Източник: България в Еврозоната
Откровено за еврото
Ако има нещо, което обединява българите, това е умението да се страхуваме от бъдещето и да го обсъждаме на чашка кафе, щедро подправена с песимизъм или пророчество. А когато темата е с дългосрочен стратегически привкус, като тази за влизането в еврозоната – съчетаваме и двете в пълна сила. Но отвъд кафенетата и форумите стои сериозният въпрос за дилемите, които ни очакват в еврозоната и какви уроци можем да научим от онези, които вече са там.
Левът: професионална биография на живот в интересни времена
Ако има нещо по-трайно от българския скептицизъм, то това е българската банкнота. Преживяла империи, преврати, хиперинфлации и не една „национална катастрофа“, тя е не просто платежно средство, а своеобразен летопис на нашите икономически надежди и илюзии. И тъкмо когато се готвим да заменим лева с еврото, е полезно да си припомним, че това не е първият път, когато предстои да сменим не просто парите, а и икономическата си философия.
Сезон първи: златният франк и младежките амбиции (1880 – 1918)
Първият лев се ражда в ентусиазма на новоосвободена България. Привързан към френския златен франк, той символизира стремежа към европейска модерност. Може да се каже, че левът се ражда в кувьоза на своеобразен валутен борд, за да се гарантира неговата легитимност и съпоставимост към икономиките на развитите по онова време европейски държави. В края на XIX век левът успява да се утвърди като уважавана валута в региона на Балканите.
Но идват Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война – и с тях първите национални катастрофи. Държавният дълг скача от около 400 млн. златни лева преди войните до над 2.25 млрд. лева след тях. Доверието в лева се стопява заедно с резервите в хазната – държавата губи територии в битки, но парите ѝ се предават без бой.
Източник: България в Еврозоната
Сезон втори: реформите, депресията и илюзията за контрол (1919 – 1944)
След Ньойския договор България опитва да изправи стопанството си на крака, в условията на тежка икономическа криза, репарации и натрупване на външен дълг. Хиперинфлацията през 1919 – 1923 г. обезценява лева драстично – цените на основни стоки скачат многократно, а покупателната способност на населението се срива. Реформите на правителството на Андрей Ляпчев, насочени към стопанско съвземане и политическо заздравяване, донякъде връщат умерения оптимизъм във възможностите за растеж. Но идват голямата Световна депресия от 1929 г. и поредицата от правителства – всяко с различна икономическа философия. Курсът на лева се клати между надежда и девалвация, а държавата балансира между протекционизъм и опити за отваряне към света. Иронията е, че точно тогава България започва да мечтае за икономическа независимост – малко преди да попадне под поредната зависимост.
Източник: Фотография: Кристина Динева, DA.studio
Сезон трети: социалистическата илюзия (1944 – 1989)
След 9 септември левът става не толкова икономически инструмент, колкото политическа декларация. През 1952 г. идва първата голяма парична реформа, комбинирала деноминация и конфискация на пари – хората разбират, че 100 стари лева вече струват 1 нов, но не всички нови пари струват еднакво. Партията конфискува значителна част от депозитите в нови левове на населението като своеобразен „данък“ капитализъм. В следващите десетилетия левът е фиксиран към съветската рубла. Цените са стабилни, но смисълът им – съвсем различен: можеш да имаш пари, но да няма стоки, които да купиш. Новият „социалистически“ лев става основа за стопанските взаимоотношения при ударната индустриализация на страната в условията на колективизъм, измерван в петилетки. Левът се превръща в илюзия за икономическа сигурност поради своята слаба конвертируемост на международните пазари – извън пределите на страната е почти невъзможно да обмениш прословутата зелена местна гроздоберачка срещу така бленуваните от населението западни зелени пари.
Сезон четвърти: начало на прехода и краткият експеримент със свободното плаване (1989 – 1997)
Иронично, но единственият период от раждането му, в който левът функционира като независима, модерна, пазарна, свободно плаваща валута, е краткият, близо 10-годишен период непосредствено след разпадането на социалистическата планова икономика. И този период приключва бързо с тотална финансова катастрофа и колапс на валутната система. Инфлацията достига над 2000% годишно, хлябът поскъпва няколко пъти за дни, а милионери стават дори онези, които нямат работа. В тези години левът се превръща в символ на безсилието на държавата – парите буквално се топят в джоба, а икономическата паника е ежедневие.
