Ела, живота ми върни, що с теб си тръгна, непопитан
Из „Върни се“ на Хенри Уилям Хърбърт
Помня последния ни разговор. Пазя го в телефона си. Преживявам отново всяка изречена дума, всеки хвърлен поглед, всяка подарена усмивка. Пренасям себе си там, където умът ми отново среща духа ти.
Ключовата дума е помня. Защото всеки път, когато пусна записа, се заключвам във вселената на просто един спомен. Или той в моята. И колкото и осъзнато да поглеждам назад, толкова и рискувам един ден да не мога да се върна тук и сега, а да пропадна в бездната на каквото е било, но не ще бъде повече. Само защото някой ми липсва и не съм готова да му кажа сбогом. Все още.
Оказва се, че вече е възможно да не ми се и налага. Със стремглавия възход на изкуствения интелект (ИИ) на световния пазар технологичните компании се насочват към поредната сфера, която да капитализират с негова помощ – смъртта. В този момент някой някъде създава поредното приложение или бот, които са достатъчно убедителни да накарат потребителя да повярва, че негов близък всъщност не си е отишъл.
Много от хората, които използват услугата ни, са готови да опитат всичко, за да се отърват от мъката си, която е непреодолима и болезнена, коментира Джейсън Рорър – основателят на чатбота „Проект Декември“ – изкуствен интелект, който имитира стила на писане на починал човек.
Но ако желанието да живеем в миналото е толкова силно, че дори използваме бъдещето, за да се върнем обратно, от какво трябва да се страхуваме повече? Да продължим напред без ближния или с негово подобие?
Мементо Вивере
Да изучаваш философия, означава да се учиш да умираш, гласи една от тезите на френския философ Мишел дьо Монтен. Водейки се по тази максима – да откъсваш ума от тялото чрез съзерцание – редица от най-проникновените мислители в съвременната история прекарват живота си именно в опит да категоризират смъртта като явление.
За швейцарския психоаналитик Карл Юнг тя е магнетична сила, привличаща към себе си индивида през целия му живот. За немския философ Фридрих Ницше – достоен акт, който се случва в точното време и отразява целта, която човекът е създал за себе си. А според Мартин Хайдегер смъртта е край, който бележи началото на друго съществуване.
Мнения – много, консенсус – нулев, константа – една. Никой не иска да умира, произнася я Стив Джобс, основател на компанията „Епъл“. Дори хората, които искат да отидат в рая, не искат да умрат, за да стигнат там. И все пак, смъртта е дестинацията, която всички споделяме.
Но какво стои отвъд? Какво се случва със съзнанието? Ами душата? Именно в тези моменти, когато е изправен пред въпросите на нищото, човек разбира границите на своя разум и логика – и двете неспособни да се справят с разгадаването на мистерията.
За разлика от вярата. Приемането на смъртта е дълбоко вкоренено в множество култури от началото на съществуването им. Идеята за задгробния живот се проявява в различни образи: от частичен отблясък на душата до нейната цялостна и вечна форма, пренесена в чужд проводник.
В християнството смъртта е пауза, не финал. Според учението за „заспалата душа“ човек чака възкресението и Деня на Страшния съд, когато ще се изправи пред Бога и ще даде отчет за всичко, което е мислил, казал и извършил. В Древен Египет мъртвите са активна част от обществото, съществуваща заедно с боговете и живите. Душата преминава през изпитания, а сърцето ѝ се претегля срещу перото на Маат, за да се определи съдбата ѝ във вечността. Индуизмът и будизмът определят съществуването като цикъл от животи, в който смъртта е само смяна на формата, а крайната цел освобождение – мокша или нирвана – е извън цикъла.
Дори в популярната съвременна култура, като в анимацията „Цар Лъв“, смъртността на живите е описана като част от кръговрата на живота – смяната на сезоните, ритъма на Вселената, в който всяка загуба е основа за ново начало. И човекът е склонен да следва тази цикличност. Засега. Според социологическо проучване на американския писател Дейвид Юинг Дънкан на тема удължаването на живота от 30 000 души по-малко от 1% заявяват, че искат да живеят вечно.
Но в основата на всички теории за смъртта стои съкровената човешка потребност да остане нещо след него. Вярата, че съществува продължение, че загубата е само частична, физическа. Възможно ли е дори повече от страха от собствения край човек да се бои от празнотата, която ще остави в живота на тези, които обича?
