„Трябва да си по-благодарен, защото нека ти кажа – ти не държиш картите в момента“, „Крим е руски“, „Ще вземем Гренландия“, „Международното право не ме интересува“, „Щом няма съд и присъда за такива, трябва да ги спукват от бой в ареста“ – известни и неизвестни цитати от най-модерно време за придобиване на право и раздаване на справедливост.
Кое е по-силно в човешката природа – жаждата за притежание или стремежът към справедливост? Съдейки по историята на човечеството – вероятно първото.
Но кое е това, което прави живота ни сигурен и стабилен и отваря вратите на прогреса? Кое е това, което би могло да ни защити от ограбване или жестокост? И което може да ни предпази от оставяне на дълбоките исторически белези на преживяната жестокост в идните поколения?
Картите или нормите?
Ако четете горните въпроси, вероятно имате ясен отговор за себе си. Обаче живеем във времена, в които общественият консенсус по въпроса на какво разчитаме – на карти или на норми – е счупен. Диктатори се бият помежду си, с цената на милиони човешки животи, надуват метафорични мускули един пред друг (защото – поради възрастта си – са лишени от физически такива) и се присмиват на единствения населен континент, който не приема диктатурата – „Европа е слаба!“. (А Европа, дори и слаба за миг, никога не е глупава, да не го забравяме.)
Е, нека в този исторически момент си признаем нещо – една сериозна част от хората подкрепя и харесва това новинарско риалити, в което меренето на силата е основен похват, а установяването ѝ – единствен довод за едно или друго действие.
„Той се защитаваше и затова ги нападна“ – лексикален нонсенс, който оправдава цяла една война.
„Защо просто не се предадат, за да спре всичко това?“ – често срещана психическа слабост на индивида – когато се чувстваш неспособен да се изправиш срещу насилника и вместо това си готов да жертваш жертвата (тавтологията е нарочна), само и само да приключи страданието. И това се превръща в обществена теза. Защото забравяме или изобщо не желаем да разберем, че насилието не спира след първата жертва. То спира, когато насилникът е овладян.
„А те защо направиха атентата, като не искат да ги избиват?“ – крехкото успокоение за съвестта, че жертвите си го заслужават. Толкова крехко, че ако не си вкопчен в него, ако не желаеш с цялото си същество да оправдаеш случващото се, ще се разпадне на прах под силата на въпроса „Колко?“. Колко е кръвнината? А кой я е определил? И все пак, вкопчените са огромен брой. Но за толкова години, откакто съществуваме, мъстта така и не проработи като справедливост.
Симпатиите към една или друга страна, бързото отсъждане (горе-долу за времетраенето на един рийл), гъвкавата ценностна система, липсата на образование, невъзможността да се обработи огромният обем информация, както и чисто човешкото желание да заровим глава в пясъка и лошото просто да мине покрай нас или пък да претръпнем дотолкова, че никой да не каже „Ей, знаете ли какво? Не е нормално да гледаме истинско убийство в социалните мрежи, измежду рецептите за пиле фрикасе и новините!“. Защото вече е нормално. И ние малко по малко притъпяваме чувствителността си към чуждо страдание. Оправдаваме го, можем да го причиним.
Това са фактори за оформяне на обществени нагласи, които не само че не можем да отречем, а и от които често самите ние не можем да се отречем.
Силата е харизматична и привлекателна. Мислех след това изречение да напиша „Стига да не си нейна мишена“, но това не би било напълно вярно. Защото хората са склонни да се влюбват в потисниците си. Особено когато сами са ги избрали. Силата е опияняваща и изискваща. Тя не познава собствени граници, познава само тези, които са ѝ наложени отвън.
И точно тук е големият трик, на който човечеството не спира и не спира да се хваща. Че единствената граница за силата е по-голяма, по-мащабна и по-брутална сила, че човешките жертви, в името на сблъсъка между две сили, са нормално събитие и че насилието е оправдано и дори е добро, стига да обслужва нашата кауза.
