Войни, революции, диктатури, обществени бунтове, пандемии – когато познатият свят се пропуква, нещо се случва и с душите на хората, които го рисуват, описват, играят и превръщат в музика. Едни застават срещу насилието, други предоставят таланта си на властта, трети разрушават правилата на изкуството, защото след катастрофата им се струва невъзможно то да продължи да говори на стария език. Всяка крайност ни променя. Но длъжен ли е артистът да избира страна и какво се случва с изкуството, когато го направи? Ще поразсъждаваме през някои ярки примери. 

В началото на 2025 г. в Националната галерия – Двореца в София посетих изложбата „ВОЙНИ“. Кураторите Ярослава Бубнова и Николай Ущавалийски бяха събрали произведения на десетки автори от различни поколения и територии, сред които се открояваха Владимир Димитров – Майстора, Ярослав Вешин, Стоян Сотиров, Любомир Далчев. Направи ми впечатление съзнателното отсъствие на онзи любим за баталното изкуство сюжет векове наред: възвеличаването на победителите (каквото съм виждал например във Версайския дворец по отношение на Наполеон). Нямаше триумфални армии и величествени пълководци, нито естетизиране на насилието. В основата бяха обикновените хора – раненият войник, цивилният – и техните емоции: страх, загуба и психическа травма. Кураторите посочваха като невидим ориентир Франсиско Гоя и неговите гравюри „Ужасите на войната“. Създаден преди повече от два века, цикълът продължава да пита: какво вижда художникът, когато държавите говорят за победители и победени? И отговорът е: човешката цена на страданието отвъд статистиката на масите. 

Източник: Франсиско Гоя, Y no hay remedio („И няма спасение“ / „И нищо не може да се направи“), лист №15 от серията „Ужасите на войната“ (Los Desastres de la Guerra), 1810, Източник: The Metropolitan Museum of Art

Когато светът се пропука

В спокойни времена артистът може да си позволи лукса да бъде съзерцател. Когато светът се разпада обаче, това става по-трудно. Войната влиза в дома и съзнанието му, революцията минава под прозореца му, репресивната власт определя какво „може“ да бъде публикувано, изложено или изиграно, а пандемията заключва сцената му. Въпросът вече е не само „Какво да създам?“, а „Мога ли да остана встрани?“ („Губя ли своята безпристрастност като „хроникьор“ на историята?“)…

А в историята няма един „правилен“ отговор. Едни артисти се противопоставят на войната, други я възпяват; едни влизат в конфликт с властта, други изграждат митологията ѝ, а трети се съсредоточават върху самото изкуство, отказвайки да посочат добрия и лошия сред участниците. Виждаме го и днес – например в нееднозначното отношение към световноизвестни руски музиканти като Анна Нетребко и Валерий Гергиев в контекста на войната на Русия срещу Украйна: от бойкот и протести до призиви изкуството да не се политизира. Има ли обаче то лукса да остане изолирано в собствения си „балон“, ако наистина е отражение на живота? Нека погледнем назад към историята: 

Цюрих, 1916 година: докато Европа се избива в окопите, в неутрална Швейцария Хуго Бал, Еми Хенингс, Тристан Цара, Ханс Арп, Марсел Янко и други артисти се събират в Cabaret Voltaire. Четат абсурдни стихотворения, създават колажи, измислят си думи, изпълняват странни пърформанси. Така се ражда движението „Дада“ (дадаизъм). Зад лудорията стои сериозен въпрос: ако цивилизацията, горда със своя разум, философия, университети, опера и музеи, произвежда индустриалната касапница на Първата световна война, защо артистът трябва да уважава нейните правила? Дадаистите отговарят на абсурда с абсурд. Войната променя не само картата на Европа, а представата какво може да се възприема като култура. Житейските крайности понякога раждат не просто нови произведения, а ново разбиране за самото изкуство.