Фотография – Unsplash
С теб винаги…
Що е то хоркрукс? Магически обект, в който магьосник скрива част от душата си, за да постигне безсмъртие, описва британската авторка Джоан Роулинг във фантастичната поредица „Хари Потър“. Извън злокобния контекст на книгите, нека си представим, че всеки от нас е магьосник, който през живота си оставя частици от душата си в други хора – онези, които обича, в които вярва, с които споделя. Чрез инвестиране на своята практическа идентичност – понятие от етиката и социалната философия, което се отнася до начина, по който разбираме себе си спрямо своите задължения, отговорности и взаимоотношения – човек укрепва и утвърждава собственото си „аз“.
Както и обратното. Загубата на някого, с когото е била споделена тази магия, е и загуба на част от собствената идентичност. Причината, поради която много известни философи (като Аристотел) не споменават скръбта в своите трудове, е, че за разлика от страха или гнева, тя няма естествено решение, споделя американският историк Дейвид Констан.
На теория това е времето. Американската психологическа асоциация (АПА) дефинира периода на трайност на скръбта от 6 месеца до 2 години, в чиито рамки страдащият трябва да премине пет стадия – отрицание, гняв, пазарене, депресия и приемане. Приемане, че всички живи същества трябва да умрат, че животът е преходен, че биологията и ентропията във Вселената се разпадат…
На практика рационализацията не помага. Защото в онези мигове, когато загубата е погледната в очите, когато нощите на отчаяние са най-дълги, когато най-сетне бъде осъзнато, че нищо не е вечно, човек е разочарован. Разочарован, че все пак споделя една и съща съдба с милиарди други – да губи.
И точно тук, в тази пукнатина на скръбта, между желанието да имаш и реалността да нямаш, се намесва изкуственият интелект. Застава някъде между отрицанието и пазаренето, внимателно опитвайки се да прескочи гнева. Обещава да върне гласа, образа, дори мислите на онези, които вече ги няма. Или с други думи, да подари на човека това завинаги.
Идеята нечия дигитална проекция да има способността да изтрие емоцията скръб от човешкото съзнание, е привлекателно плашеща. Въпросът е какво остава след нея.
Фотография – Black Mirror – „Eulogy“
… без теб никога
През 2020 г. корейското студио за технологични иновации „Виве“ създава експеримент във виртуална реалност, който шокира света. С помощта на 3D моделиране специална VR екипировка, архивни видеа и гласови записи инженери „възкресяват“ 7-годишно момиче, за да позволят на майка му да прекара още няколко мига с него. Това, което жената вижда, е цифрово пресъздадена градина, където дъщеря ѝ я посреща с усмивка и с възклицанието „мамо“. Това, което виждат всички останали, е една плачеща майка с късащо се сърце, протягаща ръце към празното пространство. Въпреки това жената споделя по-късно, че експериментът значително ѝ е помогнал да превъзмогне липсата у дома.
През 2025 г. в стрийминг платформата „Нетфликс“ излиза най-новият сезон на сериала „Черно огледало“. Петият епизод – „Погребална реч“ – проследява Филип, самотен и отдалечен от живота човек, който получава неочаквано обаждане от компания, предлагаща му да предостави свои спомени под формата на виртуален мемориал в памет на негова бивша приятелка, наскоро починала. Чрез футуристично устройство Филип получава способността да „влезе“ в свои стари аналогови снимки само с поглед. Така не само съживява и преразглежда миналото си със своята изгубена любима, но и се помирява с него.
Макар единият пример да е реалност, а другият – все още художествена измислица, посланието е едно: подобен тип технология би могъл да облекчи болката от загубата. Но границата между още една последна среща и една от много бъдещи такива е тънка. Изкуственият интелект е брилянтно устройство, което знае как да те подмами да мислиш, че има нещо там, споделя Шери Търкъл, американски социолог.
А докато има нещо там, липсата на починалия остава непризната. И така човекът започва да променя своята природа. Според консултант в Центъра за семейства и деца „Анна Фройд“, като бяга от траура чрез ИИ, индивидът се излага дори на по-голям емоционален риск, като oще по-лоши резултати са възможни, ако той е дете.