Само че когато известно време (и то никак не е дълго) се взираш в тезата, че насилието е нормален способ за решаване на проблеми, а силата е критерият за справедливост, тази теза се разпространява като рак и пуска разсейките си навсякъде в живота. Довчера силата беше способ само на диктаторите, днес е и на лидера на свободния свят. Довчера се убиваха по улиците само в слаборазвитите държави, днес собствените ти сънародници обсъждат колко е нормално полицай да застреля невъоръжена жена на улицата. А една на вид нормална дама, загърната в шал, казва на мъжа си, с когото си разхождат пудела на съседния тротоар на тиха софийска уличка: „Ако с тоя шумен климатик ми бяха съседи, щях да ги застрелям“…
Дали да не почнем да продаваме оръжия по супермаркетите и да си вдигнем адреналина, как мислите? Все пак, аргументът на поддръжниците на свободната продажба на оръжие е, че всеки има право на защита. Но може би засега е достатъчно само да се бием на светофарите, когато псувните се окажат недостатъчни?
Запомнете едно от мен – ако си в среда, в която насилник определя хода на събитията – следващата жертва ще си ти. Дори и да си от страната на силния, рано или късно силният ти покровител или някой негов враг ще дойде за теб. Дори и ти самият да си най-силният в момента, някой ден някой ще дойде за теб. Ако не ми вярвате – прочетете произволна страница от човешката история. Например Кадафи, Наполеон, Цезар… Е, Сталин малко разваля примера, но и там не е сигурно.
И като казах история – да, знам… Знам, че насилие винаги е имало. Далеч не сме първите… Но знам и че хилядолетия сме вървели по пътя на поставянето на граници на силата. И тези граници намират своя най-силен и ефективен израз в създаването и следването на правов ред. Защото насилието не е просто човешка природа – то е култура на живот.
Промяната, която западните общества преживяват в момента, преходът от установените морални норми, който води до бавно сваряване на съвестта, и приемането, че войната е real politik, а не просто прищявка на група алчни и незачитащи живота хора с временна власт, е материал за бъдещите учебници. И точно сега е моментът да изберем искаме ли да бъдем онези хора, за които следващите поколения се чудят: „Ама как са могли?“.
И нека от мисълта за това какво ще си казват тези след нас, когато ние останем само букви в учебник, се обърнем към неолита – само 10 – 8 хиляди години преди новата ера. Тогава възниква първата частна собственост сред човешкия род. А където има частна собственост, следва да има и уредба за нея. Но по времето на неолита все още не сме разполагали с такава. Поради което по-силните са притежавали повече земя. Ясен и прост метод, който наблюдаваме как в момента се завръща в геополитически план. Сега е високотехнологично, но все така нискокултурно и – за съжаление – плашещо реално.
Все пак, през всички хиляди години, чак до Кодекса на Хамурапи (18. в. пр.н.е.), който показва идея за официален ред и съдържа норми за собственост, договори, семейни отношения, телесни повреди и наказания, и след това до Римската империя, където правото придобива форма на система (450 г. пр.н.е.), е имало действащи обичаи, правила и съглашения, които са служели като някаква уредба. Защото, откакто един човек се е изправил и е казал „Това е мое“, е започнало да става ясно, че силата не може да бъде единствената нотариална заверка на собствеността. Не бих заложила кой първо се е сетил, че е по-добре да има правила за собствеността – слабите или силните. Но определено бих заложила, че когато силните са разбрали, че никой не е най-силен завинаги, са пожелали да защитят себе си по-добре.
