Когато преди месец ми предложиха да напиша своя втори текст за това издание, бях изправен пред познатата си нерешителност относно избора на тема. Вероятно по необходимост мисълта се завъртя около театъра. Първата реакция беше резистенция: как да правя обзор на сценичния живот, когато дори най-всеотдайният зрител вижда само парчета? Спектаклите се множат, а времето все по-рядко позволява да обемеш всичко ново. Малцина са тези, които успяват да видят всяка премиера. А и вътрешният критик настоява за предпазливост – истинската оценка изисква дистанция, умереност, понякога и известно безразличие, за да различиш структурата под емоцията.
Не обвинявам онези, които опитват да пишат критика отблизо – това е труден, бавен и в повечето случаи неблагодарен процес. Факт е, че малкият мащаб на театралната общност създава близости, които усложняват погледа. Това не е упрек, а просто условие на средата. Моето намерение тук не е да раздавам присъди, а да опиша няколко тенденции, които сезонът очерта.
Източник: Народен театър „Иван Вазов“ – фотография: Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
I. Пирът след чумата
Първите сезони след пандемията носеха усещане за възкресение. Публиката се върна, залите се изпълниха, театърът отново звучеше шумно, усещаше се нова увереност, отпуснатите финанси и появата на някои нови независими пространства възродиха усещането за театъра като витална част от културната среда.
Въпреки положителната нагласа постепенно стана ясно, че „възраждането“ е предимно количествено. Шумът невинаги означава смисъл. Желанието за театрален жест невинаги поражда съдържание, адекватно на мястото и времето.
Народният театър, като най-видимата сцена, естествено, се оказа в центъра на политическия и обществен разговор. Не задължително за дейността „отвътре“, а като символ и проекция на напреженията около ролята на културната институция днес. Там се видя как институцията бързо и лесно може да бъде използвана за произвеждане на скандал, който далеч да надхвърли естетическите достойнства на един текст и режисьорски труд. Там се видя как театърът все още се мисли като „народна“ витрина дори когато артистите на сцената работят с други логики – професионални, естетически, човешки. Премиерата на „Оръжията и човекът“, текст на Бърнард Шоу, режисиран от Джон Малкович, оголи някои все още неизлекувани метастази в измъчената ни „народопсихология“. Не смятам да задълбавам излишно в грозните сцени пред театъра, но едно може да бъде казано категорично – това бе най-некултурното, нетеатрално събитие на годината.
Отвъд това изказвам хипотезата, че редом с политическия застой и обостряне на реториката, театърът попадна в едно тихо безвремие. В резултат на множеството смени на министри, рокади в НФК, финансови скандали в театри из страната, бавене на плащания от страна на МК, затварянето на няколко важни независими пространства, а и ремонтите на някои сцени (само по себе си добро дело) – виждаме един колеблив сезон, поставящ много неясноти за пътя напред.
Ще задълбая по всяка от гореописаните теми по-долу, но една кратка извадка би била, че в политическия локален и глобален шум театърът тихо посочи не липса на талант или труд, а една по-дълбока липса – въображението за това какво може да бъде театърът днес и каква културна политика трябва да води България в един европейски XXI век.
II. Из мазета, клубове и къщи
Паралелно с шума от по-разпознаваемите за широката публика сцени, основна творческа тяга и резултати видяхме от страна на независимия сектор, често снизходително отхвърлян от тежките институционализирани фигури на режисьори и директори. Няма да ги назовавам. Някои пространства, в които театърът диша по-свободно, продължават да отстояват своето съществуване въпреки трудностите. Те не претендират за устойчивост, не обещават дълговечност и често съществуват на ръба на възможното.
I AМ Studio, Дерида, Ателие 313, малките зали в периферията, репетиционните, галерии и домове, превърнати временно в сцена – тук се случват работи, които са по-скоро необходими, те дават нужното пространство на множество млади творци да упражняват своя занаят и да трупат опит в работа по проекти, които не са били поръчани от директора, за да се задоволи нечия чужда естетическа воля. Невъзможно е, разбира се, подобни пространства да предложат качеството на сцени с несравнимо по-големи бюджети… но като се има предвид хроничното недофинансиране на държавните и общински театри, депрофесионализацията на известна част от техническите екипи и амортизацията на цели поколения актьори – гаранцията за качество не е толкова категорична, колкото би ни се искало.