Представете си сега, че сме 97-а година и насред икономическия хаос в страната беше направено допитване до населението: „Съгласни ли сте да сменим ежедневно обезценяващия се лев с немската марка като официална валута на държавата?“. Едва ли тогава активните поддръжници на националната суверенна валута щяха да се броят на пръстите на ръцете на невнимателен дървосекач.
Сезон пети: валутният борд и завръщането към Европа (1997 – до днес)
След кризата идва радикалното решение – валутен борд. България обвързва лева първо с германската марка, а след това – с еврото. От този момент нататък нашата валута живее втори, по-дисциплиниран живот: стабилна, но ограничена. „Вторият“ живот на лева се доказва и от промяната на международната му визитка след неговата деноминация през 1999 г. – той вече не е BGL, а BGN. Днешният лев е всъщност евро с балканско ДНК и побългарен мироглед. Той не се колебае, но и не расте. И тук идва парадоксът – живеем в стабилност, но без ускорение. Както би могло да се каже: „Левът не боледува, но и не спортува“. Аналогията с пациент, поставен на изкуствено дишане до откриване на животоспасяващото лекарство или откриването на нови медицински методи за борба със заболяването, също не е далеч от истината.
От лева към еврото: изцяло нов сериал или пореден нов сезон?
Ако след години някой студент в университета попита защо е направен изборът за членство в еврозоната, отговорът може да бъде прост: защото най-сетне решихме да престанем да лекуваме симптомите и да започнем да изграждаме имунитет. А това в икономиката, както и в живота, е белег на зрелостта.
България отдавна е зряла по стандартите на членство в еврозоната. Инфлацията е под контрол (поне по европейски стандарти), дългът е един от най-ниските в ЕС – около 28% от БВП, а валутният курс е фиксиран от близо три десетилетия. За този период левът се утвърди като редовен пътник в самолет, който отдавна стои на седалка от евро – свързан с невидим колан, наречен „валутен борд“. Ние вече живеем с евровата дисциплина и с европейските закони, а посоката на пътуване се задава от Европейската централна банка. Затова курсът към еврозоната вече не е мечта, а счетоводен факт, а финализирането му – икономическа необходимост.
След близо 25-годишни усилия страната успя да адресира и всички изисквания към дрескода на еврозоната, наречен „маастрихтски критерии“. Но след като шумът от тапите с шампанско и наздравиците отмина, си даваме сметка, че все пак зад тези числа стои въпрос, който не се решава с процентни точки: дали България ще може да играе по правилата на клуб, който все още запълва своите членове и изглажда противоречията между тях?
Брак по сметка, който все още търси формулата на семейното щастие
Еврозоната е специфично явление в икономическата история – обща валута без обща държава. Когато през 1999 г. еврото ефективно се появи на икономическата сцена, то беше представено като символ на обединена и силна Европа. Валутен брак по сметка между държави, икономически далеч по-големи и по-силни от България, доброволно отказали се от автономността на своите национални валути, някои от тях датиращи от времената на Великите географски открития. Държави, водили кръвопролитни войни помежду си през всеки един век от историята, доброволно нарязват на ситно символите на икономическата си мощ в името на една по-дългосрочна стратегическа цел – изграждане на наднационален устойчив икономически и валутен съюз. Само че, както често се случва в браковете по сметка, романтиката бързо се сблъсква с реалността. Докато Европейската централна банка определя паричната политика – лихви, инфлационни цели, парично предлагане – всяка държава запазва собствения си бюджет и данъчна система. Еврозоната днес включва 20 държави и над 350 милиона души. Вместо една обща политика имаме 20 бюджета, 20 данъчни системи и 20 начина да се разбира понятието „икономическа дисциплина“. Еврозоната е монетарен съюз без фискален съюз – нещо като да имаш обща банкова сметка, но различни кредитни карти и съвсем различни навици за харчене.
