Не Хитлер и Химлер ме отвлякоха и пребиха, не те екзекутираха семейството ми. Бяха обущарят, млекарят и съседът ми, които повярваха, че са от господстващата раса, след като им раздадоха униформи.

Карл Стойка, оцелял от Аушвиц


През последните две-три години киносалоните се превърнаха в колективни изповедални. Докато преди бягахме от реалността в света на супергероите, сега Холивуд ни връща обратно към черно-белите кадри на историята и пепелявите очертания на утрешния ден. „Опенхаймер“, „Гражданска война“, „Зона на интерес“, „Нюрнберг“ – това не са просто филми. Те са симптом на една дълбока, разрастваща се тревога, която обзема всеки от нас. Вик на цивилизация, която усеща как почвата под краката ѝ се пропуква и трескаво рови в миналото за някакви указания как да оцелее.

В основата стои онази проста, но ужасяваща мисъл на Айнщайн: „Светът е опасен не толкова заради хората, които вършат зло, колкото заради онези, които стоят отстрани и го допускат“.

Днес „стоенето отстрани“ обаче е по-зловещо. Вече не сме пасивни свидетели на площада, които после свеждат глава от срам. Сега сме активни консуматори на трагедия на живо – филтрирана през алгоритми, които превръщат гнева ни в ангажираност, а чуждата болка – в гориво за платформите.

Киното се опитва да ни събуди, да ни измъкне от хипнозата на безкрайния скрол. Показва ни крайните точки: атомната гъба, разпадналата се демокрация, съдебната зала на историята. Но успява ли? Или вече възприемаме горящите блокове в Украйна като епизод от поредния сериал, който чакаме с любопитство?

Майката с дете на ръце в Газа е безкрайно далечна фигура от пиксели. Скролваме напред. Гледаме как хора без дрехи ги извличат от домовете им посред зима… „Ама какво общо има това с мен?“ – шепне гласът на нашето диванно удобство. Емоционална атрофия. Дигиталната ера ни даде очи, които виждат всичко, но явно ни отне сърцата, които ни карат да действаме.

За да разберем защо светът е толкова поляризиран, трябва да видим как се е променил начинът, по който информацията достига до нас. През Втората световна война пропагандата е вертикална – един глас от радиото в хола, една истина. Вярваш или си враг. Целта: да те вкара в машината, да те накара да маршируваш.

Днес пропагандата е хоризонтална, фрагментирана и някак „демократична“. Никой не ни налага истина отгоре. Алгоритмите просто ни подават версията на света, която най-много ни пасва. Не ни облъчват – потвърждават ни. Проблемът вече не е в липсата на информация, а в пренасищането  с нея. Ежеминутно бомбардиран от цялата събитийност на света, мозъкът ни казва „стига“. Когато прагът на чувствителност се вдигне прекалено, дехуманизацията на другия, различния, става начин за самозащита. Това е „баналността на злото“, но в дигитален вариант.

В България този процес се усеща особено отчетливо. Преживели сме десетилетия на истинска държавна пропаганда и сме мнителни  към всеки идеализъм. Подозираме всяка благородна кауза. Но пък сме останали беззащитни пред цинизма. Често гледаме филми за репресии или конфликти с презумпцията „и това е просто поредната пропаганда“.

Този отказ да повярваме в обективна истина ни прави идеалните странични наблюдатели. Когато всичко е лъжа, остава само голата сила. „Поне е наш, поне ни пази“ става последната ни морална опора. Затова от 1989 г. насам българската политика е низ от разочарования, облечени като надежди. Търсим не държавност, а опекун – онзи, който ще ни „оправи за 800 дни“, или „силния ръководител“, който ще сложи ред.

Нашата политическа сцена е огледало на страха. Гласуваме не „за“ нещо, а „срещу“ плашила. Алгоритмите работят безпогрешно: съседът, който мисли различно за войната, енергетиката или ваксините, бързо става не просто опонент, а екзистенциален враг. Лесно му „пришиваме жълтата звезда“ – той вече не е човек, а етикет: „либерал“, „соросоид“, „жълтопаветник“, „копейка“, „партенка“, „мършляк“. Етикетите са новите униформи, за които говори Карл Стойка. Те ни дават право да мразим с чиста съвест, скрити зад екрана.

Този копнеж по авторитарното не идва от нищото. Той е реакция на махалото, което според мнозина се е люшнало прекалено далеч към един агресивен, често плитък прогресивизъм. Хората не обичат тиранията, а се страхуват от безсмислието и липсата на структура. Сигурността е по-стара от демокрацията. Когато светът стане твърде сложен и флуиден, мнозина са готови да разменят свободата си срещу илюзия за предвидимост и ред.

Тук идва ключовият въпрос: кога защитата на „нашето“ преминава в дехуманизация на „тяхното“?  Възможно ли е да чуем другия без да го изключваме, дори когато не сме съгласни?

За социалните учени нищо от това не е изненада – махалото се люшка от векове. Но обществото вече почти не ги чува. Науката заговори на език, който обикновеният човек не разбира. Алгоритмите изравниха всички гласове. Разумът е бавен, иска контекст и време. В свят на 15-секундни клипове нюансът умира пръв. Биологично сме програмирани да реагираме на страх и агресия – и пропагандата на „твърдата ръка“ се цели точно там. В България това се вижда в пълната девалвация на експертността. Всеки е „професор“ онлайн. Най-шумният и агресивен печели тълпата.

Не знаем дали махалото ще спре, или ще ни помете. Но едно е ясно: в дигиталната ера злото рядко влиза с маршова стъпка. По-често се промъква през бутона „Сподели“ и през полусънното плъзгане по екрана.

Информационната хигиена вече не е просто въпрос на грамотност. Тя е форма на гражданска и духовна доблест. Да откажеш да предаваш омраза, да спреш за секунда, преди да споделиш „шокираща“ новина, да потърсиш човека зад етикета – това са малки актове на съпротива, които държат обществото цяло. В свят, проектиран да ни направи вечно възбудени, спокойствието и критичното мислене са почти революционни.

Киното ни показва бомбата, диктатора и съда не за да ни плаши, а за да ни напомни: историята е циклична и се захранва от нашето мълчание. Махалото ще се люшка между ред и свобода, но ние решаваме колко разрушителен ще е замахът му. Моралната цена на нашето време се плаща не с бюлетини или пари, а със способността да запазим емпатията.

Да видиш човека зад статистиката, преди алгоритъмът да го е изтрил. И да избереш да не стоиш отстрани. Това е единственият изход от капана на Айнщайн. Света няма да го спасят онези, които контролират потока от информация. Ще го спасят онези, които отказват да бъдат само зрители на чуждото нещастие и намират сили да погледнат нагоре и навътре, към собствения морален компас, който никой алгоритъм не може да промени.