Но въпреки това съвременният човек продължава да рискува себе си. Механиката е доста проста. Обикновено системата изисква от потребителя да предостави определен вид информация за починалия. Това може да включва текстови съобщения като чатове или имейли, снимков и видеоматериал, или просто отговори на персонални въпроси, свързани с личността и характера на човека. Така се гарантира „максимална автентичност“ на бъдещата проекция. Добре дошъл в „Ти, Виртуален“, стартъп с изкуствен интелект, пионер в съвременните цифрови комуникации, така че никога да не се налага да кажем сбогом на тези, които обичаме, гласи доскорошен уебсайт слоган на един от по-популярните чатботове в сферата.
От друга страна, съществуват и компании, които не целят да премахнат това последно сбогом, а по-скоро да предоставят негова алтернативна визия. „Сторифайл“ позволява на починалите да „присъстват“ на собственото си погребение – приживе записват реч и серия от видеоинтервюта, а по време на самата церемония хората могат да задават въпроси, на които ИИ отговаря, подбирайки откъси от предварително заснетия материал.
Световни технологични компании също започват да имплементират нововъведената функция на изкуствения интелект. „Мидджърни“ например, специализираща в генериране на ИИ изображения, представя изцяло нов инструмент, позволяващ на потребителя да създава кратки видеоклипове от свои собствени изображения – шаблони. Съоснователят на „Редит“ Алексис Оханян публикува в социалните мрежи как е използвал технологията, за да анимира своя снимка с покойната си майка. Вече дори движещите се портрети в „Хари Потър“ не изглеждат толкова магически.
Но всичко си има цена. Докато едни услуги предлагат фиксирана такса за няколко часа комуникация с бот, симулиращ любим човек, други използват абонаментен модел, а трети дори стигат дотам да монетизират чрез реклама, програмирайки „възкресения“ близък да прекъсва от време на време иначе интимния разговор, за да предложи някоя опция за доставка на храна или дори план за мобилен оператор.
Колкото до психиката на потребителя, тя може би плаща най-скъпо. Бидейки непредвидима, както и самият ИИ, понякога взаимодействието между двете излиза извън контрол. Документалният филм „Вечният Ти“ разказва историята на жена, която остава ужасена от програмата „Проект Декември“, след като дигитална проекция на неин партньор се държи агресивно и настоява, че починалият човек се намира в ада. Не вярвам, че той е в ада. Не вярвам и че е в рая. Ако тя иска моето мнение, имам лоша новина за нея: той вече не съществува. Така че още по-зле за нея, защитава принципите на компанията си Джейсън Рорър. Моето мнение е, че цялата ѝ система от вярвания е погрешна.
Освен емоционално, изменението у човек, позволил на изкуствения интелект да си играе с паметта му, е и когнитивно. Неотдавнашно проучване, проведено от Технологичния институт в щата Масачузетс, установява, че излагането дори на единично редактирано визуално изображение с ИИ засяга паметта на хората спрямо оригинала. Участниците дори съобщават за високи нива на увереност в своите фалшиви спомени, като по-младите се оказват особено податливи. Криминалният психолог Джулия Шоу споделя, че ИИ е идеалната машина за фалшива памет.
Казват обаче, че и на човешката не може да се разчита, дори и без намесата на изкуствен интелект. Защото е разпиляна, защото е избирателна, защото вместо да прожектира всичко, което ни се е случило някога, тя ни показва само това, което искаме да видим в даден момент. Но не ни ли поддържа именно това живи? Умението да се върнем за малко назад, за да оцелеем занапред?
И ето че се връщаме там, откъдето и започнахме. От спомена. Той идва при нас, когато имаме нужда от него, дори и да мислим, че е завинаги изгубен. Ако е истински значим, няма да има нужда да го дигитализираме, за да знаем, че е още в нас. Както и хората, които сме изгубили.
Колкото до изкуствения интелект, той предлага единствено да ни държи ръката, докато намерим сили да се разделим и с човека, и с неговата холограма.
…
Избрах да изтрия нашия разговор. Преди да съм се изкушила да го споделя на ИИ. И макар и да се лиших от шанса записът да остане завинаги в някой дигитален облак, вярвам, че копието в съзнанието ми ще е по-вечно. Защото някои вечности са по-големи от други.
Фотография – Unsplash