„Анархо-клоунада“, „Х“ (и двете с реж. Боян Крачолов в Yalta Art Room), „Анна – непоправимата“ (реж. Надя Панчева, Топлоцентрала), „Празна е стаята на удоволствието“ (Emergency Theater, Топлоцентрала), „Господин Колперт“ (реж. Стефани Христова, Дерида) и „Докато смъртта ме раздели“ (Д. Ангелов, реж. Надя Панчева, първо Дерида → после Театър 199) – всички те показват, че новите театрални жестове се раждат в местата с най-малко сигурност.
Затварянето на Yalta като пространство за театър, редом с краткотрайното възраждане на „Червената къща“ и последвалата загуба на инерция, както и отпадането на Театър „Азарян“ като пространство за друго освен гостуващи представления, водят до свръхограничение в пространството за една все по-многобройна среда. Академиите и университетите произвеждат все повече кадри, които не е ясно къде трябва да осъществят своите първи проекти.
Топлоцентрала се превърна в спасителна лодка за множество творци и спектакли. Въпреки достойнствата и усърдието на екипа да задоволи нуждите на максимално голяма част от средата – още със създаването на това пространство (сама по себе си дълга и тежка победа на сектора) нуждата от второ такова е налице. Топлоцентрала е едновременно част от развиващите се международни творчески мрежи, но и се бори да даде пространство на разнообразен репертоар, изграден от нестандартни и изключително разнообразни продукции. Тази полифония, вместо да бъде в ущърб, дава на Топлоцентрала достойнството да кипи и преплита разнородни публики вместо утвърдените групи, посещаващи театрите по „Раковска“.
Другото място с голям – но все още неосъществен докрай – потенциал е сцена Дерида. Зародено като пространство за танц, то все повече приютява млади театрали. Вече посочих два от спектаклите, получили своя пръв контакт с публиката благодарение на това пространство. Международната програма от гостуващи спектакли се увеличава, следвайки моделите, зададени от Топлоцентрала и Народния театър. В това отношение можем да отбележим позитивното влияние на репертоарните политики на институционалните театри. Независимо от сложните рокади и преплетени интереси, все по-голямо внимание и ресурс се насочват към копродукции, работилници и обмен. Може и да звучи утопично, но вече има резултати, които са налице.
Източник: Димитър Крумов и Иван Николов в „Анархо-клоунада“ (реж. Боян Крачолов в Yalta Art Room)
IIIа. Министерство на стагнацията
Тук не е нужно да се повишава тон. Нещата са достатъчно ясни сами по себе си. Сезонът беше съпътстван от административни забавяния, отложени финансирания и процедури, които се движат със скоростта на архив. Това принуждава театралните трупи и независимия сектор да планират краткосрочно, понякога „от премиера до премиера“. Това създава навици на оцеляване, които трудно позволяват естетически риск. Не бих си позволил директни критики към Министерството на културата, тъй като нямам поглед над изискванията на всички институции (театърът не съществува във вакуум и не е единственият с хронични проблеми).
Не бих казал, че държавата е изоставила сцената. По-скоро тя продължава да я поддържа по инерция, без ясна посока.
IIIб. Рокадите извън столицата
През сезона няколко случая извън София осветиха уязвимостта на културните институции към властови и икономически влияния. Последвалите назначения и оставки на директори показаха, че театърът не е автономна културна система, а част от по-широкия олигархичен модел на управление.
Фейсбук постовете на някои директори и режисьори – демонстративни, уверени, „пряко политически“ – изпълниха функцията не на инициация в обществен дебат, а на сигнал за принадлежност. Това не е личен морален провал. Това е институционален симптом: културните институции и творците не са защитени от логиката на властта.
Последицата не е скандал, а ерозия на доверие – най-трудният ресурс за възстановяване в театъра.
