Този брой на Стълбата е посветен на поколенията: на срещата, разминаването и приемствеността между тях. И във времена на разделение апелира за връзка. И то не каква, а тази непрекъсната от зората на човечеството връзка между деди и наследници, протягащи добронамерена ръка – големите да посрещнат и благословят малките по техния път, а малките: да поемат щафетата в безкрайния маратон на човешката раса и да изпратят с поклон (или с експлозия?) миналото.
„Куфарът на спомените“ отваря забравени имена и съдби, като Христина Хранова, и ни пита дали умеем да носим дълга към миналото, преди то да се разпилее по таваните на забравата. Живи са предците ни, докато разказваме историите им и носим техните идеали.
В „Изгубените поколения“ се питаме дали младите наистина са изгубени, или просто живеят в друга матрица: там, където фабриката е заменена от платформа, а разговорът лице в лице – от дигитален поток. Същият разлом се появява и в киното, затова в интервюто със Стефан Командарев си говорим болезнената ни действителност, показана във филмите му, за сблъсъка на светогледи, но и за вярата, че любопитството на младите е най-голямото условие за добро бъдеще.
Това чувство полага пътеките напред и за младежите, стажуващи в SiteGround: млади хора, които не бягат от България, а строят тук, развиват се тук и превръщат знанието в принос към общото. Интервюто с тях носи надежда технологията да не е „против“ традицията, а нейно продължение със съвременни инструменти.
„Каруцата на демокрацията“ е важен текст за критично мислещия гражданин. Права и отговорности не могат да съществуват едно без друго. Поколение, което иска само права, става зависимо. Поколение, което носи само отговорности, се пречупва под робския хомот. Равновесието между тях е тънко, но без него демокрацията фалира. Това е аксиомата, която всяко поколение е нужно отново да научи: да имаш свобода е да носиш отговорност към всички.
„Хроники на неприличието“ много проницателно предполага, че истинският диалог понякога започва със скандал. Провокацията в изкуството не е самоцелна обида – тя е опит за разпукване на пашкула на статуквото, за да се разперят крилете на нов еволюционен стадий. Това, което за едно поколение е „неприлично“, за следващото става символ на свобода. Така изкуството поддържа жив разговор, в който няма окончателна дума.
Текстовете напяват в унисон: памет и блян, бунт и приемственост, минало и бъдеще. Вярвам, че истината за поколенията не е в това кой е „изгубен“ и кой „намерен“, а в начина, по който продължаваме да се търсим и срещаме. Видно е, че не можем да предскажем бъдещето, но можем да го създадем посредством отношение и личен пример. За мен епохално важно e точно днес дали подаваме на децата си ножа с острието или с дръжката.
С уважение,
Михаил Ангелов
Заместник главен редактор на „Стълбата“
