Едно събитие, не събитие, а жест с тежестта на събитие, ме разтърси неотдавна, в навечерието на Коледа. И ме накара да се замисля над много неща – а най-вече над един от най-спорните философски въпроси: този за човешката природа.
Някои философи, като Томас Хобс, вярват, че естественото състояние на хората е егоизмът, а обществото смекчава тази животинска нагласа. Мислители като Русо твърдят, че човек се ражда изначално добър, ала обществото го покварява. Други като френската екзистенциалистка Симон дьо Бовoар се съмняват, че въобще съществува такова нещо като човешка природа. Древнокитайският философ Менций на свой ред казва: „Всички хора имат сърце, което не може да понесе страданието на другите“ и за да докаже правотата си, предлага следния мисловен експеримент.
Всеки от присъстващите трябвало да си представи, че е човек, който пътува по работа и преминава през някакво село. Внезапно пътникът вижда дете, което се олюлява на ръба на кладенец и а-ха, а-ха да падне в него. „Как реагирате?“, попитал той. Според Менций човек, изпаднал в тази ситуация, непременно би изпитал „тревога и състрадание“. Инстинктивно ще искате да помогнете – не за да спечелите благосклонността на жителите или да се похвалите на приятели, а защото сте човек и „чувството на съпричастност е от съществено значение за един човек“.
Никъде Менций не предвижда, че хората в действителност ще помогнат физически на детето, защото голяма пропаст разделя състраданието от действието. Но той е убеден, че дори само представяйки си тази ситуация, болшинството хора биха изпитали вълнение в сърцето си.
Фотография: Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
Способността ни за доброта, според редица философи като Менций, е като способността ни за говорене. Говоренето ни е присъщо, но е латентно, докато не бъде отключено от родителите. По същия начин човешката природа разкрива добротата си, когато бъде външно насърчена. Или както казват древните китайци: „Няма нещо, което да не може да израсне, ако бъде правилно подхранвано“. Но и „няма нещо, което да не може да изсъхне, ако бъде лишено от подхранване“. Тоест те говорят за нещо като морално самокултивиране. Учим се да говорим, както се учим и да бъдем добри. Никой акт на доброта не е малък, защото всяка проява на доброта е като поливане на семка на секвоя – не знаеш каква височина ще достигне секвоята. Човек никога не знае какво въздействие ще има един малък жест върху друга човешка личност или много личности.
***
Беше миналата зима. Вървях из улиците на града, както обикновено вървя, когато се прибирам пешком след работа – без конкретна мисъл, просто проветряващ ума си с хора и гледки. И там, в градинката на Народния театър, мярнах една черна скулптура, приведена над парче картон с няколко монети на него. Черна забрадка обрамчваше лицето ѝ, а изпод нея извираха бели коси. Шепите ѝ свити, заслонени наполовина в продрана вълнена блуза. Върху слабата ѝ, изпита снага се ветрееше шушляково елече. Надолу се виждаше стар, вехт панталон и обувки със съдрани шевове, с ужасно много пролуки за студения въздух. Възрастната жена седеше върху тънка платнена торбичка между две натрупани преспи сняг. Нещо задърпа крачката ми към нея, не знам дали внезапно събудена жалост или нещо друго. Имаше нещо различно в тази старица. В червендалестото ѝ лице и в топлото ѝ излъчване. Някои хора са като кокичета. Генерират топлина. Кокичетата имат нещо като антифриз, отделят специални протеини, които ги поддържат и в най-суровите условия. Нарича се термогенеза. Кокичетата не пробиват бунтовно снежната кора, а топят снега около себе си. Тази жена, макар и в черно, ми приличаше досущ на нежно и скромно кокиче, стопяващо снега около себе си с необикновената топлина и добродушие, които излъчваше от себе си.
Приближих се. Тя надигна глава. Видях как заиграха „ябълките“ на лицето ѝ, когато се усмихна. Откри ми хубавите си, стройни бели зъби. Хванах я за ръка и я попитах защо така е излязла в студа. Ръцете ѝ бяха топли, много топли, напълно контрастиращи на моите леденостудени ръце. Кръвта ѝ сякаш вреше и кипеше. Разговорихме се. Беше на седемдесет и кусур години, вдовица, на която животът ѝ беше поднесъл най-тежките раздели – със собствените ѝ деца. Рано загубила дъщеря си, а по-късно и сина си от рядка болест. Болест, заради която клетките се свиват. Животът я принудил да изстрада тази непоносима гледка – собственото ѝ дете да се смалява пред очите ѝ. После се заговорихме за книги и изкуство. Лицето ѝ се озари, щом започна да разказва за любимата си книга – „Селестинското пророчество“ – и за живота си в миналото, когато ходела на опера и театър.
Говореше красиво и стройно като човек с добри обноски и култура. Зад съдраните дрехи и възрастното тяло стоеше една изстрадала, но изтънчена и млада душа. Работела като ветеринарен техник, била и камериерка и сервитьорка, но като цяло животът ѝ преминал предимно на село, сред животните и земята. Сега обаче беше напълно сама и вече не можеше да се издържа само с пенсията си. Докарваше си допълнителни пари с почистване тук-там. И въпреки това ѝ се налагаше да разчита на хорската милост. Говорихме си за още куп неща. Беше силно вярващ човек и молитвата беше постоянна спътница в живота ѝ. На тръгване ми подари нещо дребно, изработено от нея с подръчни материали – изкуствена бяла роза с листенца, поръсени със златни блестунки, вплетена в канапена мрежичка. „Съжалявам, че ти отнех толкова време“ – каза ми тя на тръгване. „Не ми отне, даде ми…много ми даде“ – отвърнах ѝ.