Източник: Франсиско Гоя, Las camas de la muerte („Леглата на смъртта“), лист №62 от серията „Ужасите на войната“ (Los Desastres de la Guerra), 1811–1812, Източник: The Metropolitan Museum of Art

Войната без красивата униформа

Ото Дикс познава Първата световна война като германски войник. След нея картините и графиките му населяват свят на окопи, кал, трупове, осакатени ветерани и тела, върху които историята е оставила белези. Няма романтизиране на героичната смърт – присъства човекът след срещата с машината на войната. При Кете Колвиц пък трагедията е още по-интимна. 18-годишният ѝ син Петер се записва доброволец и загива през октомври 1914 година. Отношението ѝ към войната постепенно се преобръща в пацифизъм. В графичния ѝ цикъл „Война“ няма сражения, но изобилстват вдовици и майки, притискащи децата си, сякаш ръцете им могат да станат крепост. Колвиц отмества погледа от победителя към онзи, който плаща цената.

Източник: Ото Дикс, Toter Sappenposten („Мъртъв часови в окопа“ / Dead Sentry in the Trench), от цикъла „Войната“ (Der Krieg), 1924, Източник: MoMA / Impressio.dir.bg

Подобен ракурс откриваме и в България при Владимир Димитров – Майстора, участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като военен художник. В рисунките му срещаме уморения войник, почивката между преходите, тялото, което трябва да издържи още малко, мисълта за дома. Това не е непременно антивоенен манифест, а отказ човекът да бъде статист в историческия спектакъл. Единият артист крещи, другият гледа достатъчно внимателно и чете между редовете на историята.

Източник: Ярослав Вешин, „На нож“ („Атака“), 1913 г., Източник: Wikipedia

Картината, филмът и реквиемът

През 1937 г. Пабло Пикасо има поръчка за павилиона на Испанската република на Международното изложение в Париж, но работата не върви. На 26 април баският град Герника е бомбардиран по време на Испанската гражданска война. Новината променя посоката на художника и за около 6 седмици се ражда огромното платно „Герника“. Негова гобленова репродукция съм виждал в централата на ООН в Ню Йорк – десетилетия наред то стои като будна съвест пред залата на всемогъщия Съвет за сигурност. В картината, чийто оригинал е в музея „Кралица София“ в Мадрид, няма генерали, парад или развято знаме. Виждаме крещящ кон, майка с мъртвото си дете, разкъсани тела и светлина, която не спасява никого. Пикасо отнема героичната поза на войната. Баският град става универсален образ за всички разрушени градове (за жалост, познаваме от първо лице например и София като такава).

Източник: Пабло Пикасо работи върху „Герника“, 1937, Фотограф: Дора Маар, Източник: Museo Reina Sofía / pablopicasso.org

Но изкуството като че ли няма вграден морален компас… Десетилетия по-рано италианските футуристи са опиянени от машината, скоростта и разрушаването. Филипо Томазо Маринети възхвалява войната като „единствената хигиена на света“. Очевидно авангардното не означава непременно хуманно…

Още по-смущаващ е примерът с Лени Рифенщал. Лентата ѝ „Триумф на волята“, която съм изучавал във Факултета по журналистика на Софийския университет, е заснета около нацисткия партиен конгрес в Нюрнберг през 1934 година. Проблемът е, че този пропаганден филм е направен забележително добре, и то от жена пионер в кинематографията: изкуство от върховна класа, което обаче служи на зловредна политика. Камерата превръща лидера в монумент, човешките маси – в геометрия. Архитектурата, музиката и монтажът създават почти религиозно преживяване, утвърждаващо култа към Хитлер (който пък е бил голям почитател на величествената оперна музика на Вагнер, а да не говорим, че самият Фюрер тръгва като художник… но тази връзка между изкуство и терор заслужава отделно изследване).

При всички положения пропагандата често съвсем не е примитивна. Понякога е великолепно заснета или увлекателно разказана и затова е ефективна. Това е болезнено актуално и днес с възхода на изкуствения интелект и дезинформацията в социалните мрежи, включително чрез бързосмилаемо „изкуство“ за масите при липса на критично мислене.

