Източник: Заря Божкова – председател на Мечталище
През 1856 г., в град Свищов, група просветени и родолюбиви българи, водени от духа на Възраждането, решават да създадат средище, където хората да се събират, да четат книги и вестници и да разговарят свободно за бъдещето на народа. Действие, крайно необходимо за пробуждащите се обществени нужди за знание и културна принадлежност. На 30 януари същата година Емануил Васкидович, Христаки Филчов, Димитър Начович и Георги Владикин слагат началото на тази просветна самодейност, създавайки първото читалище в страната. Просветителската дейност на новата културна институция започва скромно за днешните представи – в дома на Димитър Начович. Българският книжовник Емануил Васикидович дарява безвъзмездно личната си библиотека от над 800 книги за дейността на новото просветно средище, а останалите трима дейци допринасят със значителни суми на обща стойност 4800 гроша.
Едва през 1904 година, благодарение на дарение от 200 000 златни лева от Кирил Д. Аврамович, за читалището е построена красива и внушителна сграда с театрална сцена. Така се ражда и първото име на читалище у нас – „Еленка и Кирил Д. Аврамови“ – на щедрия дарител и неговата съпруга. Това на пръв поглед не толкова популярно историческо събитие запалва искрата на една традиция, която през годините се превръща в основен стълб на културния живот и остава жива и до днес.
Примерът на безвъзмездна помощ и подкрепа за общото благо е един от многото в българската история. Националната култура, просвета и революционна дейност са немислими без примери на такова родолюбиво дарителство. В същия дух търговецът Димитър А. Ценов завещава цялото си състояние за създаването на Висше търговско училище в Свищов – днес Стопанска академия, носеща неговото име. През 50-те години на XIX век братята Христо и Евлоги Георгиеви създават Добродетелната дружина – организация на заможни българи, която си поставя за цел освобождение на българските земи от османско иго, подпомагайки финансово и организационно българските революционни движения. След Освобождението, отново благодарение на тяхната дарителска дейност, са положени и основите на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, превърнал се в най-авторитетното средище на знанието у нас.
Източник: Мечталище
Съвсем не е случайно, че и след първото читалище в Свищов десетки, а после стотици подобни институции из цялата страна възникват именно благодарение на дарители. Будни търговци, учители и занаятчии предоставят сгради, книги, инструменти, средства за театрални сцени и библиотеки. От този момент нататък сякаш в съдбата на тези културни огнища се внедряват свързаността и народната сплотеност, превръщайки ги в истински паметници на обществената щедрост и цел – места, построени и поддържани от общността за общността.
През векове и промени, тези места успяват да съхранят културния код на народа и се превръщат в символ на духовно пробуждане, светлина и знание.
Днес обаче те са изправени пред немалко предизвикателства – неефективна и небалансирана финансова подкрепа, конкуренция с дигиталните технологии и промени в културните и обществените навици на хората.
Над 3319 помещения в страната се ползват с наименованието „читалище“. 80% от тях се намират в селата, а 20% – в градовете. Някои успешно развиват и съхраняват възрожденската дейност и културна стойност от миналото, а други… Други постепенно губят активността си и се превръщат по-скоро в символични структури, които чакат ново вдъхновение и ангажираност, за да изпълнят функцията си на живи центрове на културата и общността. Немалко, уви, са и тези, които тънат в забрава и разруха.
Макар и със съществени разлики в дейността и функциите, с радост можем да кажем, че голяма част от читалищата, особено тези в по-малките населени места, продължават да играят важна роля в живота на българските общности. Те организират културни събития, театрални и музикални прояви, курсове и лекции, които поддържат интереса към знанието и изкуствата. Някои от тях заместват важни институции, служби и администрации и се превъплъщават в театър, кино, художествена галерия, сборен пункт за общи интереси и още много. Те са онези места, където миналото среща настоящето, знанието, изкуството и общността се преплитат, и където всеки, който прекрачи прага на сградата, може да усети духа на Възраждането и неговата непреходна сила.
Но на място, където целият живот на общността е концентриран в читалището, тази тяхна функция изглежда някак по-лесно осъществима. В големите градове и административни центрове, където достъпът до културна дейност и развлечения е значително по-голям, много от тези средища остават забравени в гардероба на историята, търсейки начин да адаптират дейността си към динамиката на времето. Възможно ли е обаче тези характерни само за българската действителност пространства да запазят позицията си не само като място за съхранение на традиция, но и като поле за иновации, развитие и свързаност?
Източник: “Конгрес по футурология: разговор за бъдещето”– панелна дискусия през перспективата на историята, културологията, екологията и високите технологии в Мечталище
Забързаното ежедневие все повече рамкира човешките дейности и взаимоотношения. Всичко се случва по строго определен график и като една изкривена адаптация на Ренесанса, личността и нейното благосъстояние са поставени в центъра на човешките приоритети. Но за разлика от преди, днес фокусът пада единствено върху себичното личностно развитие, с все по-малка умисъл за социалното и общото и какво ни носи то. Комуникацията между хората и съвместната дейност се превърнаха много повече в ангажимент, отколкото в каквото и да е друго. Съобщения, имейли и телефонни разговори ни заливат по стотици пъти на ден и често отговаряме автоматично, знаейки, че това е поредното нещо, което просто трябва да свършим. Хобитата и интересите също се превърнаха в изискване и еталон за „активност“ и „щастлив“ живот, измествайки желанието, амбицията и усилията, които човек е готов да положи, за да прави това, което обича.
