В месеца на будителството, когато се обръщаме към хората, които са пример, които ни вдъхновяват и които са агенти на истинската промяна в обществото ни, ви срещаме с един млад, амбициозен и търсещ баща на синове и изпълнителен директор на фондация „Заедно в час“.
Сигурни сме, че сте чували за това как се подготвят истински мотивирани учители и как децата, които те учат, са буквално влюбени в процеса на научаване и придобиване на знание, защото учител и ученик заедно вървят по един път на промяна на иначе закостенялата образователна система. Свикнали сме да се оправдаваме с нея, с това, че тя не работи, но ето че се намира начин тя да бъде щурмувана отвътре.
Създателите на „Заедно в час“ променят образованието по един нов, модерен и ефективен начин. Зад всичко това стои името на Траян Траянов, с когото ви срещаме днес.
Снимка: Личен Архив
Защо се занимаваш с образование? Каква е мотивацията ти?
Той:
Докато следвах, винаги търсех за себе си отговор на един въпрос – как може България да има здраво общество и да просперира икономически. С времето достигнах до извода, че образованието е най-мощният лост. От него зависят и индивидуалният просперитет на всеки един от нас, и колко са здрави отношенията в обществото, и как функционират всички останали сектори и институциите.
Това е разбирането, което ме доведе до „Заедно в час“: гражданска организация, която работи за това всяко дете в България да има равен достъп до качествено образование. Дълги години привличахме и подкрепяхме нови учители, а сега фокусът ни е да обучаваме и подкрепяме с наставници цели училищни екипи и действащите директори и учители в общински и държавни училища.
Проблемът, по който работи „Заедно в час“, е много важен за мен. В България децата от семейства в неравностойно положение не получават адекватна на нуждите им подкрепа, имат по-ограничен достъп до образователни възможности. Днешните образователни неравенства са утрешните обществени разломи.
Семейната среда със сигурност е повлияла на мотивацията ми, дори да не съм го съзнавал като по-млад. Идвам от семейство със здрави ценности, където образованието винаги е било на пиедестал. Бабите и дядовците ми бяха учители, родителите ми – актьори. Самият аз съм пример за образователен мигрант – майка ми и баща ми се преместиха от Силистра в София през 90-те години, за да имам достъп до най-доброто възможно училище. Училище, което впрочем беше достъпно за хора като нас заради щедростта на дарители, подсигурили стипендии за деца от провинцията. Именно преживяването там ме е убедило колко определяща може да е средата и как училището може да бъде твоят спасителен пояс, когато нещата вкъщи и в обществото не са добре.
Коя промяна е най-належаща – в хората, заети в образованието, или в учебните програми?
Той:
Вярвам, че промяната зависи от хората. Ние сме еволюционно програмирани да учим от и с други хора. Затова учителите никога няма да бъдат заменени от новите технологии.
Учебните програми в пакет с външните оценявания и зрелостните изпити дават рамка и насока. В този смисъл осъвременяването им е важно. В България към момента учебните програми са ненужно ограничаващи и претрупани, в някои отношения – назадничави. Оценяванията се пишат на коляно и не дават полезна информация.
Но дори и при сегашното състояние на програмите и оценяванията нашият опит показва, че ако учителят е мотивиран, подготвен и подкрепен, децата също са по-мотивирани и постигат повече. Затова най-важният въпрос е как да се погрижим учителите в системата да имат уменията и нагласите, които ще им позволят да бъдат максимално полезни на учениците.
Къде срещаш най-големи трудности?
Той:
Главното предизвикателство е липсата на политическа воля. Нормално е да има много гледни точки за образованието. Това, което не е нормално, е да отричаме нуждата от реформа. България има плачевни резултати според различни международни оценявания от над 20 години. Пилеем човешки потенциал, без това да води до усещане за спешност в политиците и в обществото.
