Представете си, че живеете във време, в което и една необмислена реплика може да ви отнеме свободата без право на обжалване, без съд и присъда. Представете си, че във всеки един момент може да се потропа на вратата на дома ви и да изнесат партньора ви, без надежда да се видите отново. Внезапен шум, блъскане, има някого отвън – иска да вземе свободата ви, живота ви. Отваряте очи със сподавен вик, оглеждате се: човекът до вас плаче. Не, спокойно, всичко е само сън – едно минало неотдавнашно. По високата му скула се търкулва капка гореща течност – плаче рядко, но на тази музика не можеш да не плачеш. 

Всъщност аз и той сме на концерт. Но затворя ли очи за момент, виждам ужаса. Музиката раздира сърцето. Шостакович я е написал за три дни и именно така – с разтрогнати нерви, очакващ всеки момент Режимът да нахлуе и да го изкара за косите към общия гроб. Пуснете си „Струнен квартет № 8“, Ларго частта, и ще разберете колко бързо може да изстине кръвта само от няколко напрегнати ноти, рязко накарали цигулката и челото да излаят с метален тембър: „Враг на Режима“. 

Това е фонът на нашата история днес – годините след Деветосептемврийския преврат, в който България опира револвер в челото си, натиска спусъка и с удоволствието на малцина слепци убива всяка надежда за свобода на мисълта. Но има хора, заради които съществува и максимата „Надеждата умира последна“. В сърцето на Трифон Силяновски, един от най-светлите, богати на познание и гениални умове в България по онова време, тя никога не угасва. Напук на рязкото потропване на вратата. 

Пред младия пианист и композитор се отварят вратите на голямата музикална кариера, след като става лауреат на първото Общобългарско състезание за инструменталисти. Баща му, Димитър Силяновски, ректор на Софийския университет и запален цигулар, се съветва със своя добър приятел Добрин Петков накъде да насочи сина си за уроци по музика. Същият Добрин Петков, който ще направи от провинциалния симфоничен оркестър в Пловдив музикална формация на световно ниво. 

Бъдещето изглежда светло и обещаващо за младия лауреат. До онзи съдбоносен ден, когато в края на изморителна репетиция, в която Добрин Петков връща отново и отново музикантите, повторение след повторение влиза секретарят, за да съобщи за смъртта на Георги Димитров. Репетицията е разпусната и младият Трифон въздъхва: „Най-после“. Думи, които няма да му бъдат простени, каквото и да е имал предвид. Думи, които ще му струват свободата. 

Източник: iStock Photos Getty Images

В годините след преврата изведнъж свободата се приравнява на две думи. Колко евтина може да бъде тя, реши ли Съдбата да почука на вратата? Само след няколко дни  Силяновски ще чуе почукване – онова, което Шостакович е заложил като мотив в Осми струнен квартет, смразяващ кръвта. 

Какво се случва с ръцете, свирили Шопен, Лист, Бах и Дебюси, когато трябва да хванат шилката и да дупчат земята за кюмюр като поредния лагерист, въдворен в Белене? Ще могат ли да издържат тежестта на битието си? Може ли свободата да я има дори когато си затворник? Няма ли тя единствено силата да те изкара за косите от блатото и докато делиш постеля с още двама съратници, защото легло за всеки няма. И докато дъвчеш сухия хляб с дажбата от водниста леща, да не забравяш, че свободата в душата няма кой да ти я отнеме. Вземат ли ти свободата, предал си се и съвсем скоро ще бъдеш поредният заровен труп на третия от островите в Белене. Персин е за мъжете, Щурец – за жените. На Магарец погребват неопетите тела. 

Младият музикант, на когото днес е кръстена репетиционната зала в Софийската опера, познава висшата свобода, която само най-светлите умове постигат дори в клоаката на времето. В лагерите той среща двама свои духовни братя и интелектуалци. Владимир Свинтила и Георги Мицков, и двамата полиглоти и ерудити, поети и преводачи. По думите на Свинтила, тримата често беседвали, изтощени до краен предел. Седнали сме тримата на една пейка пред спалното помещение. Говорим за Андре Жид. Ние сме така преуморени, че по време на беседата някой заспива. Но другите двама продължават разговора. И се случва, че заспива още един. Будният се оглежда. Той вече се готви да стане и да се отправи към спалното помещение, когато заспалият се пробужда. И веднага подхваща своята тема там, където я е оставил. Така беседата отново припламва. Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна програма, не се отказвахме от същността си. А бяхме докарани в концлагера да я отречем. Телата им са гладни, но умовете им се хранят с енергията на мисълта. 