Тази особеност определя и как реагира всяка европейска икономика на кризи. Когато през 2007 – 2009 се развихри световна финансова буря, Германия си позволи фискални стимули и програми за заетост, а Гърция трябваше да съкращава пенсии и заплати, за да удовлетвори кредиторите си. Резултатът: Северът стана още по-продуктивен, Югът още по-задлъжнял, Северът натрупа излишъци и финансова стабилност, а Югът – дърпане на ушите от международните финансови институции чрез орязване на публичните разходи и икономически лишения. Или, както твърдеше една шега от първоначалните години на еврото: Еврото е като костюм по мярка на германците, който всички останали се опитваме да облечем.
Българският сценарий: стабилни финанси, увереност без гъвкавост
С въвеждането на валутния борд и влизането си в ЕС България на практика е „Еврозона в сянка“. Валутният борд има своите предимства – инфлацията беше овладяна, лихвите паднаха, а валутните кризи станаха невъзможни. На пръв поглед валутният борд прави прехода лесен: лихвите ни вече следват европейските, а курсът лев – евро е фиксиран. Но икономиката расте по-бавно от средното за ЕС, а заплатите догонват европейските със скоростта на 30-годишен немски автомобил в лява лента на магистралата. България влиза в еврозоната с един от най-ниските държавни дългове в ЕС, но и с едни от най-ниските доходи. Икономиката изглежда дисциплинирана – нисък дълг, стабилен борд, умерена инфлация. Ние сме дисциплинирани – нещо характерно за северните държави, но и по-бедни – характерно повече за южните държави членки. Не е тайна, че влизаме в еврозоната с по-висока енергийна зависимост и структурни слабости за адресиране – малка добавена стойност в производството, зависимост от внос и хронична липса на иновации.
Има ли смисъл тогава?
След всички икономически кризи, парични реформи и преходи е нормално да питаме: какво печелим от еврото, което вече не ползваме на практика? И какво можем да загубим от него, което все още не сме? Отговорът не е нито в лозунгите, нито в страховете. Еврозоната не е чудотворна ваксина срещу бедност, нито пък бюрократична клопка, която ще ни „отнеме суверенитета“. Тя е инструмент. И като всеки инструмент – зависи кой го държи и как го използва.
Какво печелим реално? По-ниски транзакционни разходи и повече инвестиционна предвидимост
Българските фирми плащат всяка година милиони левове за превалутиране и банкови такси в търговията с Европа. Еврото премахва съществена част от тези разходи. За големите компании това е удобство, за малките – шанс за конкурентоспособност.
Достъп до механизмите за подкрепа в еврозоната
Членството дава достъп до фондове като Европейския стабилизационен механизъм – своеобразна застраховка „Живот“ за държави в труден момент. Или казано с други думи: ако икономиката ни се разклати или има нужда от финансиране на сериозни структурни реформи, вече няма да сме сами, щом си плащаме членския внос.
По-висок кредитен рейтинг и по-добър международен имидж
Членството в еврозоната е сериозна атестация за принадлежност на страната към стабилните икономики, оценявани от международната инвестиционна общност като по-нискорискови. Това е в пряка връзка с цената на финансовия ресурс, който страната може да привлича, емитирайки държавен дълг. Пример: Словакия, след приемането на еврото през 2009 г., вижда спад на дългосрочните лихви с почти два процентни пункта. Това не звучи драматично, но означава десетки милиони по-малко разходи по обслужване на държавния дълг – пари, които могат да отидат за инвестиции и социални политики. Младо семейство, което днес тегли кредит за жилище, плаща лихва, в която е скрит и „рискът на България“. Този риск оскъпява мечтите. След приемането на еврото този риск значително се очаква да намалее – защото инвеститорите ще гледат на страната ни като на част от голямата, сигурна еврозона. Еврото не носи само пари – то носи вяра, че правилата важат и утре.
По-добра защита срещу финансови сътресения
Еврозоната не е имунизирана срещу кризи (Гърция, Италия и Испания са доказателство), но в рамките ѝ има спасителни механизми и институционална подкрепа. Извън нея разчиташ единствено на собствени резерви и финансова акробатика с кърпене на държавния бюджет в условията на непрекъснато растяща необходимост от финансиране на публични и инфраструктурни проекти.
