Вече знаем до какво води безкритичното членство в клуба на радикализацията. Историята помни. Случвало се е и преди. Но явно не е достатъчно, за да се научим.

Разпадът на социалния диалог и острият конфликт между „ние“ и „те“ отслабват гражданската активност и раждат враждебно недоверие. А след това обикновено (за да не кажа винаги) е въпрос на време разделението да прерасне в конфликт, от който обикновено (за да не кажа винаги) обществата не печелят.

Днес войната не е световна, но и не живеем в мир.

През 2026 г. ставаме свидетели на поредната поляризация, която ескалира. Модерно срещу традиционно, национално срещу глобално. В България: проевропейско срещу проруско.

Актуалните събития още по-силно затвърдиха вярата ми в мисията, с която започнахме „Стълбата“. Да бъдем гласът на спокойния разум в нашето шумно и тревожно общество. Да погледнем различните гледни точки и да ги свържем. Има как. Защото в основата си всички имаме сходни нужди и именно те са заложени сред най-фундаменталните ценности на хуманизма.

Историята помни. А ние все така повтаряме грешките си. И въпреки че като медия категорично се дистанцираме от политическите процеси, в ядрото си сме поели социален ангажимент със съзнание за силата на правилните думи.

Без да знаем къде е истината, съм сигурен в едно: агресивната защита на мнение, невъзможността да чуеш, нежеланието да разбереш са стъпки по пътя към пропастта. Казват, че истината се ражда в спора, но не и когато спорът се превръща във война на позиции. Защото във войната не се ражда нищо. Само умира.

Казват и че истината е първата жертва на войната. А според мен и първото, което загива в конфликта между крайностите в обществото. Защото сблъсъкът между тях не е, за да изберем и разберем по-ценната позиция. А за да докажем или – по-честното – да наложим своята. Затова задавам въпроса – колко истини сме готови да убием, за да оцелее правотата ни? И с какво право вярваме, че нашите убеждения са по-ценни от чуждите?

Посветихме този брой на балансираната позиция и нейния носител – умерения аутсайдер. Нарекохме го „аутсайдер“, защото се среща все по-рядко. Човекът, способен да присъства в мир между различните гледни точки и крайни убеждения. Способен да има своята истина, докато чува чуждата с любопитство. И не приема това за унижение.

Позицията е гръбнак на личността и съм далече от мисълта, че можем или трябва да сме неутрални. Обективен не е синоним на пасивен. Вярвам, че хуманността и еволюцията също категорично включват и изключват определени идеи. (Ако не признаем все пак, че нормалното е мит. В книгата си „Митът за нормалното“ д-р Габор Мате защитава тезата, че за всеки от нас без изключение правилно е онова, с което е израснал, и няма универсални критерии за добро и зло.)

Обществото и светът имат нужда от хора, които вярват в ценности и се борят за идеали. На това дължим прогреса и свободата си. Апелът ми обаче е да не превръщаме личните си убеждения в повод за отхвърляне на чуждите. Да, допускането на различни възможности и липсата на категорична яснота за правилно вероятно водят до объркване и страх. Но наистина ли забравихме до какво води фалшивият комфорт на крайностите?

Историята помни. Нека не я повтаряме.

И този път да я напишем различно.