Вместо увод в моята не твърде пространна обрисовка на спортната реалност – видяна от страничен наблюдател – ще разкажа кратка история от живота в големия град. Случи се, преди година или две, да хвана метрото, отивайки на среща с приятелка.

Беше претъпкано, но си казах, че това е нормално за работен ден. Все пак при някоя от следващите станции се намери местенце и седнах между останалите хора, които първоначално нямах време да оглеждам. След малко обаче все пак хвърлих поглед наоколо и с тих ужас установих, че в мотрисата е пълно с футболни запалянковци. Феновете на единия от двата вечно съперничещи си отбори, облечени в екипи и заредени със свирки, започнаха и да пеят, хванати за ръце; сред тях имаше мъже, жени и деца – всички в превъзбудено настроение.

Първата ми реакция дойде откъм сърцето – то се разбумтя, бързо се качи в гърлото и оттам заплашваше да изскочи през устата, която вече беше пресъхнала. Краката ми се разтрепериха и въпреки че бях седнала, имах усещането, че губя почва под себе си и всеки момент ще падна. Защо ли – защото в този момент превъртах в ума си всички кадри на брутално насилие, които циркулират в интернет и които неизбежно са свързани с футболните фенове. И докато горната ми устна осезаемо се овлажни, си спомнях как тази приятелка, с която имах среща след малко, ми беше разказала за агитката, която веднъж се качила в трамвая и разбила стъклата на прозорците му. 

100%

Скоро обаче някои от пътуващите в метрото се присъединиха към песните на феновете. Сред пътниците се появиха и такива, които пожелаха да си направят селфи със запалянковците. Ситуацията повече приличаше на ликуване, отколкото на вандалщина, застрашаваща безопасността ми. И разбрах, че няма да натрошат прозорците на мотрисата и че спортът не е разрушение – напротив, той има силата да обединява (освен когато ни дели на сини и червени, на подкрепящи и отхвърлящи, на консервативни и либерални).

Да, да ни обединява. До момента, в който не попаднеш на фенове от противниковия отбор (и тук намигвам на читателя, с което искам да му кажа, че това е някакъв вид шега от моя страна – но пък всички знаем, че във всяка шега има доза истина).

А сега по същество. Като че ли няма нито едно хоби, което да може да достави подобна сладост – сладостта от споделената еуфория при спорта. Това е така отчасти и заради факта, че е именно споделена. Вдигнатият адреналин при напечените моменти от мача, вълнението в очите на зрителя до теб, победата на любимия отбор – това са наслади, които аквариумът с риби, били те и екзотични, не може да ти осигури. Да съпреживееш драмата на една дълго чакана спортна битка заедно със стотици други, е като да създадеш света наново. За тази еуфория говоря и в нея сме единни.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

Ала докато съграждаш този нов свят, нещо може да се счупи и да се появят пукнатините на раздора. Изведнъж другият става враг – защото е почитател на противниковия отбор, защото подкрепя други виждания (за спорта, но и за живота), защото е различен от нас. Брат ще забие брадва в главата на брата и ще се разделим по пол, националност и пристрастия. Ще следваме различни отбори и звезди и ще бъдем разединени.

Какво е общото между нас, докато сме единни или разделени? Зрелището, което спортът ни поднася на тепсия – дали пред телевизора у дома, в бара с останалите от квартала, или на стадиона. Зрелището, което неистово търсим и каним да потече във вените ни. Като забранено вещество с опиващи свойства, но легално, достижимо и на пръв поглед безопасно.

Но преди да направим скок към великите спортни постижения, които осмислят нашето следване и подражаване, обожаване или ненавиждане, нека за още миг погледнем в дълбочината на тези наши тръпки и пристрастия. Ако някоя сутрин, след стабилен запой с тайфата, се събудим с отчайващо главоболие и депресивни мисли, може в отчаянието си дори да се отдадем на тежки размисли относно смисъла на всичко, което всъщност обичаме; ето, какво е футболът, ще си кажем, та не е ли той едно лишено от смисъл тичане около малка топка, грубо ритане по глезените и милиони души, тлеещи в ада на хазартната зависимост. 

В такива моменти е най-добре да изпием едно хубаво кафе и да си припомним, че спортът е смелост и благородство и заради това негово качество си заслужава да продължим – да следваме любимите играчи и изобщо да живеем. Няма две различни мнения по въпроса за величието на добрия спортист, за когото няма недостижима граница; за неговата неизчерпаема, често сякаш възможна само в мечтите смелост, с която той отбелязва нови и нови постижения, понякога рекордни. Жертвоготовността, дисциплината, устойчивостта – на бури и изкушения, амбицията, почти мечтателната отдаденост, храбростта, благородството – възхищението от всичко това ни обединява. Не е ли красиво?