Банковият съюз като гаранция за финансова стабилност
Предварителна стъпка преди влизането в еврозоната бе стартирането през 2020 г. на членството на България в Единния надзорен механизъм, представляващ тясно сътрудничество между БНБ и Европейската централна банка при осъществяването на надзора над банковата система. ЕЦБ следи отблизо развитието на местния финансов пазар и оказва активно сътрудничество със своята експертиза, опит и вътрешни правила. По този начин рисковете от кризи и турбуленции на пазара на финансови услуги се минимизират, респективно защитата на спестяванията и финансовата стабилност следват най-актуалните и адекватни международни практики.
Политическа легитимност
Еврото е не само валута, но и „визитна картичка“ на зрелите икономики в ЕС. За държава като България, която често се възприема като периферия, това е стъпка към по-дълбока легитимност в европейските процеси. За всички това може да значи и по-лесно пътуване, по-предвидим живот, по-бърза интеграция в общия европейски пазар на труда.
Ограничаване на сивата икономика (или поне засилено осветляване)
Според различни оценки сивата икономика в България е между 25 – 35% от БВП. Всеки четвърти лев в икономиката е „невидим“ за данъчните власти. Еврозоната и особено дигиталното евро са проектирани да направят укриването на доходи значително по-трудно и по-рискoвано. Дигитализацията на плащанията систематично се насърчава в еврозоната. Изсветляването на икономиката със сигурност означава и по-малко „пликчета“ със заплата, по-високи официални осигуровки и следователно по-добри бъдещи пенсии. Краткосрочна болка, но за дългосрочна полза. Автоматичната размяна на данъчна информация между държавите членки и централизираните системи за проследяване на трансгранични плащания правят данъчните убежища и сивите схеми все по-неефективни.
По-достъпна банкова система и финансови инструменти
Членството в еврозоната не означава само обща валута – то означава интеграция в единния европейски банков пазар. Българските граждани и компании ще имат по-лесен достъп до европейските банкови услуги, инвестиционни фондове и пенсионни продукти без валутен риск и с по-ниски такси. Очаква се банковите такси за трансгранични плащания да паднат драстично. Онлайн банкирането и финтек услугите ще се развиват по-бързо, защото българските стартъпи ще могат да предлагат услуги на целия евро пазар без валутни бариери. За младите, които инвестират в акции, облигации или други алтернативни инструменти, липсата на валутен риск спрямо евро активите ще е съществено предимство.
По-важното: финансовата грамотност ще стане не просто желателна, а необходима. Когато имаш достъп до сложни финансови инструменти, трябва да знаеш как да ги използваш. В това отношение еврозоната ще ни принуди да пораснем финансово.
Стартъп екосистема и достъп до европейски капитал
Българските предприемачи днес се сблъскват с валутен риск при всяко финансиране от чужбина. Венчър фондовете калкулират този риск в оценката си, което намалява атрактивността на българските компании. С еврото този проблем ще изчезне. Еврозоната дава достъп до Европейския инвестиционен фонд и множество програми за финансиране на иновации, които са по-достъпни за пълноправни членове. Словакия и Естония видяха значителен растеж на високорисковите инвестиции след приемането на еврото – не защото еврото е вълшебно, а защото премахва бариери и намалява транзакционни разходи. За младите предприемачи това означава по-лесно мащабиране на бизнес извън България, по-лесно наемане на таланти и по-голяма легитимност пред международни клиенти и партньори. Made in Bulgaria звучи по-различно, когато България е част от еврозоната.
Геополитическа застраховка за бъдещето
Еврозоната е не само икономически, но и геополитически избор. В свят, където валутите все повече се използват като оръжие, принадлежността към силен валутен клуб е защита, а алтернативни покани или възможности за членство не са отправяни към нас от никоя друга държава със силна световна валута. За следващото поколение, което ще живее, ако не в по-нестабилен, то в по-поляризиран свят, еврото е застраховка срещу валутни атаки, икономически натиск и финансова изолация. България в еврозоната е по-трудна мишена за външни влияния, отколкото България извън нея.
Това е и всъщност изборът на поколенията: родителското поколение често гледа на лева с носталгия към „националния суверенитет“. Подрастващите гледат по-прагматично – те искат стабилност, предвидимост и възможности, не символи. Еврото е персонална покана за участие в света на утрешния ден, където валутните блокове определят кой има глас на масата.
А какво рискуваме? Загуба на последната илюзия за контрол.
