„Думата е наполовина на този, който я произнася, и наполовина на онзи, който я чува“, е написал Мишел дьо Монтен. Тя принадлежи и на говорещия, и на слушащия. И двамата извървяват своята отсечка от пътя, докато се срещнат там, по средата. На междата, където се случват срещата на умовете и магията на общуването. Подобно на танц, в който говорещият повежда напред, а слушателят следва в синхрон, и след малко разменят местата си в търсене на общия ритъм. Танцът принадлежи и на двамата участници. Също както и думите. С тях се доближаваме един до друг, свързваме се, ала и рушим мостовете помежду ни.

Има думи, които сякаш са концентрат от сока на много опитности, от спомени и чувства на не един, а на много животи. Има думи, към които сме особено привързани: името на любимия човек, местата от нашето детство, приспивната песен преди лягане, стихотворението за мама, спасителният глас на приятел. Само тази дума, „приятел“, може да отключи хиляди преживявания, сякаш си отворил магическа кутия с безброй вълшебни картини.

Има думи, тъй прости, ала ценни като дар. Думи като „благодаря“, „моля те“, „извинявай“, „обичам те“ притежават силата да озаряват и за секунди да те накарат да се усмихнеш, да преобърнат из основи настроението ти само за миг. Думите могат да облекчават болката, да разсейват съмненията, да прогонват страховете, да освобождават от травмите. Те лекуват. 

Източник: „Древните дни“ – Уилям Блейк (1757–1827)

Докоснах се до тази целебна сила на думите от двете си прабаби. И двете с буквата „П“. И двете лечителки. И двете лекуваха по различни начини. Баба Пена от майчиния род беше селска баячка. При нея идваха хора от близките сакарски села – Студена, Сладун, Дервишка могила, Маточина. Колко пъти ми лееше куршум и колко пъти, докато шепнеше своите заклинателни слова, оловото „се пръскаше“ с пукот и съсек над гърдите ми. Баба врътваше метала между пръстите си, търсейки гнездото на страха, и разчиташе образите: питаше ме коя е надвесилата се тъмна сянка на авторитетна жена, сграбчила свитото ми сърчице. Това е, отвръщах ѝ, учителката по български език и литература, заради чиито подигравки към съчиненията ми се прибирах вкъщи разплакан. Баба отново подхващаше да нарежда своите тайни формули и да лее куршума, докато оловото спре да се пука и да свисти.

Другата ми прабаба, по бащина линия, беше баба Пепи. Тя беше отрудена жена, преживяла две световни войни, ала знаеше ползата от четенето и писането. Когато лежах болен у дома, тя ми разказваше истории и ме учеше да слушам. Пък аз един нетърпелив, въртоглав овен, това занятие трудно ми се удаваше. В залеза на живота си тя самата не можеше да чува добре, но своя слух го беше предала на мен – бях се научил да слушам. И нищо не ни пречеше на общуването. Нито нейната старост (тя беше на 90 тогава), нито моето детство (аз бях на осем). Слушането на думи се оказа решаващо действие за езика, не по-малко важно от четенето и писането. Бих казал даже, тяхната основа. Дори когато се разсейвах с други неща и слушах само с едно ухо, когато не схващах значението на думите или смисъла зад историите, се оказа, че вече пораснал, пак ги помнех. Не дословно и не детайлно. По-скоро помнех чувството, което оставаше след тях: на облекчение от симптомите на болестта. Помнех колко огромно значение са имали за баба и за мен тия истории. 

Тогава още не разбирах, че тази невярваща в религии, богове и магии жена е извършвала нещо мистично. Досущ както ловко ловеше мухи със старческата си ръка, улавяла и моето съзнание и го повеждала право в пространството на въображението, на пътешествие през световете, разкривайки ми най-голямото богатство: дара на удивлението. А аз съм заставал лице в лице със свещеното, без да знае баба, че то непременно е свещено (дума, която комунистите отричаха), но все пак свещено, защото е било нещо извън времето и материята. Спомням си, че след всяка следваща история ми ставаше по-добре. Живвах малко и а-ха да рипна да играя с топка, когато с почуда установявах, че умът ми има сили, ала тялото ми – не. То продължаваше да си е все така болно и с температура. Толкова голяма беше магията на историите, че забравях, че съм болен. 