Според Андре Жид върховната цел на човек е да премахне „маските“ на религиите, социума и семейството, за да останем само ние и същността ни, дори и тя понякога да е противоречива. Именно тази същност, която тримата лагеристи не отричат –  истинската свобода, независима от външния свят. Свобода без мяра, без граници и без условности. Ултимативна свобода. Свобода като насъщен хляб, отказан на душата, но в резерв на духа. 

Минават почти две години, преди Силяновски да се озове отново на свобода. Прескочил е трапа, оказва се по-жилав, отколкото е предполагал. На косъм се измъква и Димитър Талев, който тежи четиресет и девет килограма. Димче е спасяван ежедневно от мъжете, с които дели работната ставка – ако не я изпълни, споделят минималните си дажби храна с него. Имат свободата да го направят – толкова им се дава, толкова дават. Колко ли истории на висш човешки дух и достойнство са погребани на Магарец? Може би никога няма да узнаем, но за всяка една си струва да си спомним. 

Източник: Надписът, който посреща лагерниците във втори обект на ТВО Белене

Силяновски няма да споменава за времето си в Белене дори и на най-близките. Не позволява да бъде съжаляван, въпреки че тази част от живота му, невероятните ерудиция и интелект, скромността и смирението ще поставят ореол около лика в очите на бъдещите му ученици. Той не е допуснат да преподава официално. Съдбата в комунистическа България на един току-що излязъл от лагера човек не е лека. Ако има високо образование или професия, му е отказано да я упражнява. Трифон Силяновски не може да разчита да бъде официално музикален педагог или изпълнител на голяма сцена, каквито заслужават талантът и подготовката му, но благодарение на богатата си култура на първо време се издържа с уроци по гръцки и латински. Класическите езици е изучавал в гимназията, но ги е овладял до съвършенство. 

Вечер свири салонна музика по ресторанти – нещо, което, убедена съм, за музикант от неговата класа не е било лесно за преглъщане. Не поради някаква елитарна необходимост, а защото, ако пръстите ти са закърмени с кантати, прелюди и симфонични картини, е обезсърчаващо да свириш за хранещи се хора и тракаща посуда. Това обаче не го сломява, даже напротив. Силяновски се упражнява усилено на пианото и постепенно възстановява клавирната си форма. Той е свободен да свири в дома си, до купищата книги, и да се потапя часове наред в интелектуален лов, така присъщ на острия му ум. 

След като излиза от Белене в началото на 50-те, Трифон Силяновски веднага се захваща с композиране по стихотворения в оригинал на Рилке за сопрано и пиано. Пише ги с ясното съзнание, че песните никога няма да звучат пред публика – по това време никой не би дръзнал дори да информира за съществуването им, камо ли да ги покаже публично. За него композирането е изповед и личен акт. 

Не е ли това  най-вездесъщата от свободите за артиста и човека: да се изразява, да диша от вътрешна необходимост, а не от логика. Ето го и парадокса, който е спасил мита за Силяновски, макар и творчеството му да е заличено от Държавния културен фонд: ако му бе позволено да се подписва под интелектуалния си труд, ако творчеството му достигаше широката публика, то неминуемо, за да оцелее, е трябвало да убие интелектуалеца в себе си. Малцина са тези, които са успявали да се движат по тънкия социалистически бръснач като Шостакович, без да изгубят себе си. Цената за великия руски композитор е да спи до стълбището с приготвена чанта за арестуването си. 

