Иво Иванов е един от най-познатите български автори и журналисти. Повече от три десетилетия живее и работи в Канзас, САЩ, откъдето разказва своите необикновени истории за спорта, човешкия дух и преодоляването на невъзможното. Автор на бестселърите „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“, той е майстор на късия есеистичен жанр, в който спортният терен е просто мизансцен, а истинският герой винаги е самият човек – оголен до болка в своите изпитания и победи.
Години наред историите му пресичат стадиони, континенти и океани, стигат дори до Космоса, но винаги се връщат към едно и също място: човека. До неговите страхове, надежди, падения, избори и цената на компромиса. До границите.
Затова и този разговор започва отзад напред – от музиката като „нежен палач на диктатурите“, през изпитанията пред демокрацията и самотата в епохата на изкуствения интелект, за да достигне до сърцевината: единствената граница, която човек никога не бива да прекрачва.
Последния път, когато те видях, беше на концерта на Робърт Плант в Античния театър. Различно ли е да слушаш любим музикант на родна сцена, особено след годините на Желязната завеса? Или музиката е едно от онези неща, които не признават граници?
Той:
Да. За нас музиката беше възможност да надникнем отвъд Желязната завеса. Аз дори не знаех точно как стигаше до нас, как се процеждаше през процепите на голямата стена, но тя винаги намираше начин.
Робърт Плант е изключително интересна личност, защото намери начин да еволюира като творец. Той не остана окован в очакванията на публиката и във вкуса на феновете си. Реши, че с възрастта ще открива нова музика, нови влияния и ще прави това, което самият той иска. Това е красиво.
А що се отнася до музиката по време на Студената война… смятам, че тя не беше спечелена нито от Роналд Рейгън, нито от Михаил Горбачов. Тя беше спечелена от Алис Купър, Ози Озбърн, Майкъл Джексън и поп културата.
Музиката е нежният палач на диктатурите. И те имат всички основания да се страхуват от нея, защото тя остава непобедена.
Ти вече спомена за промяната след падането на Желязната завеса. Само че на мен ми се струва, че днес най-опасните граници не са политически. Не са свързани с границите в класическия смисъл, а по-скоро са поколенчески, ценностни и идеологически. Мислиш ли, че днес е по-трудно да разговаряме?
Той:
Истинските, най-опасни граници не са географските. По-опасни са границите, които сами поставяме между себе си и другите. Онези разделителни линии, които теглим между хората и започваме да ги делим на червени и сини, на цесекари и левскари, на бедни и богати, на черни, бели и жълти, на стари и млади.
А има сили, които имат интерес точно от това разделение. Страхът и омразата са изключително удобни инструменти за всяка власт. Защото, когато човек се страхува от онези, които не приличат на него, не говорят като него, не изглеждат като него или не се молят на същия Бог, много по-лесно може да бъде отведен до избирателната урна и да гласува за този, който го е накарал да се страхува.
В подобна ситуация се намираме и тук, в Съединените щати. Обществото е силно поляризирано и преживява един от най-трудните периоди в своята история. Стои на прага на много важен избор – дали ще остане демократично общество, или ще тръгне в посока на авторитаризма. Но това не е само американски проблем. Това е глобален проблем.
Източник: Иво Иванов, личен архив
Днес все по-често говорим за консерватизъм, религия и национална идентичност. Мислиш ли, че либералният разказ се изчерпа, или просто има нужда от корекция?
Той:
Всъщност демокрацията е древногръцка концепция – демос и кратос, управление на народа. Според мен тази концепция е толкова красива и толкова справедлива, че никога няма да изчезне. Но е напълно неизбежно да бъде подлагана на изпитания, както се случва и в момента.
Аз вярвам, че в крайна сметка американският експеримент ще надделее. Вярвам, че ще успеем да се отърсим от авторитарните тенденции, които днес действат в Съединените щати, и от тоталитаризма, който вече чука на вратата.
Но в крайна сметка какво представляват границите днес – защита, необходимост или по-скоро страх? В контекста на действителността, в която живеем.
Той:
Според мен обществото до голяма степен стана биполярно. Границите са синтетични. Те са изкуствени. Те са преувеличени.
Ние всички сме направени от една и съща купчина аминокиселини. Имаме почти едни и същи мечти, надежди, стремежи. Искаме децата ни да живеят в по-добър свят.
Ако се замислиш, между нас има много повече общи неща, отколкото различия. Но както вече казах, различията са удобни за управляващите. Затова непрекъснато се подхранва тази бинарност.
Тя не е естественото състояние на човека. И според мен точно сега е особено важно хората на изкуството – авторите, художниците, музикантите, поетите – да творят в тази посока. Да напомнят на човечеството, че преди всичко сме хора. Ще дам пример с „Великият диктатор“ на Чарли Чаплин. Този филм е направен преди повече от осемдесет години и за съжаление, продължава да бъде болезнено актуален. Аз пазя финалната реч на Чаплин на компютъра си и понякога я препрочитам, защото в нея има неща, които не трябва да забравяме:
… Мислим твърде много и чувстваме твърде малко. Повече от машини се нуждаем от човечност. Повече от интелигентност се нуждаем от доброта и нежност. Без тези качества животът ще бъде изпълнен с насилие и всичко ще бъде загубено.
Филмът е точно за нашето време. Донякъде за съжаление. Но според мен той е много показателен за състоянието, в което се намира светът днес, и за това колко всъщност са ни необходими тези думи на великия Чарли Чаплин.
