„Този, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как.“ Тази мисъл за първи път се появява в сборника с разкази „Залезът на кумирите“ на Фридрих Ницше. Едва ли философът е подозирал, че само 15 години по-късно ще се роди човек, за когото това прозрение ще прерасне във вдъхновение, смисъл, основа за съвсем ново направление в психотерапията и дори лично спасение.
Д-р Виктор Франкъл преживява две световни войни, няколко концентрационни лагера и смъртта на всички свои близки. Когато е едва на 3 години, решава да стане лекар. Още като тийнейджър води кореспонденция с Фройд и изнася лекции. Макар новаторските му идеи да срещат неодобрение от вече утвърдените имена, докторът успява да създаде и защити една изцяло нова и последната истинска система в историята на психотерапията. С нея човекът за първи път е представен и третиран като преди всичко духовно същество, търсещо смисъл. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че д-р Виктор Франкъл е експериментът на живота си и своето собствено опитно зайче.
Ражда се в еврейско семейство през пролетта на 1905 г. в Австрия и не след дълго обявява тих, но постоянен бунт на утвърдените методи в третирането (и дори липсата на реално лечение според него) на хората с депресия, склонните към самоубийство и минаващите през екзистенциална криза. Сякаш съдбата решава да издигне теориите на младия лекар до ниво, което не търпи отричане – а именно – личният опит през крайни за едно човешко същество изпитания, борба и болка.
Сложната си личност и „напрежението в характера“ Франкъл отдава на диаметрално противоположните характеристики на своите родители. Докато майка му е добър, благороден и чувствителен човек, баща му има спартанско схващане за живота и също такава представа за дълга – избухлив стоик с непреклонна вяра в Бога: „Веднъж един психолог от университетската психиатрична клиника в Инсбрук ми направи теста на Роршах и след това твърдеше, че никога не е виждал такъв диапазон от крайна рационалност, от една страна, до дълбока емоционалност, от друга. Допускам, че първото съм наследил от баща си, а второто от майка си“.
Важна част от същността на Франкъл е извънредно силната връзка, която има с родителите си и своя роден дом. Когато баща му почива, психиатърът си обещава, че където и да се вижда с майка си, когато и да се разделят, винаги ще я целува, за да е сигурен, че ако нещо ги раздели, ще си отидат с добро един от друг.
Източник: Виктор Франкъл води лекция пред студенти – 1961г.
Франкъл е едва на 16 години, когато чете лекция пред философското общество, водено от Едгар Цилзел. Темата е „Смисълът на живота“ и именно това дава началото на двете идеи, които впоследствие ще се превърнат в ново направление на психоанализата. Първата теза е, че ние не трябва да питаме за смисъла, а сме тези, които трябва да дадат отговора и можем да отговорим тогава и само тогава, когато сме поели пълна отговорност за своя живот. „Отговорност“ – ключова дума в науката на д-р Франкъл.
Работата му като психиатър преди Втората световна война минава през клиники и частна практика. Там той работи основно с пациенти с депресия и хора, склонни или направили опит за самоубийство. В разговорите с тях се заражда бунтовната му идея, че човекът е повече от стремеж към удоволствие и успех, каквито до момента са схващанията. Позитивната работа с неговите пациенти му доказва, че в сърцевината си хората търсят нещо много повече – смисъл. През годините той не толкова се опитва да налага лечение и терапия на своите пациенти, колкото да се учи от самите тях – какво им помага, какво те правят, за да се почувстват добре. Води подробни записки от разговорите в психиатрични клиники и до най-малък детайл описва мислите и чувствата на болните. Това дава възможност да анализира, обобщи и предаде заключенията си в още едно ново за терапията и основно за логотерапията заключение – болното не е непременно погрешно.
Източник: След дипломирането си Франкъл започва медицинската си кариера във виенската неврологичната болница „Мария Терезиен Шльосл“.
Онова, което пропуска обаче, е да записва с такава прецизност своите собствени мисли и съвети. Този пропуск установява след години, когато вече излекувани пациенти му благодарят за насоките, които са получили от него в критичния момент. Насоки, за чийто произход самият Франкъл отдавна е забравил. Така се стига до момента, в който психиатърът поглежда към своята специалност с недоволство. Според него психиатрията все още няма достатъчно инструменти, за да подходи към човека като телесно-духовно единство, а оттам – и да може наистина да лекува. Неслучайно негови колеги споделят, че докторът заслужено ще остане в историята на психиатрията като онзи, който се докосва терапевтично до болестта на нашето време – чувството за безсмислие.
В работата си Франкъл вижда не просто слабостите на своите пациенти, но успоредно с тях и възможностите за преодоляване на проблемите: … и така е възможно едно привидно безсмислено човешко страдание да се превърне в истинско човешко постижение. По принцип съм убеден, че няма ситуация, която да не крие в себе си някакъв смисъл.
И някъде там – между разговорите и записките, сред собствените търсения и чуждата болка – психиатърът и невролог д-р Виктор Франкъл прави безвъзмезден подарък на психоанализата и човечеството – ражда се „Логотерапията“ – третото виенско направление и последната комплексна система в историята на психотерапията. Наричат я „най-значимото психологическо събитие в наши дни“.
