Пичове, музиката ви не ста-ва!
С ей тия реплики се дразним всеки ден вкъщи с тримата тийнейджъри и всеки си пуска своето, щото така е по-лесно. Честно, те са си в своя свят, една песен не могат да изслушат докрай, кво остава за цял албум, та сме седнали да се дрънкаме за музика.
Слушам, слушам новия ритъм и си мисля, че нищо не разбирам. Нещо повече – даже ме дразни!
– Я-я, кво е тва? – питам с любопитство, щото ме хваща тоя бийт.
– Григовор. Много е cool! Има велииииики текстове! – възторжено крещи от банята тийни 1, докато се гримира вече час.
– И аз слушах черно през 90-те – чувам се да казвам и това звучи толкова ретро, че чак на мен ми става смешно.
– Кво е това „черно“? – заинтригувана е тийни 2, току-що взела лична карта и направо с нея не може да се говори.
– Черното е като вашия рап, ама беше американски – арендби, соул, хип-хоп, ама тогава беше много кадифено. 2Pac, Run-DMC, но повече R. Kelly, TLC, Salt-N-Pepa, En Vogue.
Аз си пускам рока, те си дънят някъв речитатив, трудноотличимо на какъв език, ама има як ритъм. Признавам.
Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев
Само че те тия групи не са ги чували, защото 2Pac го убиха, R. Kelly го съдят от години за блудство с малолетни и насилие над жени, една мацка от TLC загина в катастрофа, а Run-DMC се разпаднаха в редица скандали.
Еми, хора, ужасно тъжно ми е да го призная, обаче тая нова музика не се търпи. Просто не ста-ва! И двете ми тийнейджърки се прехласват какви текстове имали Григовор и „Жлъч“, припадат по Криско и следят в захлас за всеки негов нов концерт, знаят всяка дума от така наречената им лирика, ама, браааааат, това грам не достига до мен. Некви думи една след друга без никакъв смисъл и връзка с предния ред, има протест, има бунт, уличен език, всичко си му е точно както си требе на тоя БГ рап, ама за мен е далече от изкуство.
И тук идва моят проблем и той е, че нашето поколение има нулева чувствителност към новото време.
И да оставим музиката и изкуството настрана. Ние просто не разбираме днешните млади. Не принадлежим грам към техния свят, точно както той е закодиран в текстовете на техните песни. А нашите деца дали принадлежат към нашия свят поне мъничко, докато си припяват старите песни на Nirvana и Rage Against the Machine? Ами нали това беше нашата музика на протеста? Че кой може да им каже на днешните тийнейджъри кое е тъпо и кое – не, като и ние изпадахме в транс с текстовете на „Ъпсурт“ и „Гумени глави“ пред недоумяващите от потрес погледи на възрастните? А дядо, възмутен до мозъка на костите, нахлуваше в детската стая с протестен вик: „Това въобще музика ли е?“.
И може би, ако се вгледаме по-надълбоко в музиката на Григовор, ще разберем, че това, дето го искаме от днешните млади, още не е втасало. Очакваме те да са новото време, да станат активни граждани, да организират избори, политика, икономика, бъдещи нови поколения, ама след време. Дотогава въпросът е търсим ли мостове към тяхната лирика? Кое е това, което трогва сърцата им, а за нас остава недостъпно? Щото поп фолкът отдавна е разработил този сегмент на късия път от сърцето до сърцето, но рапът работи с други честоти.
Хип-хопът е този социален отдушник на улицата, който се превърна в улично изкуство с арогантния език на лошите момчета, на бандите и ненаказаните квартални престъпници, и макар с кратък срок на годност, точно тази музика улавя пулса на времето в безмилостен ритъм. Само че спокойно. Всички тия рап звезди порастват и си хващат живота кой за кариерата, кой за бизнеса, кой за емигрантството и все нещо става от тях. Пък ако оставят следа в музиката, още по-добре. Радвали са някого. Вдъхновявали са дори. Навярно са променили нечий живот, а че са говорили брутализми, някак е простимо. Щото и ние бяхме млади бунтари, и ние си припявахме „Кълчи кълки и мълчи“ и се хилехме до припадък в детските дискотеки.
В тоя бийт си мисля, че както аз продължавам да не разбирам манията по The Beatles и имам нулева чувствителност към тяхната музика, така и моите деца ще дразнят струните в мен, които не разбират за кво се бори „Жлъч“ и за кво говори Григовор…
„Пусни го тоя бийт и не го мисли повече“, си казах и му отпуснах края на контрола.