Вторият път, когато почувствах това въвеждане в пространството на ума и духа, това изправяне пред свещеното и лечебно докосване на историите, беше в часовете при проф. д-р Милена Братоева по древна литература на Индия. Когато говореше за литература, проф. Братоева свещенодействаше и нейното словослужение отваряше онези вълшебни врати, през които ние, студентите, се пренасяхме отвъд времето и пространството. Сякаш от слушатели се превръщахме в съучастници в древни ритуали, а обикновената аудитория 20 в Центъра за източни езици и култури се превръщаше в храм с горящ по средата огнен олтар и вътре сякаш не се водеха лекции, а се слушаха ритуални формули и заклинания от света на невидимото. Онази магия от историите на баба се повтаряше, но вече през призмата на по-осъзнатата ми възраст. 

Добрият разказвач като университетската ми преподавателка проф. Братоева ни лекуваше по много начини. Лекуваше неспокойствието на младежката ни мисъл, като ни приковаваше на едно място с часове, за да слушаме с отворени сетива. Лекуваше ни от въртоглавост, с каквато повечето можехме да се похвалим. Лекуваше желанието ни да правим каквото и да било друго (а светът ни поднасяше десетки интересни извънкласни дейности), освен това да дочакаме края на историята. Думите ѝ ни притегляха, както огънят привлича студуващия. Тя излекува желанието ми да стана нещо различно от това да бъда индолог. Нейното слово беше причина да остана и да се развивам в тази специалност. Да се увлека по санскрит, Ведите, Индия. Малцина знаят, че когато влязох в университета, имах много сериозни проблеми с говоренето пред хора заради тежките училищни травми от учителите. От онези случки, заради които ти лепват прякор за години напред и си обект на непрекъснати подигравки. Дойдеше ли момент да кажа нещо пред съучениците или колегите си… бяло петно. Пълен блокаж! И така години наред. В университета осъзнах, че мога да излекувам този страх. Казах си, че един ден искам да свещенодействам като проф. Братоева.

Думите лекуват. Историите лекуват. Не само отделния човек, ала и света ни. Съгласно древноиндийските представи Първотворецът създал мирозданието от себе си. Той сам пожелал Едното (себето) да стане онова Много, съдържащо всички форми. Затова изрекъл заклинанието „Нека бъде!“. След което се самозагрял, а после тялото му започнало да се рои на множество разнородни същности. Всеки отронен от него къс се превръщал в елемент от видимия свят: главата му станала небе, очите му станали слънце и луна, дъхът се превърнал във вятър, крайниците му били четирите посоки. Ала след първия космогоничен акт мирозданието не било стабилно. То се клатело, килвало ту на едната, ту на другата страна, шавало и треперело. Тогава Изначалието излъчило от себе си ритуали под формата на словесни формули и заклинания, които дали началото на втория етап от Сътворението: превръщането на хаоса в порядък. 

Чрез словото мирозданието било застопорено и се превърнало в подреден свят, в космос. Най-древните индийски текстове наричат това знанието на свещените формули – Веди или просто „знание“. Знанието е Слово, Словото е знание. Знание за това как да настройваме себе си и Вселената. Чрез словото лекуваме света от неговите неизправности и дефекти. Чрез словото претопяваме хаоса в порядък. Издигаме се до жреци лечители, животворци. 

Човекът, който е Слово, чрез Словото поддържа космоса, който е Слово. Ако нещо съм научил от Изтока, то е кредото – mind over matter. Вярата, че материята на мисълта и словото се проектира върху обективния свят не по-малко отчетливо от господстващата над съзнанието ни предметност. С мисъл можеш да отместваш планини. Някогашните приказки, тези първи съветници на човечеството, все още пазят спомена за това. А то стои във всеки от нас като едно смътно, интуитивно усещане за скритите сили на човешкия ум и неговото слово.


Думи мисли постоянно бродят и опасват земното кълбо, преброждат пространствата, срещат се и се прегръщат, за да се подкрепят. Когато тази среща на подкрепа се случи в един и същи момент, това наричаме молитва. Представете си, ако думите мисли за мир, светлина и добруване се срещнат и се прегърнат по едно и също време в най-тъмния ден от годината. 

Това наричаме Коледа.

Представете си, ако тези думи мисли станат сто хиляди, милион, милиард, безброй: в миг хаосът ще се претопи в порядък. Раненият свят ще се излекува. Затова Fiat Lux! Или нека бъде светлина!