Истината е, че контрол над паричната политика нямаме от 1997 г. насам – той е делегиран на валутния борд и индиректно на Европейската централна банка. Но психологически загубата на „националната валута“ се възприема като символична капитулация. Това не е икономически аргумент, а културен – но в политиката именно културните аргументи имат най-дълъг живот. Лихвите вече няма да се решават на „жълтите павета“, а във Франкфурт. Но ако трябва да сме честни, под валутния борд България отдавна е прехвърлила инструментите на чистата парична политика. Просто сега ще имаме и думата на масата, където се решава начинът на използване на тези инструменти за стимулиране на икономическия растеж.
Възможен краткосрочен ценови натиск
Нека не звучи като приказка без страшния вълк. Еврото идва с разходи. За бизнеса преходът означава нов софтуер, нови етикети, нови сметки. За населението – опасения за инфлация, по-голяма от тази, която бе реализирана през 22 – 23 г. В Хърватия, Словения, Гърция също се идентифицираха оплаквания, че „всичко поскъпна“ – отчасти заради това, че някои цени се закръглят нагоре, отчасти заради спекулации, останали неадресирани при дизайна на политиката за въвеждане на еврото. Но ефектът отминава за сметка на дългосрочния ефект, подобно на болката след ваксина. Процесът на въвеждане на еврото в България е съобразен с натрупания до момента опит от другите държави, а той никак не е малък. Изграден е силен механизъм за продължително паралелно обявяване на цените, активно сътрудничество между над 30 официални институции, засилени са контролът и прозрачността, за да се минимизират негативните обществени реакции, които са по-съществен психологически фактор от самото поскъпване.
Фискална дисциплина без фискални инструменти
Без собствена валута и без гъвкав бюджет, България ще трябва да реагира на икономически кризи основно с орязване на разходи. Ако икономиката се свие, а социалното напрежение расте, възможностите за реакция ще са ограничени. Това е урокът, който южните държави научиха с болка, но дисциплината налага жертви и орязване на вредните навици. Противовес на тази опасност обаче са перспективите за растеж от момента, в който българската икономика стане функционална съставна част на третата по големина икономика в световен мащаб.
Структурно неравенство в рамките на еврозоната
Откакто е въведено еврото, БВП на глава от населението в Германия отбелязва нарастване с около 35%, докато в Италия – с под 10%. Това показва, че една и съща валута не означава еднакви резултати. Валутният съюз не изравнява икономиките – той просто ги поставя под обща лупа.
Тогава защо да влизаме?
Защото изборът не е между добро и зло, а между статукво и шанс. България, така или иначе, следва правилата на еврозоната, без да участва в писането им. Влизането ни дава място на масата, където се вземат решенията, които вече ни засягат. Да останем извън еврозоната, би било, все едно да живеем в сграда, да плащаме общите сметки, но да нямаме ключ за входа.
Когато България влезе в еврозоната, невидимото въже към икономиката ѝ ще се превърне в здрава връзка. Валутният риск ще изчезне. Курсовете няма да подскачат, банките няма да треперят при световен трус, спестяванията на населението ще бъдат защитени допълнително от добавената стойност на икономическата стабилност. „Парите не обичат страха“ е популярен израз сред финансистите. А еврото е именно онзи антипод на страха – символ на стабилност, предвидимост и доверие.
Еврозоната дава по-ниски транзакционни разходи, по-добър кредитен рейтинг, по-висока инвестиционна предвидимост. Само че тя не е вълшебна пръчица – а по-скоро вълшебен договор с малкия шрифт отдолу. Страната ни ще трябва да научи уроците, които южните държави научиха болезнено:
- че фискалната дисциплина не е достатъчна без иновации и растеж;
- че прозрачността в публичните разходи е по-ценна от евтините кредити;
- че еврото не е заместител на реформи.
Уроците от другите
Гърция е може би най-яркият пример как липсата на координация между парична и фискална политика може да доведе до дългова спирала. Италия от своя страна показва как твърдият валутен съюз може да ограничи растежа, ако не е съпроводен със структурни реформи. В същото време държави като Естония и Словакия успяха да използват членството си като трамплин за по-добро кредитно доверие и привличане на инвестиции – но само след като проведоха дълбоки институционални реформи.
