Ако някой днес разрови почвата на цъфтящото киноизкуство и бръкне достатъчно надълбоко, сигурно с изненада ще извади корена на пропагандата. Да, кинематографът е наследник на фотографската камера (т.е. машинният съперник на всеки художник по онова време) и двете споделят статута „изкуство“; кому е нужно да наливаме масло в огъня и да смесваме естетика и политика? Истината е, че всяко изобретение, родило се в резултат на индустриалната революция и възхода на технокапитализма, както и всяко произведение на „новите“ изкуства, е политически обект. Някои от тях са продукти на иновации – като кинолентата и цифровата камера – които сами по себе си нямат политическа принадлежност, но с други – като например интернет и дроновете, тези така любими детски играчки – разполагаме единствено и само благодарение на тайните служби и военните операции. Разбира се, „вредният“ им произход в един момент губи първичната символика и в спомените на обикновения човек остават само доброкачествените им приложения. Така стоят нещата с киното и политиката.
Лени Рифенщал при заснемането на „Триумф на волята“
Наскоро попаднах на статия по повод документален филм за Лени Рифенщал („личната“ режисьорка на Хитлер и нацисткия режим) от кинофестивала във Венеция миналата година. Статията в „Гардиън“ гръмко заявява, че Рифенщал е крила политическите си наклонности цял живот, и твърди, че въпросният филм (също носещ името „Рифенщал“) ни показва как и защо. Дори на коленопреклонната възраст от 101 години, тя продължавала да твърди, че филмите ѝ са само и единствено изкуство; че самата тя е аполитичен субект – или с други думи, чист естет. Чистотата заема особено място в нейния творчески речник: самата тя описва най-известния си филм „Триумфът на волята“ като „чиста история“. И новият документален филм, и въпросната статия държат на един особен тип наративизация – този на авторовата гледна точка през призмата на политическата принадлежност. Не бих посмяла да сравня с лека ръка пропагандата на Рифенщал със съветската пропаганда на СССР или да направя безвъпросен паралел с американските филми тип „Войната е опиат“, но ще го направя с оглед на търсения аргумент: империалисткото мислене създаде киното; как няма да го използва за собствена нужда?
Сцена от Жокера (2019г.)
Връзката между кино и политика обаче далеч не е еднопосочна. Филмите не са просто проводник на идеи. Избирателната им пропускливост зависи от немалко фактори, а именно: кой, къде, кога и най-вече – колко струва? Затова и рядко бихте попаднали на статия, в която журналистът размахва пръст срещу среден или малък независим филм. На мушка е Холивуд, или поне англоезичните заглавия, които са достатъчно големи, че да предизвикат полицейски реакции. Когато през 2019 г. „Жокера“ на Тод Филипс спечели голямата награда във Венеция, критиците бяха твърде заети да се захласват по играта на Хоакин Финикс и да празнуват/ругаят (зависи от възприятията) мястото на комиксовия герой в пантеона на биеналето. Едва месец по-късно полицаи в няколко американски щата вече стояха на пост пред и в кината, за да предотвратят евентуалните престрелки, които млади мъже биха предприели по примера на титулярния герой във филма. Интересното в случая е, че главният герой във филма на Филипс пасва по всички критерии на описанието на инсел културата, за която стана дума в предишен брой на „Стълбата“.
С други думи, Жокера е точно този тип мъж, който би нахлул в киносалон и би разстрелял десетки от присъстващите, защото светът не му понася. Този пример нарочно опростява ситуацията, но тогавашната паника наистина доведе до нечувана и невиждана мобилизация на полицейските сили, без да е мотивирана от етнически и расистки предразсъдъци. Американската истерия обаче не попречи на филма да спечели две награди „Оскар“, едната от които – за главна мъжка роля.
Ако „Жокера“ ни показа, че киното може да отразява действителността ни така, че да превърне страшното във вълнуващо по особено перверзен начин, то един друг комиксов филм от същата 2019 г. сякаш ни дава огледалното отражение на този аргумент. „Капитан Марвел“ се слави като първия филм, който става касов хит, за жена супергерой с печалба над един милиард долара. Както „Жокера“, така и „Капитан Марвел“ успя да раздели критиците и публиката: и в двата случая първите казаха „не“ там, където вторите казаха „да“. Да вземем например дългогодишния кинокритик от „Ню Йорк Таймс“ Ричард Броди, който описа „Капитан Марвел“ като „политическа реклама“. По неговите думи посланието на филма се подразбира не толкова с помощта на сюжета, колкото благодарение на подбраните актьори и най-вече идеята, че жените и чернокожите хора трябва да получават главни роли в големите холивудски продукции.