Правовият ред дава не само възможност да защитиш своите частни интереси – вещни, семейни, наследствени, той ти осигурява възможност да бъдеш защитен от действията на владетеля си. Човешкият род в нашия край на планетата е пожелал да обвърже и владетелите с правила, за да предпази поданиците им от произвол. Писмени доказателства за това имаме още през 1215 г. – известният документ Magna Carta. Добре е да не забравяме, че тази „Велика харта на свободите“ се ражда в отчаяните времена на лошото управление на един крал. Направен е исторически избор дали произволът да се задълбочи, или да се създадат правни норми. Неслучайно най-цитираният принцип от Magna Carta е: „Никой свободен човек не може да бъде арестуван, заточен или лишен от права без законно решение на негови равни или по закона на страната“. Не че тогава всички хора са станали свободни и не че Magna Carta е въведен без проблеми. Но 800 години правна традиция на ограничаване на властта чрез правото и върховенство на закона не са малко. И трябва да означават нещо за нас.
Трябва да означава нещо и че през 1789 г. се приема Декларация за правата на човека и гражданина. Това отново е документ, разписан и приет в условия на дълбока политическа криза и насилие. Отново – несъвършен, но основополагащ за разбирането, че хората трябва да се третират като свободни и равни. Малко по-рано братята американци подписват своята Декларация за независимост, в която освен дефинирането на легитимността на властта – да защитава правата, включва и прословутия „стремеж към щастие“.
Хиляди години някои от най-мощните умове на човешкия род са работили над нормите, които да поставят слаби и силни на равна нога. Изминали сме много път от робството, феодализма и колониализма насам. Твърде много, за да позволим на който и да е жив човек да ни отклони. Дори и този жив човек да притежава властта и силата да избие стотици хиляди или милиони хора. Властта и силата са моментни. И колкото и да чувстваме, че нашият живот е единствената времева реалност, тя е всъщност нищожна брънка от развитието на света ни. Нищожна, но все пак наша. Нека не я хвърляме евтино на историята, забравяйки духа на правото. Колкото и убедителни да са речите на диктаторите, колкото и професионални да са техните пиар екипи, колкото и умело да боравят с харизмата на силата, парализата на страха и огъня на омразата. И най-вече – колкото и оръжия да имат. Защото оръжията са само инструмент. И те трябва да бъдат инструмент на правото, а не на амбицията.
Вероятно вече немалка част от любезните читатели на тази статия мислят, че пиша твърде идеалистично и в реалността нерядко, именно чрез правните норми, са извършвани някои от най-зверските репресии, както и че винаги „Великите сили“ са разпределяли територии и съдби според своите интереси.
Не бих спорила с това твърдение. Само бих отбелязала най-съществената разлик – „винаги“ не е било тук и сега. Не е било нашето време, нашият живот и нашето знание от историята какъв е смисълът на правото, как то може да се превземе и до какво води превземането му.
„Винаги“ не е сега, когато имаме зад гърба си най-големия прогрес в историята на западното международно право – създаването на ООН и впоследствие – Женевската конвенция, Международния криминален съд и Виенската конвенция.
Това са реални документи и организации, създадени с цел държавите да съществуват в суверенно равенство, баланс на силите, договорни отношения и да се търси и понася наказателна отговорност за престъпления срещу човечеството. Или с една дума – мир.
Усетихте ли как ни отнеха думата „мир“? Когато започнаха да я ползват като смокинов лист на военните си стремежи? Вече никой не говори за мир в неговия истински смисъл – да няма война и потисничество. Отнемането на смисъла на тази дума само по себе си е престъпление към човечеството. Но не е късно причинената вреда да се поправи.
Ние сме създали правни постижения на цивилизацията, а не пясъчни кули, които някое преяло с власт ново дете на пясъчника да иска да събори и да ни вменява вина, че не можем да се предпазим от безогледното му поведение.
Още Аристотел е казал, че алчността на богатите е по-страшна от тази на бедните. Това важи с пълна сила за властта. Колкото повече и колкото по-дълго един субект се захранва с власт, толкова повече власт акумулира за себе си и толкова по-малко целите му съвпадат с целите на обществения интерес. А в демократичните общества властта първо се дава. Дава се от обществото, народа, нацията, суверена, хората – както искате го наричайте. Но не забравяйте, че сте част от него.