Друго предизвикателство са все по-ожесточените атаки към гражданския сектор от страна на лъжепатриотични формирования и странното мълчание на много политици по темата. Ненормално е в 21. век да трябва да защитаваме правото на гражданите да сформират неправителствени организации, да привличат средства за каузи и да работят в подкрепа на сънародниците си. Това е против нашите национални традиции. В България е имало сдружени дейни българи с гражданско самосъзнание, преди да е имало Трета българска държава. Прадядовците ни са се самооблагали, за да се образова по-добре следващото поколение.
Чувствал ли си се безпомощен? Кое те изважда от това състояние?
Той:
Няма да ви изненадам, като ви кажа, че работата ми носи всякакви емоции – и положителни, и отрицателни. Едно нещо, което никога не съм изпитвал обаче, е безпомощност. В „Заедно в час“ силно вярваме в нагласата „от мен зависи“. Колегите ми са хора с борбен дух, здрави ценности и силно развит морален компас. Дълбоко сме свързани от вярването, че българските деца заслужават повече. Дори в най-предизвикателните моменти си припомняме един на друг, че „зад ъгъла“ винаги има още нещо, което не сме опитали, идея, която не сме развили.
Тази нагласа – че ние сме автори на своя живот и бъдеще, че ние сме способни да променим това, което не ни харесва – е в центъра на обучителните ни програми. Искаме да я предадем на директорите и учителите, а те съответно на своите ученици. В трудните моменти си спомням, че и на предците ни не им е било по-лесно. И никога не забравям какъв е залогът на нашата работа: да поправим образователната си система е единственият път, по който можем да излекуваме обществото си.
Снимка: Личен Архив
Какво те изпълва с гордост?
Той:
Гордея се с общността на „Заедно в час“ – всички хора, които работят за мисията и ни подкрепят. Това включва колегите в екипа; учителите и директорите, които сме подкрепили през годините, всички компании и дарители, които са до нас; всички експерти, които споделят опит.
Гордея се и с това, което заедно сме постигнали досега. Доказахме, че е възможно най-способните, добре образовани и мотивирани българи да изберат да преподават на най-нуждаещите се ученици. Че можем да подготвим тези учители да преподават по най-добрия начин. Че учениците на тези учители постигат по-добри резултати и отпадат по-малко от училище. Че тези учители е по-вероятно да останат в професията и че имат силна гражданска позиция, която са готови да заявят и защитят.
Като баща се гордея и със синовете си – не спира да ме изумява колко мотивиран е един мъничък човек, когато е решил, че ще постигне нещо.
Имаме ли добри учители? Кой е добрият учител?
Той:
За мен добър е този учител, който помага на всеки свой ученик да постига повече, да се подготви за пълноценен живот и да развие пълния си потенциал. Добрият учител не „преподава урок“, а стимулира децата да изследват, експериментират и творят. Не им дава знания наготово, а ги учи как да учат. Не работи само с най-мотивираните, а търси да включи и ангажира всяко едно дете. Не се снишава и не чака МОН или РУО да дадат решение, отговор или указание, а действа на терен с колегите си и намира работещи решения сам.
Въобще учителят днес има различна роля. Очаква се да оркестрира образователно преживяване. Да взема предвид нуждите на учениците. Важно е умело да работи в екип, защото да развиваш деца и младежи, е отборно начинание. Никой човек не се ражда научен да прави всичко това. Затова, за да си успешен в ролята на учител, трябва да имаш нагласа за развитие и самоусъвършенстване.
В България е много важно да имаш и значителна устойчивост на стрес и непредвидимост. Образователната система остава силно централизирана, а междувременно се управлява хаотично. Учителите на първа линия са подложени на ненужен натиск. За да устоиш на него, със сигурност помага да имаш осъзната вътрешна мотивация и усещане, че принадлежиш към общност от хора с ясна мисия.
И да, имаме добри учители – но не заради системата, а въпреки нея. Системата знае как да разпределя квалификации и кредити, но не знае как да развива и мотивира хора. „Даскалоливницата“ е счупена. Нейното поправяне е главен фокус на работата на „Заедно в час“ от основаването ни досега.