Източник: Франкъл учи медицина в Медицинския факултет на Виенския университет. Той редовно посещава срещите на Алфред Адлер във виенското „Кафе Зилер“. Като най-младият член, той получава прякора „Бенджамин“.
Какво умее психологията до момента и какво откритие задава Франкъл?
Докато психоанализата на Зигмунд Фройд свежда всичко до сексуалността, а индивидуалната психология на Алфред Адлер, освен сексуалните, признава и наличието на други стремежи у човека, като всички симптоми на неврозата са средство за постигане на целта, в логотерапията Виктор Франкъл прекрачва ограниченията на материалното и отива отвъд съдържанието на стремежите, в което до този момент се състои половинчатият образ на човека. Самият Франкъл заявява, че логотерапията обявява война на патологизма, и посочва само едно нещо – както в основата, така и в продължението на своята работа: Съжалението, което изпитва към жертвите на съвременния цинизъм, който се шири в психотерапията – този жалък бранш.
Младият учен се ужасява от комерсиализацията на психотерапията и нечистоплътните практики в академичните среди: „Когато пред теб седят хора, които не само страдат психически, но са увредени и от психотерапията, тогава те заболява сърцето“. Всъщност логотерапията може да се разглежда и като противоотрова срещу деперсонализиращите и дехуманизиращи практики, станали предмет на действащата вече психотерапия.
Смисълът на живота се осъществява чрез изпълнението на нашата отговорност пред нещо по-голямо от нас самите – пред кауза, друг човек или креативна работа.
Предизвикателен се явява въпросът – ако липсата на смисъл е кризата на ценностите, която поражда определени неврози и проблемни състояния, то каква е етиката на лекаря, от когото се очакват верни отговори и решения? Има ли право той да зададе своите морални и етични правила на своя пациент? Тук стигаме до гръбнака на логотерапията. За Франкъл въпросът има отговор и той е еднозначен и категоричен – има една етична ценност, която сама по себе си е условие за всички останали оценки, без самата тя да задава определен ред: отговорността! Чрез осъзнаването ѝ като основен елемент от своето съществуване болният ще може от само себе си да достигне до ценностите и оценките на своята уникална личност и уникална съдба.
И ако гръбнакът на логотерапията е отговорността, то сърцето ѝ са добротворчеството и любовта. С преклонение Франкъл цитира най-значимия изкуствовед през Викторианската епоха – Джон Ръскин – с думите: „Има само една власт – властта да спасяваш. И само една чест – честта да помагаш“, и от сборника на юдейските закони и етика – Талмуд: „На онзи, който е спасил поне една душа, може да се признае, че е спасил целия свят“. Още по време на лекциите си, в разговора с пациенти, Франкъл усеща ясно, че от думите му има смисъл, че те стигат до хората, променят и лекуват. Той усеща властта да спасява и тази чест той превръща в свой личен и уникален смисъл, който го води до края на живота.
И спасява живота му в място, от което малцина са оцелели – концлагерите на смъртта.
Източник: „Телената ограда на Аушвиц“ – Фотография на Павел Савицки
Както знаем, по време на Втората световна война еврейският произход е бил смъртоносен. Редица далновидни ходове и дори случайности отлагат във времето изпращането на Франкъл в Освиенцим. В един от случаите психиатърът дори е върнат в дома си непосредствено преди заминаване, помилван от представител на властите. Тази ситуация разкрива нагледно още един от методите в логотерапията – парадоксалното намерение, което представлява съзнателно пожелаване на нежеланото или страшното, като целта е да се преодолее страхът и да се прекъсне порочният кръг на тревожност и паника. Нацисткият служител, който трябвало да изпрати Франкъл към лагера, разбрал, че евреинът е психиатър, и попитал за съвет за лечение на агорафобията на свой приятел. Виктор Франкъл на свой ред дал насоки в духа на собствената си теория: „Посъветвайте приятеля си, когато го обземе страх, да си каже – страх ме е, че мога да падна на улицата… Е, добре, точно това искам, ще падна, хората ще се насъберат, нещо повече – ще получа удар, инфаркт и т.н.“. Разбира се, през цялото време Франкъл знае, че чoвекът нa SS е страдащият от агорафобия. Така лагерите за доктора и неговото семейство се отлагат с още година.
Когато все пак се случва неизбежното и Франкъл е отведен заедно със съпругата си – пред очите на смъртта младият лекар проявява хитрост и ловкост. Евреите се разпределят в две редици – на работещите и на обречените. Д-р Менгеле завърта учения към редицата на онези, които отиват в газовата камера. Може би по-малко от секунда е необходима на Франкъл, за да види познати очи на свои колеги в колоната на спасението и да се нареди сред тях зад гърба на Менгеле. „Бог знае откъде ми хрумна и как събрах смелост за това.“
Престоят на Франкъл в лагерите продължава три години. Три години, от които всеки ден е борба за оцеляване отвъд човешките сили. Но по наблюденията и опита му – въпреки изнурителните условия, глада и умората – битката е повече на духа, отколкото на тялото. И тъй като нищо човешко не е чуждо дори на бащата на логотерапията, самият той изпада в състояние на песимизъм, както сам го нарича. Тогава се появява поредният „случаен“ спасител в лицето на станалия по-късно телевизионен водещ Мюнхен Беншер. Способният оратор убеждава доктора да се откаже от унинието си, което по наблюденията на Франкъл е първата стъпка на изгнаниците към предаването на себе си, а не след дълго – и до смъртта.