Източник: Ozone.bg
Това, което прочете, сякаш е твой манифест. Аз откривам тези послания и в прозата ти. Защото ти говориш за творците и за тяхната отговорност, но самият ти също си творец. При теб спортът е само вход към историите. Всъщност голямата тема винаги е човешкият характер. С времето по-трудно ли става да откриваш интересни истории, или хората никога няма да се изчерпат?
Той:
Някой беше казал: ако ти трябва интересна история, просто заговори първия случаен минувач на улицата. Защото всеки човек носи в себе си поне един изумителен роман. Поне една история, която си заслужава да бъде разказана.
Аз съм оптимист. Винаги търся светлината в края на тунела. Въпреки че в България сме свикнали да виждаме тунел в края на светлината. Малко по малко, с доста усилия, си върнах надеждата, че всичко ще си дойде на мястото и че в крайна сметка човещината ще победи.
В моите истории много често присъства дуалистичното начало – конфликтът между добрия и лошия вълк вътре в човека. Това винаги ме е интересувало. И според мен именно този вътрешен конфликт е движещата сила в литературата и в творчеството на много автори. В крайна сметка вярвам, че ще направим правилния избор. И че ще нахраним добрия вълк.
Източник: Корица на книгaта „Хроника на болката“, 2022 г., издателство
Вакон.
Начинът, по който пишеш и разговаряш, посланията, които отправяш в този разговор, издават доверие към човека. Предполага ли това готовност да свалиш собствените си граници? И този позитивизъм, за който вече няколко пъти говорим – възпитава ли се, или човек се ражда с него?
Той:
Не знам. Това е много интересен въпрос. Вероятно е свързан с антропологията, с физиологията.
Има учени, които твърдят, че се раждаме с определени нагласи. Че мозъкът ни е програмиран да бъдем по-прогресивни или по-консервативни. Казват, че може би именно затова светът е разделен приблизително наполовина – хора с по-прогресивни и хора с по-консервативни възгледи.
Не знам дали вярвам в това.
Това е древният спор – дали всичко е предопределено, или свободната воля съществува. Няма да навлизаме в Шопенхауер, Сартр и всички останали философи, но аз лично не вярвам в абсолютния детерминизъм. Не мисля, че сме напълно програмирани.
Що се отнася до собствените ми граници – опитвам се да не бъда техен роб. Мисля, че това е най-сигурният начин човек да не бъде окован в собствените си граници.
Защото какво всъщност е границата? Границата е ограничение. А човек не трябва да се ограничава. Трябва да се стремим да ги преминаваме.
Аз съм нарушител на граници. И слава богу, в моя свят няма граничари. Според мен към това трябва да се стреми всеки човек, ако иска да бъде пълноценен.
Казваш, че не познаваш граници. И наистина – живееш в Америка, а сякаш никога не напускаш България. Какво виждаш ти отвън, което ние отвътре вече не виждаме?
Той:
Аз виждам много богата душевност. Казах, че не признавам границите, но всички ние сме рожби на мястото, където сме родени, израснали и възпитани. Носим белезите и ценностите на обществото, в което сме се формирали.
В българския човек виждам огромен капацитет за добрина, благотворителност, алтруизъм и неописуема предприемчивост.
А променяме ли се като общество?
Той:
Когато се прибирам, понякога трудно разпознавам България. Манталитетът също се променя. Ние обаче сме малко черногледи и винаги се вглеждаме най-вече в лошото. Истината е, че българинът е станал по-космополитен.
Новото поколение не носи бремето на нашето поколение. То е с по-отворено съзнание. По-европейско. Имаме повече отговорност един към друг.
Разбира се, има и отрицателни тенденции. Но аз отдавна съм направил избора да гледам повече положителното.
Но смяташ ли, че понякога дистанцията поражда по-силно чувство за принадлежност, отколкото физическото присъствие?
Той:
Ако говорим за България – да. Забелязал съм една интересна обратна пропорционалност: колкото по-далеч си от България, толкова по-силна става връзката ти с нея. Поне при мен е така, а и при много мои приятели тук.
Що се отнася до изкуствения интелект и тези взаимоотношения – забелязвам, че каквото се случва в обществен мащаб в Съединените щати, рано или късно достига и до Европа, и до България. И се опасявам, че това ще се превърне в много сериозен проблем. Че следващата голяма пандемия ще е тази на самотата.
Филмът Her с Хоакин Финикс се превърна в реалност само за няколко години. Това, което изглеждаше научна фантастика, вече е ежедневие, което е много сериозен проблем, защото младите хора губят способността да общуват лице в лице със свои връстници.
В такъв случай и изправени пред такова предизвикателство, което ни разделя: коя е границата, която човек никога не бива да прекрачва?
Той:
Може би най-важното решение, което човек може да вземе в живота си, е никога да не изменя на себе си. На собствените си ценности. На собствените си стандарти. Виждам хора, които постигат материално благополучие с цената на огромен компромис със самите себе си. Това е границата, която човек не трябва да прекрачва. Защото след това вече се променяш завинаги. Може и да постигнеш успех. Може да направиш следващата крачка в кариерата си. Но оставяш след себе си разруха. И най-страшното е, че това е разруха на собствената ти същност. Понякога е по-добре да жертваш нещо, но да останеш верен на себе си.
Това е границата, която аз винаги съм се опитвал да не прекрачвам.
Замислих се наскоро, че няма човек, който да не би ми подал ръка. Защото никога не съм предал никого. През целия си живот съм се опитвал да не предавам хора в името на благополучие, слава или кариера. Да не стъпвам върху нечии пръсти, за да се изкача по-високо. Според мен това е най-важното. И когато един ден дойде моето време да се пренеса във великите ловни полета, искам да мога да погледна назад и да кажа, че не съм направил компромис със себе си.
И че не съм прекрачил най-важната граница.
