, неизвестен художник, 70-те години на XVI век, Източник: Wikipedia

Но нека не бъркаме липсата на крайна позиция с отсъствието на ясни принципи. Да не принадлежиш сляпо към определена идеология, може да съдържа много по-ясна и хуманна ценност, отколкото съвестта на групата като цяло. Нещо повече – да имаш крайни убеждения, не би следвало да е синоним на отрицание към противоположните. „Не знам“ не е равно на „не разбирам“. Както „избирам“ не е равно на „отричам“. Моята лична позиция не би трябвало да бъде пречка за любопитството ми към чуждата. Моето мнение не би трябвало да е последна инстанция в света или в спора. И моята дефинирана индивидуалност не би трябвало да съществува в опозиция на всички останали. Точно обратното – това, което съм, има силата да се съмнява, има силата да проверява, може да се променя, когато действителността, фактите или справедливостта го изискват. И да не асоциира това с поражение.

Американският адвокат и съветският шпионин изграждат силни лични отношения. Но нито за миг не се съгласяват един с друг. Може би това е едно от уменията, което придава най-много плътност на човешката форма – да приемеш, без да се съгласиш.

Искам да ви върна на Ханс – героя на Томас Ман от „Вълшебната планина“ и от началото на този текст. Неговата позиция не е по средата. Умереността не е нещо, което може да се измери и отсече „правилно“ между двете крайности. Не е там и истината и дори Монтен не търси златния баланс като мяра за качеството ѝ. Умереност е да не си сигурен. Да не търсиш абсолютното като място на увереност, защита или покой. Да приемеш, че за живия човек такива няма. Че търсенето им е загуба на време, а вярата, че си ги намерил – илюзия. Умереност е да приемеш въпросите без отговори. Способността да слушаш, да чуеш и да се усъмниш.

Източник: Николай Рьорих, „Бисерът на търсенето“ (Pearl of Searching), 1924, Източник: Wikipedia

За финал ще се обърна към „Време разделно“ – български филм за действителност, в която няма място за баланс. Защото умереността също не може да бъде единствена позиция и универсално решение. Има етапи в личната ни и световната история, които изискват категоричност.

Венецианецът Абдула е чужденец, попаднал в Родопите като пленник. Той няма принадлежност нито към българската, нито към турската страна и просто иска да оцелее, без да превръща чуждата война в своя. Но постепенно разбира, че понякога обстоятелствата те принуждават да избереш позиция. И че когато едната страна започне да унищожава другата, неутралитетът е съгласие с несправедливостта.

Да принадлежиш на крайност, е точно толкова комфортно, колкото и да си скрит в дупка – опасностите ще те намерят по-трудно, но оставаш неоткриваем и за красотата на живота. Защитата на групата е ценна, но дали струва колкото уникалните характеристики на същността ни? Една позиция веднъж завинаги може и да ни създава сигурност, но разрушава истината. Замислете се – никой никога не е казал, че мечтае за живот в лъжа. Тогава… защо го избираме?