Източник: Ото Дикс, The Trench (Der Schützengraben / „Окопът“), 1920–1923, Произведението е изгубено, Източник: Wikipedia

На другия етичен полюс в голямото изкуство обаче стоят и светли примери като следното мащабно вокално-симфонично произведение. През ноември 1940 г. германска бомбардировка почти унищожава катедралата в Ковънтри. За освещаването на новата катедрала до руините Бенджамин Бритън създава своя „Военен реквием“ (1962). Съчетава латинската заупокойна меса със стихове на Уилфред Оуен – английския поет, убит в Първата световна война седмица преди примирието. И въздействието е умопомрачително! Изкуството не отменя разрушението, не носи и възмездие, но постига нещо, което политиката рядко съумява – превръща паметта в колективно преживяване.

Когато изкуството излезе на улицата

Войната показва силата и на плаката. Той няма времето на романа и тишината на музея и трябва да те грабне за секунди. През Първата световна война плакатите набират войници, продават военни облигации, изграждат образа на врага. Британски плакат от 1915 г. пита: Why Aren’t You in Khaki? – „Защо не си в униформа?“. През май 1968 г. този инструмент обаче е обърнат срещу властта. Студенти и художници окупират École des Beaux-Arts в Париж и създават Atelier Populaire – Народното ателие. Обсъждат събитията, изработват плакати и ги разлепват нощем. Творбите често са анонимни: авторът отстъпва място на каузата. Полицията търси големи печатарски машини, но ситопечатът не изисква такива. Докато властта издирва печатницата, изображенията са вече по стените. Служителка на Френската национална библиотека започва да ги събира и протестът влиза в музейната памет. Но 1968-а не е само Париж. Виетнамската война, движенията за граждански права, студентските бунтове, феминизмът и контракултурата превръщат музиката, фотографията, театъра и киното в участници в обществения спор. Културата вече не просто отразява промяната, тя започва да я произвежда.

Източник: Джеймс Монтгомъри Флаг, I Want You for U.S. Army, 1917, цветна литография / плакат, Източник: Library of Congress / Smithsonian American Art Museum

Българската следа през XX век

Българската история има трагичен пример за словото като обществена „опасност“, и то при различни обществени строеве. През 1917 г. поетът Гео Милев е ранен при Дойран и губи дясното си око. В Германия обаче той среща експресионизма и авангарда. След завръщането му в България списанията „Везни“ и „Пламък“ стават пространства за модерно изкуство и радикална обществена мисъл. След събитията от 1923 г. той пише поемата „Септември“. Заради нея и други свои публикации в „Пламък“ е осъден на година затвор и глоба. На 15 май 1925 г. е извикан в отдел „Обществена безопасност“ (тогавашната политическа полиция) за „малка справка“ и изчезва. Десетилетия по-късно сред останки от масов гроб е разпознат по изкуственото око. Словото се възприема като радикален бунт и властта очевидно се страхува от него…

Източник: Гео Милев в болница след раняването си при Дойран, 1917, Снимка: Фотоархив на Института за литература – БАН, Източник: lit.libsofia.bg / Web Stage

Тази болезнена корелация оживява днес на сцената и във „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ на Драматичен театър – Пловдив (драматург Александър Секулов, режисьор Диана Добрева). По стихове и спомени от и за Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов спектакълът разказва за свободния дух в едно несвободно общество. Отличен е с „Аскеер“ за най-добро представление през 2026 г. и го препоръчвам горещо, защото в него намирам отговори на някои от дилемите в тази статия – вкл. какво се случва с „неудобните“ творци в условията на репресивен режим. А спектакълът „Дебелянов и ангелите“ на същото творческо дуо показва по още по-брутален начин сблъсъка между човека на изкуството и войната, между ранимата душа и най-свирепото човешко варварство…

Кой кого променя – изкуството или властта?