Когато всичко е на един клик разстояние, а интересите станат ангажимент, свързаността между хората потъва надълбоко към дъното заедно с останалите ползи от нея. Но както в края на тунела, и тук се вижда ярка светлина, която осветява надеждата за промяна. Също както в миналото, така и днес, читалищата и хората, които стоят зад тях, идват като лъч светлина в мрачен ден, търсейки активно начин да въвлекат младите хора и да ги направят съпричастни към културния и до някаква степен – реалния живот. И някъде там, между нишката на миналото и бъдещето, между традицията и новото време, се раждат примери, които показват, че читалището може да бъде не просто пазител на история, а жив организъм – място за общуване, вдъхновение и съзидание.
Сред множеството такива опити да се вдъхне нов живот на тази уникална българска институция изпъкват два особено интересни примера – основаното през 2024 г. читалище „Мечталище“ и НЧ „Алеко Константинов 1897“. По свой начин те доказват, че когато зад фасадата на едно читалище стоят дух, енергия и смелост за промяна, то се превръща в мост между поколенията и в отговор на предизвикателствата на днешния ден.
Но защо тези примери са успешни и с какво се различава тяхната дейност от дейността на всички останали градски читалища? Едва ли можем да дадем еднозначен отговор на този въпрос, но няколко са обстоятелствата, които няма как да не вземем предвид – стремежа към развитие, промяна и модернизация.
„Мечталище“ е едно от най-младите читалища у нас, но въпреки кратката си история вече се превръща в символ на смелостта да се експериментира. Там книгите и сцената съжителстват с дигитални проекти, социални каузи и работилници за деца и младежи. Зад инициативите стои желанието да се покаже, че културата може да бъде съвременна, достъпна и вдъхновяваща – че тя не е затворена между прашни страници, а е жива и се променя заедно с хората. Както самият председател на „Мечталище“ Заря Божкова подчертава – дигиталните инструменти не трябва да се възприемат като заплаха, а като съюзник – средство, което ни улеснява да създаваме и консумираме разнообразна култура. Не можем да отречем действителността, в която живеем, нито да спрем влиянието и необходимостта от технологиите днес. Но можем да променим средата около нас, обръщайки внимание много повече на ползите, отколкото на вредите от IV-тата технологична революция. Промяната стои в самата същност на живота – всичко около нас се ражда, развива и преобразява. Да се съпротивляваме срещу този процес, означава да се съпротивляваме срещу самото време.
Редно е да вземем за пример и успешното съчетание на минало и настояще, с умисъл към бъдещето. Народно читалище „Алеко Константинов 1897“ отмества погледа ни и в тази посока. Носейки тежестта на времето със своите повече от 125 години история, то е преживяло промените на множество периоди и поколения, оставайки вярно на призванието си и изпълнявайки завета на първите си дарители и радетели – да бъде дом на знанието и изкуството. Днес читалището организира театрални постановки, музикални и литературни вечери, школи по танци и изкуства, курсове за деца и възрастни и връща спомена за културното ни минало чрез възраждането на традиционни занаяти и обичаи. Но най-силното му качество е способността да създава общност, където различни поколения се срещат и учат едни от други, съчетавайки традицията със съвременните нужди.
Тази кауза и дейност на пръв поглед може да изглежда обикновена или напълно характерна за читалищните функции, но в нея стои основата за създаването на среда, в която индивидът усеща принадлежност и подкрепа. А там, където има подкрепа, има и устойчивост.
Макар културните институции да пазят в себе си духа на историята и да съхраняват просветителската стойност на обществата, те носят и силата на Възраждането. В контекста на съвремието за много хора тази епохална идея може да изглежда твърде назадничава и почти романтична, но всъщност тя е именно онзи двигател, който може да вдъхне живот и на най-изоставеното средище.
Източник: Събитие за детска илюстрация в Народно читалище Алеко Константинов 1897
Възраждането не е един отминал исторически период, а процес на неспирно обновление на мисълта и духа на общността. През XIX век то е символизирало борбата за църковна и политическа независимост, но днес то може да се тълкува като усилие за културна свързаност и дори възможност за социални отношения между личности, в условията на глобализация и дигитална изолация.
И така, повече от век и половина след първото читалище в Свищов, идеята, родена от Васкидович и неговите съмишленици, продължава да бъде актуална. Днес тя може да изглежда променена, модернизирана, дори дигитализирана, но същината остава – стремеж към просвета, култура и човешко свързване. И може би именно в това се крие тайната на тяхната непреходност: читалищата са и ще останат огнища на духа, които ни напомнят, че народ без култура и памет е народ без бъдеще.
И въпросът тук не е дали те ще оцелеят, а как ние избираме да ги съхраним – като музейни експонати или като живи сърца на нашето време.
Източник: Със завещанието от 1912 г. Димитър Ценов дарява на държавата и родния се град Свищов цялата си собственост – пари, ценни книжа и недвижими имоти, оценени тогава на 5 млн. златни лева