През 2020г. протестиращ в Чикаго с маска на Жокера подпали полицейска кола
От друга страна, „Черната пантера“ продължава да е един от най-успешните филми в днешно време и никой не твърди, че всичко това се дължи само и единствено на чернокожите супергерои. Що се отнася до политическата коректност, или „политкоректността“ на съвременното кино, ако нещата изглеждат прости, то това е поредната оптична илюзия на седмото изкуство.
Далеч не е вярно, че „политкоректният“ филм ще доминира боксофиса – за добро или за лошо – и тъкмо този непредвидим фактор се оказва ключов за нашия дебат. От една страна, условията на заснемане и дори съдържанието на филма подлежат на нови правила, които не са били валидни преди 20 – 30 години. Затова и мнозина (зрители и кинаджии) шеговито възпяват „онези времена“, когато всичко е било позволено. От друга страна обаче, нито публиката, нито кинаджиите искат нещата да се променят толкова рязко.
Като стана дума за „Марвел“, собствениците им от „Дисни“ си блъскат главите вече десетилетие как да продадат старите си класики наново. Получи им се с „Алиса в Страната на чудесата“ – първата игрална (live action) версия на обичана анимация, но това беше по-скоро изключение. Онлайн фенове бойкотираха римейка на „Малката русалка“ още щом стана ясно, че „Дисни“ иска да осъвремени историята, като назначи чернокожа актриса да играе Ариел. Подобна ярост срещна и още по-трагичният пример на новата „Снежанка“, чиято главна актриса Рейчъл Зиглър („Уестсайдска история“) е от латиноамерикански произход и очевидно недостатъчно „бяла като сняг“ за вкуса на анонимния онлайн коментатор. Самата „Снежанка“ и без това си беше обречен филм – благодарение на пандемията и пожар по време на снимките много от сцените е трябвало да се преповтарят, което допълнително раздува вече огромния бюджет. Това, че филмът се казва „Снежанка“, а не „Снежанка и седемте джуджета“, също разгневи доста хора и дори звездата от „Игра на тронове“ Питър Динклидж не пропусна да отбележи, че проектът замита под килима проблематичното си минало, разчитайки само на смяна на заглавието. И наистина, във филма се срещаме със „седемте джуджета“ и въпреки че тези думи не фигурират в сценария, това си остава сляпо петно.
Скоро след премиерата на „Снежанка“ стана ясно, че притесненията на „Дисни“ далеч не касаят този тип политическа коректност. Огромната драма е описана в немалко статии, най-вече в гнусния памфлет в едно от най-реномираните световни медийни издания – Variety, и един бърз Google Search ще ви препрати директно там. Накратко: 23-годишната Зиглър се обявява публично против Тръмп и против окупацията на израелската армия в Газа и призивът ѝ за свободна Палестина я поставя под цензурата на „Дисни“. Не само че шефовете ѝ изземат социалните мрежи и контролират всяко изказване по време на постпродукцията и промоцията на филма, но „Дисни“ прави всичко по силите си (включително и с влиянието си върху медии като Variety) да я изкара виновна за финансовия провал на филма.
Стотици кинокритици (включително и аз като автор във Variety) се подписаха под отворено писмо с възмущение, че подобна сериозна медия си позволява да прокарва съшита с бели конци причинно-следствена връзка. Почти невероятно е да си представим, че изведнъж една мегакорпорация не само започва да се интересува от нечии лични политики, но и че се плаши от тях. Между другото, актрисата Гал Гадот, която играе злата кралица в „Снежанка“, е видна поддръжничка на израелската политика и самата тя е била част от армията, но от нея „Дисни“ поради някаква причина не се страхува.
Така и връзката между киното и политиката си остава щекотлива тема, но важното е, че има въпросителни. Докато има място за въпроси, може би ще намерим и такова за отговори (задължително в множествено число).