Между прагматизма и вярата
Влизането в еврозоната не е нито катастрофа, нито чудо. То е инструмент, който може да работи в наша полза, ако бъде използван разумно – с отговорна фискална политика, подобрена конкурентоспособност и реформи в управлението. Истинското предизвикателство не е как ще се наричат парите в портфейла ни, а дали държавата ще може да гарантира, че зад тях стои реална стойност – в труда, производството и доверието.
Дигиталното евро и бъдещата икономическа карта
Малко се говори за това, но членството в еврозоната не е само днешна тема – то е билет за участие в утрешния финансов свят. Европейската централна банка вече подготвя дигиталното евро – електронна форма на валутата, която ще съществува паралелно с физическите пари и ще промени начина, по който се извършват плащания, кредити и дори държавни трансфери. Дигиталното евро ще даде възможност за по-бързи и евтини разплащания без посредници, по-сигурен контрол върху паричните потоци и ограничаване на сивата икономика, и не на последно място – шанс Европа да остане конкурентна на цифровия юан на Китай и дигиталния долар на САЩ.
С други думи, българското участие в еврозоната е не просто икономическо решение – то е входен билет за следващата технологична революция в глобалните финанси. И ако досега сме били зрители, сега имаме шанс да седнем на първия ред. Досега банкнотата беше символ на сигурност, а днес – приложението в телефона. А може би именно това е най-парадоксалното: след векове, в които парите шумяха в джобовете ни, сега предстои да мълчат в облака. И докато едни се страхуват, че цифровите пари ще направят хората „прозрачни“, други вярват, че най-сетне ще направят системата по-честна. Но българският скептицизъм и тук би ударил с пълна сила, свикнал да не се доверява на система, която собственоръчно не може да промени или заблуди.
Еврото не е чудо, а договор
Независимо от формата – физическа или дигитална – еврото винаги ще е особена категория социален договор. Договор между дисциплина и доверие. Между политическа воля и икономическа зрялост. Еврозоната изисква доверие – между институциите, между държавите, между гражданите и техните правителства. България все още се бори с недоверието към институциите и ниската прозрачност на публичните разходи.
Ако успеем този път да запазим онова, което ни липсваше в предишните пет периода на лева – отговорност, прозрачност и предвидимост – тогава еврото няма да бъде край на националната история, а нейно надграждане в по-разпознаваем мащаб. Еврото няма автоматично да направи България богата. Но ще я направи по-предсказуема, по-достъпна за инвестиции и най-важното – по-отговорна пред собствените си грешки.
Влизането в еврозоната е като да си купиш огледало: то не променя лицето ти, но вече не можеш да се преструваш, че не виждаш бръчките. С други думи, еврото няма автоматично да сложи България в релсите на безпрецедентен икономически просперитет от близко- или далекоизточен вид, но ще направи оправданията за грешките в решенията на политиците, бизнеса и населението по-трудни.
Критиците ще кажат: „Еврото не носи чудеса“. И ще са прави. Но чудесата в икономиката рядко идват внезапно. Те се случват бавно – чрез доверие, стабилност и предвидимост. Когато приемем еврото, хлябът няма да стане по-евтин, но страхът ще стане по-малък. Валутата ни няма да има лъв, но ще има гръб – европейски гръб.
Еврото е като брак – вече споделяш и доброто, и лошото с останалите. Въпросът е искаме ли да живеем заедно с останалите съседи от европейското семейство, или да продължим сами, с привидно стабилен, но самотен лев? И когато кафето в кварталното заведение стане 1.53 евро вместо 3 лева – нека не забравяме, че истинската цена се мери не в стотинки или центове, а в доверие.
Може би най-ценната валута на България винаги е била способността ѝ да оцелява – дори когато икономиката е на ръба, хуморът е последният актив, който не се обезценява. И когато някой ден цените на кафето станат в евро, важното е да не поскъпне разговорът над него. Защото точно там, между иронията и анализа, се ражда най-ценното – критичното мислене, което нито инфлация, нито валута могат да обезценят.
Цветослав Ангелов, CFA
Управление „Банков надзор“, Българска народна банка
Изразените от автора идеи в настоящата статия са изцяло лични и не ангажират позицията на Българска народна банка по разглежданите въпроси.