Преди да се разделим, си разменихме телефонните номера, а аз ѝ оставих визитната си картичка с адреса на катедрата, в която преподавам. Засичахме се още два-три пъти, пак така в градинката. Говорихме си. Обещахме си някой ден да пием кафе заедно. После позачезнах покрай работа и пътувания.
Фотография: Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
В деня преди Никулден портиерът ме посрещна и ми каза, че има писмо за мен. Взех го. Предположих, че е нещо служебно, каквито получаваме от време на време. Беше адресирано до мен с красив и педантичен почерк. Отворих го. Вътре имаше картичка с благопожелания Витлеемската звезда да ме засипе с чудеса, със здраве и късмет! Беше от нея! Умишлено не назовавам името ѝ, но да, беше тя. Само че в картичката имаше още нещо. Едно допълнително листче, сгънато на три. Отворих и него. И в този мен нещо ме прободе отвътре – между сгънатите страници на листа се подаваше една двайсетолевка, а на хартията пишеше: „Николай, днес е ден на банкера, не бъди банкер, а бъди душевно богат, какъвто си! Можеш да ги запазиш! Можеш да пиеш едно кафе! Дерзай!“. Ръцете ми се разтрепериха, в очите ми изби влага. Аз нямах нужда от тези пари. Тя го знаеше добре. За тази бедстваща жена тези 20 лева имаха много по-голяма стойност. И когато точно този човек с острата нужда от средства се лиши от малкото си, за да ти даде, за да ти покаже колко те цени, няма как да не се трогнеш от подобно великодушие! Още не съм похарчил тази двайсетолевка. Стойността ѝ е надскочила всяко цифрово изражение.
***
Много хора биха апострофирали Менций с думите: „Добре, ако човешката природа е по своята същност добра, защо светът ни не е спирал да страда?“. И ще са прави. Човешката история е написана с кръв. Само щом пуснем телевизора или включим лаптопа, може да се убедим в жестокостта на човешкия вид: убийства, кражби, лъжи, скандали и корупция. Къде е тази присъща доброта? Ала истината е, че добротата винаги е там, или по-скоро тук, под носа ни, независимо дали я забелязваме, или не. В есето си „Голямата асиметрия“ харвардският палеонтолог Стивън Джей Гулд изказва следната теза: „Всеки зрелищен инцидент на злото се балансира от 10 000 акта на доброта“. Забележете, Гулд твърди, че на всяко едно грандиозно зло, случило се по света, се отвръща ежесекундно с хиляди малки, почти нищожни и незабележими жестове на състрадание и съпричастност. Всеки божи ден сме свидетели на тези действия из улиците на града. Възрастна жена храни премръзналите кучета и гълъби; бързащ бизнесмен се спира, за да помогне на майка да пренесе количката през подлеза; младеж публикува в квартална група в интернет, че е намерил върху капака на кола забравен, неотворен подарък; доброволци превързват раните на протестиращи. Тези толкова обичайни гледки, които сме спрели да забелязваме, защото са твърде обикновени. Но това, че тези жестове на доброта рядко влизат в новините, не означава, че това ги прави по-малко значими и героични.
Медиите носят своята отговорност за това. Ако хората не почитахме толкова много черните хроники, пълни със злодеяния, през вниманието, което им се отделя в ефирно време и в интернет, а за сметка на тях се отдаваше по-голяма тежест на безбройните малки добрини, щяхме да имаме по-оптимистично виждане върху човешката природа и по-реално усещане за силата и превеса на доброто в света. Свидетелствата на нравствена красота и човекосърдечие, казва Гулд, предизвикват естествен прилив на емоционални реакции у личността, подтикващи я към съпричастност и топлина. С една дума, добротата е прилепчива, заразителна.
***
Вселената изстива, ала животът се стреми към топлина. Вселената се разширява, а вътре в живите същества се таи желание за сближаване и свързване. Вселената е инертна, а живите създания вървят напук, борят се срещу тази инертност. Понякога добрите постъпки изискват сизифовски труд. Налага ти се да впрягаш целия си ум, сърце и воля, за да постъпиш правилно, когато целият свят те дърпа в друга посока. Да надмогнеш тези крясъци, понякога е равнимо на това да вдигнеш земята на плещите си. Друг път, по-често, доброто не се нуждае от много – само от подарена усмивка, изпратено писмо, подадена ръка, поднесена блага дума или почерпка кафе.
Знам едно. Човешки дълг е да почитаме доброто, когато го срещнем. Почетената доброта е умножена доброта.
Благодаря от цялото си сърце на тази дама в черно за това, което е, при все че ѝ е отнето толкова много. Да не казвам всичко. И все пак, явно не е всичко.
Прекланям се пред всички кокичета на доброто като нея за топлината, с която топят снеговете и подхранват живота.
Без вас животът би бил немислим!
Защото светът се крепи на тези 10 000 акта на доброта.