Което ни връща на проблема, който посочих в началото – обществения консенсус. Кое е важно? Какво ни привлича? Как искаме да живеем? Кое е това, което ще определя реда, по който ще живеем?
Съществуват много интересни тези по философския спор дали моралът определя правото, или правото определя морала – като започнем от Тома Аквински през 13. век, Томас Хобс през 17. век и стигнем до Харт, Фулър и Дуоркин от миналия век. Струва ми се, че в момента сме поставени пред граница на историческото си развитие като цивилизация, която не трябва да преминаваме, без да сме осмислили основния фундамент на ценностите си.
Например въпросът човешкият живот най-висша ценност ли е? Има ли правила, по които човешки живот да се отнема, или да го оставим „по преценка“? Апропо, този въпрос за човешкия живот е важен за нас сега, дори и без войни. За нас вече се размива границата във възприятията между човек и изкуствен интелект. Представете си какво ни чака, ако нямаме критерий за съществуване, когато ИИ стане част от обществото ни.
Друг интересен въпрос е кое определя авторитетите като такива – моженето, имането или приносът?
Трети важен въпрос е подчинението приемлива форма на съществуване ли е? Важните въпроси са много. А важността им се определя от една проста истина – насилниците изкривяват реалността. Те ни убеждават, че това, в което вярваме, не е така, а по друг начин. Че това, което виждаме с очите си, е различно от каквото мислим, че те знаят по-добре от нас какво виждаме. Например ние виждаме ракети и бомби, а те казват, че е мир. Едно от най-тежките последствия от съжителство с насилник е загубата на правдиви възприятия за реалността и за собствената личност – възприемането на версията за реалността, която насилникът дава. Лекът за това е връзка с истинската, а не наложена реалност, и най-вече вяра, че собственият морален компас е отправната точка, която да води.
Затова ви предлагам да потърсите своите отправни точки на фундаментите на ценностната си система. И то не само във вътрешното си усещане, а в контекста, в който развитието на цивилизацията ни е довело дотук, в поредността на историческите събития, в последствията от тях, в процесите, които привличат индивиди и маси към определени вярвания… Предлагам ви да ги потърсите и след това – да определите къде в обществения консенсус искате да позиционирате себе си. Защото колкото повече обсъждаме темата кое е правилно и конструктивно, толкова по-малко ще се издигат „лидери“, които се опияняват от властта за по-кратко време, отколкото им отнема, за да напишат един пост в социална мрежа.
Проблемът не е в самия световен ред, в човешката природа или в неизбежността на военните действия. Проблемът е в тези, които управляват световния ред.
Българите може и в момента да сме разделени по много теми, но не сме уникални в тази тенденция. И все пак, ние сме видели, знаем и разпознаваме много. Знаем какво е големите да се бият и покрай другото да бомбардират и нас, знаем какво е да ни завладеят с външна сила и друга външна сила така да ни освободи, че да не можем да се съвземем от освобождението десетилетия наред. Знаем какво е да ни репресира собственият държавен апарат. Знаем какво е повече да се надяваме на съдилищата си, отколкото да разчитаме на тях. И прекрасно знаем, че ако има система от правила, винаги ще има тарикати, които да се възползват от нейните слабости за лична изгода.
Е, може би е време да спрем да симпатизираме на тарикатите и да повярваме в системата на международното право.
И да – не можем да върнем времето и да спрем Путин да нападне Украйна и вече не можем да затворим кутията на Тръмп, от която по целия свят се разлетяха черните сенки на неговия мир. Отчаяно се надявах, че някой ще спре Нетаняху… Едва ли можем да успокоим Близкия изток и да спасим някои африкански и азиатски общества от кръвопролития. Но можем поне да не приемаме решаването на спорове със сила за нормално. Твърде много време мина от неолита насам, а твърде малко имаме, преди самите ние да станем история.
„Светът се променя“ е вярно твърдение. Нека обаче да участваме в промяната, а не да сме просто статисти в нея.