100%

И ако е имало хора, които са гледали Олимпиадата само за да се приспят след вечеря – без тръпнещи крайници и усти, пълни със слюнка, то онзи фатален боксов мач между Анджела Карини и Имане Халиф не остави безразличен никого от нас, които – нали… – се стараем да избягваме крайните позиции. Снимката, на която италианската сила е на колене и плаче, разплака и мнозина от нас. Не е честно, казваха повечето хора, чийто глас се чу. Жената, която има хромозома на мъж, обаче бе посрещната с цялата възможна топлина и любов в родния Алжир след края на Игрите.

Изключителното представяне в художествената гимнастика на Боряна Калейн ѝ донесе сребърен медал, а сърцата ни забиха една идея по-силно, и при това не толкова от национална гордост, а като че ли от солидарност и обич към изящната победа. Не си ли помислихме тогава, че България има абонамент за високи отличия в тази дисциплина – помислихме си и това ни направи единни в различията ни. Няма две мнения – забравихме, че в Европа бушува война, когато Семен Новиков, украински и български състезател, донесе злато в борбата. Бяхме „ние“. И бяхме заедно. 

А бяхме и толерантни, и изпълнени с аристократично благородство, и великодушни, когато Нургюл Селимова стана втора в света в шахмата. Лично аз изпитах желание да се „съеша“ със света (някакво силно чувство за единство е това), защото в онзи момент той беше съставен от хора, които едва след като признаха, че шахматната състезателка е адски добра в това, което прави, забелязаха, че тя е и много красива. Няма как да се отрече, че това бе една „красива победа“, и макар и не абсолютна, тя ни доближи до идеята за общност.

Забравихме, че мразим поробителите, по-ниско седящите, различните. Забравихме да мразим. Не мога да подмина и безбройните видеокадри на ликуващите испанци из цялата страна при победата на Испания по време на Европейското първенство по футбол тази година – те се обичаха. Обичахме се и ние през 1994-та, когато целият блок, в който живеех, се беше събрал на няколко компании, прозорците във всеки дом бяха отворени и отвсякъде току долитаха групови радостни възгласи. И на никого не му пукаше, че на следващия ден трябва да стане и да отиде на работа; просто бяхме спечелили още едно четвърто, но много красиво място. 

Но ето че, ако се върнем отново в настоящето, ще открием, че можем и да сме тихи, пасивни, смълчани и подминаващи. По време на Параолимпийските игри в Париж България имаше трима представители – в тласкането на гюле, хвърлянето на диск и бягането на 1500 м при хора с частична или пълна дисфункция на крайниците. И тримата постигнаха успех – да не говорим, че Ружди Ружди буквално „отвя“ съперниците си при хвърлянето на гюле и заслужено се увенча със златото. 

Но нито една българска телевизия не излъчи тези Игри. И докато това може да се приеме за стандарт в страна, където повечето обществени сгради остават без достъп за хората с увреждания, то защо ние – сънародниците, от които се очаква солидарност, при това не само към спортните резултати, но и към съдбата на героите, не обелихме и дума по темата – тема, по която дискусиите са повече от наложителни.

Източник: Unsplash

Казват, че да се съревновават един с друг, е в природата на индивидите. Позволете ми да не съм съгласна докрай с това твърдение. Именно то според мен ни направи толкова върли консуматори; непрестанното сравняване на това, което имаме и сме, с това, което имат и са другите, ни води до ожесточено презрение, надменно заплюване и безсмислено разделение. 

Ако един ден детето се върне от училище разплакано, защото са го унижавали в училище – телефонът му бил по-стар модел или раницата му била ретро, ама от „тъпото“, това ще бъде апокалипсис, но очакван и – не смея да го изрека – нормален. Спортът, чиято философия е в съревнованието между силата, таланта, смелостта и издръжливостта на един с друг играч, ни води до целувки уста в уста с този на седалката до нас, както и до побой над противника по интереси – в някой тъмен подлез след мача. 

Не можем да избегнем факта, че сме различни – по природа, възможности и интереси, и може би ще продължим да се наказваме за това дори когато насърчаваме оригиналното облекло и поведение. Дали зрелището, което наблюдаваме по време на спортна среща – и преди, и след нея – няма някога най-накрая толкова да се изтърка, че вече да не е никакво зрелище, да не представлява тази така сладка награда за верността към любимците, а скучна баналност, от която трябва да се отървем? 

Да кажат следващите запалени последователи, които ще целуват и освиркват, а може би и това няма да правят, защото ще бъде твърде обикновено в онзи нов, недосънуван свят.