След 1944 г. изкуството в България постепенно получава ясни идеологически функции. Утвърждават се партизанинът, работникът, революционерът (в киното, скулптурата, плакатите и т.н.). Миналото трябва да бъде разказано по определен начин, настоящето – оптимистично, бъдещето – неизбежно. Но би било твърде лесно да разделим всички творци на „пропагандисти“ и „дисиденти“. Между убеждението и принудата има огромна човешка сива зона: компромис, автоцензура, искрена вяра, професионално оцеляване, опит да кажеш нещо лично в разрешената форма. Политиката коригира изкуството, а то – нейния образ на света. Длъжен ли е артистът да избере страна? Отказът може да бъде страх или удобство, но и морална предпазливост: нежелание сложният човек да бъде сведен до лозунг. Обратно, служенето на справедлива кауза може да превърне коректива в пропагандист.

Източник: Ел Лисицки, Beat the Whites with the Red Wedge („Удари белите с червения клин“), 1919, политически плакат, Източник: Wikipedia

Позицията носи и лични рискове. Следях напоследък отблизо спора около призивите поп звездата Pink да престане да бъде посланик на добра воля на УНИЦЕФ след нейна публикация за конфликта в Близкия изток и факта, че е с еврейски корени. Холивудската икона Сюзън Сарандън пък заявява, че губи роли заради пропалестинския си активизъм, а наскоро беше и арестувана по време на протест. Социалната ангажираност може да даде огромна сила на изкуството, но и да стане „ахилесова пета“ за артиста, който да загуби част от свободата си.

Когато картината вече не е достатъчна

Съвременното изкуство напуска музея и самия художествен предмет. Произведението може да бъде тяло, пърформанс, имерсивна среда, инсталация или градска намеса. Зрителят се оказва вътре в преживяването.

На Венецианското биенале през 1997 г. Марина Абрамович представя Balkan Baroque. Дни наред седи сред окървавени животински кости и ги почиства. Отблъскващата миризма е част от творбата. Родената в Белград световноизвестна пърформанс артистка превръща тялото си и непоносимото преживяване в размисъл върху насилието в бивша Югославия. Зрителят може да „помирише“ войната.

Източник: Марина Абрамович, Balkan Baroque, 1997, пърформанс и инсталация, 47-мо Венецианско биенале, Източник: Sotheby’s

Две десетилетия по-късно китайският концептуален артист и правозащитник Ай Вейвей създава Law of the Journey: гигантска черна лодка с човешки фигури, образ на бежанската криза. А преди няколко години в Albertina Modern във Виена посетих ретроспективата му In Search of Humanity. Личният му опит с репресията и съдбите на прокудените изпитваха способността ни да разпознаваме чуждото страдание. Тест, на който все по-често се проваляме напоследък като че ли…

Емпатията чрез изкуство работи и за други планетарни каузи. В Ice Watch например Олафур Елиасон пренася лед от Гренландия в градската среда. Хората го докосват и наблюдават изчезването му. Климатичните промени престават да бъдат графика – светът се топи пред очите им.

Източник: Хуго Бал изпълнява Karawane в Cabaret Voltaire, Цюрих, 1916, Източник: Getty Research Institute

Разширяване на чувствителността

В България организацията Fine Acts свързва изкуството и човешките права. Посетих преди години интерактивната им инсталация Beat: ударът по барабан се превръща в слушалките във викове на жени, преживели домашно насилие. Посланието беше, че при по-силна музика от съседите веднага звъним на полицията, а при побой и системен тормоз угодно си пасуваме. Изкуството призовава: „Влез вътре и почувствай проблема – стани част от решението!“.

Положително впечатление ми направи наскоро и благотворителната организация „Един Процент Промяна“ в България с каузата им „Хитове с 1% Промяна“. Римейкът на познати песни получава нов обществен контекст: „Молец“ записват „Бягство“ на „Авеню“ в подкрепа на бездомните животни; Мила Роберт изпълнява „Замълчи, замълчи“ на Мими Николова с внимание към жестовия език и глухите хора; hug or handshake свързват „Поля от слънчогледи“ на „Остава“ с опожарена гора. Няма шокиращ пърформанс, окървавени кости или протестни пози. Отсъства войната в класическия ѝ вид. Но за мен такива каузи правят нещо по-важно: развиват чувствителност към теми отвъд шокиращите крайности, а това е превенция срещу вероятността отново да изпаднем в подобни екстремни състояния. 