IVа. Сезонът като иновация
От значение в последните сезони са режисьорските борси и конкурси като този за сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър, театралното изложение на Драматичен театър – Пловдив, конкурса „Слави Шкаров“ в Русе и борсата на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ в Благоевград.
Трудно е да се каже какво ще бъде бъдещето на тези инициативи. Като всичко ново, директорите на театрите опипват и експериментират с параметрите, но се забелязват някои очевидни недостатъци, които заслужават адресиране.
В разговори с колеги, преминали през изброените борси, изправяйки се срещу разнообразни комисии, неизбежно съставени от познати лица, се откроява известно предимство в структурата на отворената програма в Народния театър – като добре структурирана, полезна за творците, безпристрастна и аргументирана. Отвъд вече реализираните и предстоящи проекти на сцена „Апостол Карамитев“, някои от неодобрените проекти стигат до реализация в други пространства, получили нежното вдъхновение и конструктивна критика в процеса на разговори с екипа на театъра.
Същото не може да бъде казано за други колегии, които по-скоро представляват публични линчове на беззащитните млади режисьори и сценографи – вместо да се даде каквато и да е полезна обратна връзка. Pitching пред комисия може да бъде полезно. Но тенденциозността и професионалните пристрастия подкопават възможността за развитие.
Известна саморефлексия би била уместна.
Източник: Невена Калудова в ролята на „Анна – непоправимата“ (реж. Надя Панчева, Топлоцентрала), фотография: Теодора Федя Цанова
IVб. Сезонът като навик
В много от големите институции сезонът беше белязан от повторяемост. Не задължително лоша – по-скоро предпазлива.
Когато обществото изпитва дефицит на въображение, това достига и до сцената. Принудени сме да живеем в епоха, наситена с глобални сътресения. Докато държави, корпорации, олигарси търсят път към технологично бъдеще, възраждането на войната в Европа, геноцид в няколко точки по света, икономическа война и несигурност, ситуацията в България остава анестезирана. Сблъсъкът между либералното и консервативното прекъсва множество процеси и възстановява порядки, доскоро приемани за отживелица. Въпреки шумното ревъоръжаване и инвестиции в производства, носещи смърт, институциите работят на автопилот, вплетени в лични интереси. За повечето българи, ако мога да си позволя подобна генерализация, най-лесното е да възобновим навиците си от предишни епохи. Познатото ни „затваряне в котловината“ води до театър, който предпочита да забавлява, да възпроизвежда навик, но не и да задава въпроси.
Сезонът не може да бъде описан като „слаб“ или „силен“. Той беше симптоматичен.
Заключение
Въпреки кризите театърът удържа своето значение. Не можем да говорим за заплаха за съществуването му, но той неизбежно се преформатира, дори да е по-бавно и от агонизиращата смърт на някои столетни партии. Без актуализация на процесите и нагласите, малкото театри, произвеждащи качествена и навременна творческа продукция, ще бъдат принудени да се борят за финансиране чрез разводняване на художествените качества на спектаклите и попълване на дупките със заемки и спонсорства.
Центровете се изместват. Театрите извън столицата предлагат все повече и интересни нови спектакли, които, за съжаление, рядко достигат до софийската публика, а депопулацията на страната не позволява дълголетие на множество спектакли. Абсолютна необходимост е изграждането на по-наситена система от пътуващи спектакли. Нови сдружения, независими продуценти, а и все повече държавни институции прокарват път към Европа и света. Българският театър беше поставен в изолатор десетилетия наред и е вдъхновяващо да бъдеш част от и да наблюдаваш подобни процеси. С горните редове не съм целил изчерпателност, максимална обективност или реклама, но се надявам да съм провокирал интерес към някои от тях.
Друга надежда е, че сме натрупали достатъчни количествени и качествени слоеве опит, за да устоим на последствията от тромавото управление и бюджетните решения, които засягат всеки – от заварчика и учителя до предприемача и актьора. Видеа със скорострелно гласувани закони (26 секунди) за контрола над милиарди за газ и петрол не вдъхват доверие в пишещия относно трезвите намерения на все по-ясно монополизираната власт.