До края на живота си психиатърът сънува концлагерите и ги определя като „зрелостния изпит на живота ми“. Изпит, който той избира съвсем съзнателно. Защото когато избухва войната, Франкъл получава виза за Америка. Но само той – единствен от семейство, към което той изпитва изключителна принадлежност и дълг. Именно тази връзка с близките му е причината докторът да остане във Виена и да посрещне съдбата си. Впоследствие ситуацията служи за пример в неговите книги като „решаващ експеримент“ и неопровержимо доказателство за човешката способност за трансцендентиране извън себе си и дистанциране от себе си като средство за смисъл и цена на оцеляването, която се полага на волята за смисъл или протягащото се извън себе си човешко битие, което никога не е себе си отново.
В обобщение и извън собствения му опит – наблюденията върху евреите от лагерите категорично показват, че при равни други условия оцеляват онези, ориентирани към миналото и към един смисъл, който ги очаква в бъдещето. Майката, братът и 25-годишната съпруга на Франкъл намират гибелта си в газовите камери. След края на войната той се връща във Виена, където му се налага да отговори на въпроса: „Защо отново във Виена? След всичко, което ви сториха?“… Ще цитирам отговора му като достоен финал на това изпитание отвъд човешките сили: „Кой какво ми е сторил? Във Виена имаше една баронеса католичка, която години наред с риск за своя живот бе крила моя братовчедка в жилището си. Имаше също и един адвокат социалист, когото познавах повърхностно и с когото не ме свързваше нищо, но който винаги когато можеше, ми заделяше и носеше скришом нещо за ядене“.
За себе си Франкъл казва, че най-доброто му качество е да забравя бързо злото, което са му сторили, и винаги да помни доброто, което е получил.
Идеите за Бог и вярата, за пръста на съдбата и умисъла на провидението не са чужди на Виктор Франкъл. Всъщност това е и другият акцент от терапията на смисъла, която предстои да бъде приета като третия и най-съвременен стълб в психологията. Идеята за висшия смисъл или вярата в един по-голям смисъл от човека, който намира причина за всичко, което ни се случва – т.нар. от Спиноза amor fati – или любов към съдбата, психиатърът посочва като необходим фактор за функционирането на здравия човек. Разбира се, неспокойният ум на Франкъл минава и през атеизма, но за кратко – защото до края на живота си и като основа на своята всепризната и проверена философия той се обръща към божественото като висш промисъл, който е „прекалено глупав, за да обясни, но прекалено умен, за да не отрича“.
Източник: Човекът в търсене на смисъл – Виктор Франкъл
От всичко казано дотук можем да останем с впечатление, че животът на доктора е наука, труд и страдание. Но както в дните, така и в работата му и хобито има много специално и дори незаменимо място. Насладата от определена дейност, която правим просто защото ни доставя удоволствие, може да носи не по-малко смисъл от времето, което отделяме, за да ставаме добри в работата си. Според Франкъл вглъбяването в едно хоби може неусетно да те направи професионалист в дадената сфера. Както се е случило с него и катеренето. Покоряването на върхове е най-голямата му страст извън света на науката. Той дори го нарежда сред трите най-вълнуващи неща на света – наред с хазарта в казиното и мозъчната операция.
„Мисля, че когато върху човек се струпват толкова много неща, когато е подложен на такова изпитание, трябва да има някакъв смисъл. Имам чувството, че ме очаква нещо, като че ли се изисква нещо от мен, като че ли съм предопределен за нещо.“ Оказва се прав. Неговата мисия променя начина, по който човекът вижда и възприема сам себе си, делото на Франкъл спасява и ще продължи да е опора за милиони загубили вяра в себе си. И тъй като през цялото време говорим за наука, психология, отговорност, воля и смисъл – ще бъде крайно неетично спрямо д-р Виктор Франкъл да не споделим една от най-големите истини в живота му, появила се като прозрение в момент на крайно изтощение в концентрационния лагер, когато всъщност той отдава оцеляването си на любовта към своята покойна съпруга. „Истината – че любовта е крайната и най-висша цел, към която човек може да се стреми. Спасението на човека е чрез любов и в любов.“
Виктор Франкъл умира на 2 септември 1997 г. във Виена, на 92 години.
Оставя след себе си философията, че смисълът е най-дълбоката човешка потребност. А аз ви оставям един безценен съвет от максимите на Франкъл: „Живей така, сякаш живееш втори път и първия път си направил всички грешки, на които си бил способен“ (из „Лекарят и душата“).