Войната, климатът, миграцията, епидемиите, домашното насилие, расовата и половата дискриминация, правата на жените и ЛГБТ хората, неравенството срещат изкуството по различни начини. То свидетелства, протестира, провокира или насочва прожектора към аутсайдерите. Понякога границата с активизма изчезва или придобива „тъмна страна“. През 2022 г. климатични активисти хвърлиха супа върху защитената със стъкло картина „Слънчогледи“ на Ван Гог в Националната галерия в Лондон. Шедьовърът остана невредим, но случилото се обиколи света мигновено. Когато творбата стане сцена за протест, кое надделява – каузата или оскверняването? Кога активизмът предизвиква отхвърляне вместо съпричастност? Няма универсален отговор, но дълбоко в себе си всеки има безпогрешна интуиция за тези неща и знае, че има граници, които не бива да се прекрачват.

И после светът затръшна вратата

През 2020 г. пандемията от COVID-19 направи немислимото: накара света да спре. Театри, опери, концертни зали, музеи и кина затвориха врати. Изкуството трябваше да оцелее, когато събирането беше опасно. Спектаклите се преместиха онлайн, актьори играеха пред камери, музеи отвориха дигиталните си колекции. Артисти творяха в изолация. Но какво е изкуството без досег и катарзис? Именно разделени, милиони хора потърсиха спасение в музика, филми, книги. Изкуството не произвеждаше ваксина, но произвеждаше смисъл. 

Източник: Списание „Пламък“, брой септември–октомври 1924 г., с поемата „Септември“ от Гео Милев, Източник: Wikipedia

А след пандемията вече знаем окончателно, че всеки площад е и сцена. Някога плакатът е трябвало да бъде отпечатан и залепен. Днес образът обикаля планетата за часове. Това дава свобода, но и отговорност: той може да защити жертва и да мобилизира съпричастност, но и да сведе противника до карикатура, действителността до лозунг, манипулацията до емоционално съвършена история. Пропагандата невинаги се нуждае от министерство, печатница или киностудия. Стига ѝ екранът в ръката ни. Технологията се променя, податливостта ни към силния образ – много по-малко, и това създава предпоставки за нови войни, наричани от някои анализатори „хибридни“.

След войната остават образите

Може ли изкуството да промени света? „Герника“ не прекратява Испанската гражданска война. Колвиц не предотвратява Втората световна. „Военен реквием“ не премахва конфликтите. Плакатите от 1968-а не разрешават кризите. Стихотворенията не спират репресията, инсталацията – топенето на ледовете, пърформансът – насилието. Песента не решава сама социален проблем. Но може би задаваме погрешния въпрос. Изкуството рядко променя света с един жест. Променя обаче начина, по който светът вижда себе си. Прави вече непоносимо приеманото доскоро за нормално, дава лице на статистиката, видимост на незабелязания, глас на нечутия. Но то може да превърне и насилието в красота, врага в нечовешко същество, подчинението във величие. 

Източник: Дора Маар, Reportage sur l’évolution de «Guernica» („Фоторепортаж за развитието на „Герника“), май–юни 1937, Източник: Museo Reina Sofía

И през всички примери и научени уроци въпросът си остава все същият: какво прави артистът, когато светът поиска от него да избере страна? Той трябва да реши дали ще бъде само свидетел, или ще се намеси в разказа. Всяка война рано или късно свършва, но образите остават. Моралните избори също. Но както войните, така и съпътстващото ги героизиране или „канселиране“ са крайности – понякога нужни за кратък спринт и вземане на популярни решения, но в дългото бягане през историята нюансите винаги имат значение. И дяволът наистина е в детайлите.