Дмитрий Шостакович е изгубил през екзекуция или заточение своя патрон Михаил Тухачевски, зет си, големия физик Всеволод Фредерикс, най-добрия си приятел, музиколога Николай Жиляев, чичо си и няколко свои колеги. Ще сложи постелята си до стълбището, докато жена му е бременна в спалнята –  за да не я притесни, ако нахлуе Режимът с онова смразяващо кръвта почукване като в Осми струнен квартет.   

Но съдбата е малко по-благосклонна в сателитна България. Причината е безусловната подкрепа към Силяновски, която му оказват големи музиканти като Добрин Петков и пианиста Георги Кънев. Те представят официално клавирния му концерт. ЦК на БКП му позволява да изнесе и клавирен рецитал в зала „Славейков“, където интерпретациите на трите късни Бетовенови сонати са толкова интуитивно близки по дух на времето си, че смайват и най-строгите критици. Разбира се, в пресата не се споменава името му, не се отбелязва артистичният гений – всяка официална похвала с името Силяновски е забранена. 

Той обаче няма нужда от официалности, за да продължи да запалва будните студентски умове. При него идват на консултации както пианисти, така и студенти по архитектура и философия. Който е посещавал „Фонеца“ в квартирата му на „Христо Белчев“, си спомня неговата ерудираност и обстойни знания – по музика, философия, история, архитектура, живопис, скулптура и дори астрология. Но за разлика от много други ерудити, той никога не поглежда с пренебрежение тълпата около себе си, не се скъпи да споделя драгоценните си знания, а напротив – готов е винаги да ги предаде на питащия отсреща. 

Ерудиция имат мнозина, но музикантска съвест и железен  морал – само посветените. Неговите беседи имат силата да откъсват от гравитацията на земното и да отпращат духа към селенията на непостижимото съвършенство. Той никога не третира учениците си като източник на доход, а ги прави свои съзаклятници в порива да счупят оковите на грозната реалност и да потърсят красотата на изкуството и философията отвъд. 

За тях той е герой – могат да го слушат с часове. Препратка след препратка формират сложни конструкции на свободен мисловен полет, току подкрепян от поредната книга на огромната библиотека, която той с увереност ще разтвори на точната страница. Всеки, на когото Фонеца е преподавал, си тръгва променен. Може би затова, когато Шостакович гостува на Съюза на музикантите в България, ще го заведат именно при Силяновски, макар и той да не членува официално там. А след като чуе композициите му, ще възкликне: Звучи чудесно и е интересна смесица – дълбока музика, странно оригинална. Смятам, че с Вас ще се видим отново. 

Няма сила, която да отнеме от Силяновски впечатлението, което оставя у всеки, с когото беседва, свири или споделя изкуство. Разбрах, че от пианото могат да се изтръгнат звуци, далеч от клавирния тон. Беше като магия, спомня си негова ученичка. Твърде голямо се оказва влиянието на човек, принуден да живее в нищета, но отказал да обрече съзнанието си на същото. ДС никак не харесва, че Силяновски е почитан сред младите умове. Скалъпва дело с абсурдното обвинение, че композиторът имал нещо против ТКЗС-тата. Дори свидетелите се чудят как да реагират на това безумие. В крайна сметка Силяновски остава на свобода – отново благодарение на тежката дума на музикантската гилдия и факта, че баща му е бивш ректор на Софийския университет. 

Но не се гаси туй, що не гасне. Даниела Минева, концертираща по света пианистка, преподавател в университета „Хумболт“ в Калифорния, ръководител на Катедрата по клавишни инструменти, си спомня: Трифон Силяновски е творец, когото интересуваше същността в изкуството. Той беше чужд на академичното анализиране на музикалните творби: чрез мисълта, идеята, сюжета и емоционалната основа на една творба той ни въвеждаше в сферата на съдържанието. И досега в работата ми като преподавател по пиано не минава и ден, без да се докосна до музикалното завещание, което Трифон Силяновски ми остави.

 

Има ли по-голяма свобода от тази, която оставя следата си през поколенията, разбиваща времево-пространствения континуум на малки части, всяка от тях, сочеща към Севера на чистия смисъл? Тя е вечната свобода – състояние на духа. 

* Цялата история за Трифон Силяновски гледайте в YouTube канала Grand Balkan.