А какъв е добрият ученик?
Той:
Добрият ученик е активният ученик – онзи, който търси, пита, пробва. Добрият ученик също е осъзнатият учещ – онзи, който знае кога и как учи най-добре, какво му помага и му пречи, кога може да научи нещо сам и кога му трябва помощ.
Вярвам, че всяко дете може да е добър ученик, стига да има учители, които ще му обърнат внимание и ще намерят правилния път към него.
Къде виждаш най-големите проблеми в българското образование? Имa ли светлина в тунела?
Той:
Времето, в което живеем, изисква децата да развиват умения за постоянно учене, творчество, критическо мислене, общуване и саморегулация. Нищо от това не е фокус на българската образователна система в момента. Близо половината деца излизат (или изпадат) от нея функционално неграмотни и безпътни. Тези, които успяват по стандартите на нашата система, го правят с помощта на компенсаторни усилия от страна на родителите си. Под въпрос е дори тогава колко от „успелите“ са реално подготвени за живота и социалните им роли като възрастни – на служители, мениджъри, граждани, избиратели, родители, съседи…
Това касае всички ни. Ако си родител, имаш трудности да намериш добро училище за детето си, налага се дори да смениш квартала или града, да влагаш в частни уроци. Ако си работодател, страдаш от недостиг на кадри, а служителите ти се нуждаят от много дообучение. Ако си инвеститор, трудно намираш достатъчно иновативни идеи и достатъчно екипни играчи, които да ги развият. Ако си загрижен гражданин, чудиш се защо останалите хора нехаят и бездействат, защо се поддават на пропаганда и дезинформация. Всички тези проблеми се коренят в счупеното образование.
Решенията са ясни, просто трябват смелост и воля. В бизнеса, за да си успешен, трябва да имаш ясна цел, рамка за отчетност, свобода на действие и добре подготвени хора. Същото е и в образователната система.
Училището трябва да бъде оазис: положителна среда, където се ценят и насърчават дебатът, изследването, експериментът, ученето и спортът в екип, общественополезните дейности и творческите проекти и изяви.
Институциите трябва да премахнат скритите бариери, които затрудняват достъпа до задължително средно образование и отказват деца да учат.
Редно е да влагаме в ранното и средното образование поне толкова ресурси, колкото и най-добрите системи в Европа. Нужно е да управляваме и насочваме умно националния бюджет и европейските средства, както и да поощрим дарителството.
Реформата не бърза, но виждам все повече хора, които се ангажират с каузата „Образование“, като създават училища, стават учители, менторират ученици, даряват. Това ми дава надежда.
Могат ли да бъдат полезни новите технологии и не улесняват ли прекалено много учениците? Има ли граници на тяхното ползване и как могат да бъдат въведени? Как се контролира това? Как се развива критическо мислене, когато всичко идва наготово?
Той:
Технологиите имат положителен ефект в училище, когато служат да улеснят и овластят учителя, да му дадат повече и по-разнообразни възможности да ангажират и предизвикват учениците. Рядко имат положителен ефект, когато ги оставим в ръцете на децата или ги ползваме, за да заместим учителя.
Със или без технологии в час, към момента българските ученици като цяло не развиват критическо мислене в достатъчна степен. Ако искаме децата ни да развиват уменията на 21. век, то тогава трябва да се погрижим и учителите им да имат същите.
Какво те мотивира и за какво мечтaеш?
Той:
Мотивира ме убеждението ми, че само образованият човек може да надскочи и надрасне примитивния инстинкт, навика, родовата травма, ограниченията на средата си. Образованият човек може да обогати общността си, да възвиси околните. Затова ранното и училищното образование са незаобиколим фактор, особено там, където децата нямат късмета да растат в градивна среда.
Meчтая повече хора да вярват в потенциала на българските деца и да се ангажират с каузата „Равен достъп до качествено образование“. Мечтая България да има образователна система за пример, от която се учат другите държави.
Снимка: Личен Архив
