Помня, когато я видях за пръв път – огнена коса, специфичен глас, хем момичешки, хем непоколебимо магнетичен. Беше различна, естествена и… много смутена. Отвъд шеметната ѝ кариера (дебют в спектакъл на Явор Гърдев като Офелия, в Народния театър „Иван Вазов“, още помня как пееше You’ve Got the Love на Florence & The Machine), Весела е ранима, крехка, нежна и чувствителна. За годините на своето израстване като артист тя се превърна в истинско торнадо, което си знае мястото, умее да избира и най-важното – научила се е да казва „не“.
Весела няма нужда от представяне, защото сте я виждали и в театъра, и в киното, и в сериали, както и в любимия формат „Поетите“, но една от ролите, които най-много ѝ отиват, е на майка на прелестната Йоана.
Имам привилегията да я познавам и да мога да спечеля доверието ѝ, за да я попитам всякакви безумни неща. Чувствам я като приятел и съмишленик, защото ни водят общи ценности и упорство в целите и мечтите. Затова не се колебая и започвам директно.
Фотография – Гергана Змийчарова
Привет, Веси, в началото на едно лято, в което някои работят, други почиват, трети използват времето за усъвършенстване и пътуване, къде те намираме теб?
Тя:
Приключих репетиции на пиесата „Велика“, чиято премиера ще бъде наесен в „Зад канала“, режисьор е Стайко Мурджев. Започнах работа и по друга пиеса, изцяло женска. Щастлива съм, защото екипът е съставен само от жени и ми е адски интересно как ще се напаснем като характери и природа. Вълнувам се, но за нея по-натам ще ви разказвам.
През юли следва турне на „Поетите“ из България, а след това почивка, за която нямам търпение.
Кое днес те тревожи и те изкарва от обувките? Кое те кара да бъдеш непримирима?
Тя:
Тревожи ме, че започваме да свикваме с всяка неправда, защото усещаме, че промяната се случва много трудно или на моменти е дори невъзможна. Чувствам се зле, когато важен за мен човек, или такъв, на когото се възхищавам, отказва да заеме позиция по съществен въпрос. Това е доста сломяващо и демотивиращо.
Всеки ден се стремя да не съм от тези хора, и винаги когато е важно, внимавам да вдигам ръка и да заставам зад думи и идеи, в които вярвам.
Непримирима съм към лошото отношение. Това е нещо, което жестоко ме дразни. Масовата нелюбезност, липсата на усмивка, доброто старо: „Добър ден!“.
Не на последно място ме тревожи темата за образованието, защото все по-често срещам млади хора, които нямат никакви странични интереси, хобита, училището по никакъв начин не им е приоритет и искат просто да взимат по 3000 – 4000 лева, като завършват, но едновременно с това, ако може да не правят нищо.
Фотография: ПоетиТе Live
Страхуваш ли се за бъдещето на децата ни? Кой е най-важният ти урок като родител, който искаш да предадеш на дъщеря си?
Тя:
Че да знаеш, е прекрасно. Че е ценно да четеш, да се интересуваш, да си любопитен за света около теб.
Искам дъщеря ми да усети колко е важно да отстояваш това, в което вярваш, да не мълчиш пред несправедливостта.
Играете ли заедно? Кои са любимите ви игри, как се забавлявате? Водиш ли я да гледа теб, баща ѝ – в театъра, в залата? Какво мисли тя за вашата професия?
Тя:
Много играем, да. Най-често редим пъзели, играем на „приятелки“, като тя е себе си, а аз играя различни принцеси, с които тя се разхожда и на които споделя какво е правила в градината.
Идвала е в театъра много пъти, но засега все още не е гледала цяло представление, тъй като не стават за нейната възраст. Идва близо до сцената на финала, за да види как се покланяме, и ни маха.
Професията ни ѝ е доста интересна, но засега не бих казала, че проявява огромен интерес към нея, което по-скоро ме радва.
Какви са игрите, които ти си играла като дете? Това отразило ли се е на избора да се занимаваш с театър/кино?
Тя:
Много играехме на „Стражари и апаши“, кър, криеница, много игри с карти, катерехме се по дърветата в детската градина в квартала, за да берем джанки, имала съм детективска агенция, с която следяхме съседите. Какво ли не. Времето без телефони беше златно време, което винаги ще си спомням с носталгия.
Какво би правила, ако не си актриса? Каква е другата ти голяма страст (ако имаш такава)? Казват, че талантът никога не върви сам. Има художници, които танцуват, режисьори, които рисуват...
Тя:
Аз много обичам да пея, но не мисля, че бих била певица. В семейството си имам доста лекари и стоматолози. Предполагам, че щях да завия натам, ако не беше театърът.
Какво четеш? Как избираш книгите си? А в „Поетите“ избираш ли си стихотворенията?
Тя:
В момента чета автобиографията на Лив Улман. После ще започна роман за Екатерина Велика, който съм изпуснала да прочета. Книгите си избирам по препоръка, по любими автори, по първото изречение, а понякога дори и по корица.
За стихотворенията е по-трудно, защото доста чета, преди някое да го усетя като близко до мен. Има такива, които страшно ми харесват, но не са за мен, тогава си разменяме с колегите. 🙂
Какво ти дава поезията? Защо ни е и нужна ли е тя днес в този овълчен, груб и брутален свят? Имаш ли любим поет?
Тя:
Дава ми надежда. Всеки път, когато слушам стиховете, има момент, в който се чувам как си казвам наум: „Благодаря, че съм тук с тези хора и изговаряме тези думи“. Стихът е нужен, за да си спомним, че не всичко е проза и през живота се минава по-леко и красиво в стъпка.
В любим поет мисля, че се превръща Добромир Тонев. От поетесите бих казала Станка Пенчева и Миряна Башева.
Напоследък в българския културен живот се наблюдава бум на смислени и важни събития извън институционалния театър. Тази тенденция ясно очертава граници между това, което театърът иска да бъде, но не смее или не може. Ти от коя страна на барикадата си? Имаш ли лукса да си избираш проектите? Какво те води при избора?
Тя:
Много се радвам на този бум. Обожавам да гледам представления, които нямат нищо общо с репертоарния театър и обикновено там се крият големи бисери.
В момента мога да кажа, че имам възможността сама да избирам в какво да участвам. Това, разбира се, е резултат от всичко, с което съм се занимавала досега. В началото не е било съвсем така.
Най-важен на първо място е текстът. Ако текстът не ми хареса, тогава невинаги са от значение режисьорът и колегите.
Изигра много успешно ролята на Евгения в дебютния филм „Плът“ на Дими Стоянович, партнирайки на Пламена Гетова. Какво ти дадоха това партньорство и тази роля?
Тя:
Най-вече ми дадоха приятелството с Пламена. От него съм най-щастлива и за него съм благодарна на Дими. В нашата професия ценното е, че можеш да се сприятелиш и да работиш с хора от всякакви възрасти. Имахме страхотен процес, не беше никак лек, нито пък липсваха перипетии по пътя, но съм благодарна, че се случи и че имах шанса да работя точно с тези хора.
На кое казваш „не“ (в работен план)? За какво мечтаеш?
Тя:
Казвам „не“ на безсмислените пиеси и на „тука ше напраиме нещо за 2 седмици“. Мечтая за театър и кино, които силно вълнуват и теглят напред към светлото бъдеще. Винаги завършвам с това. Важно е да има светлина.
Постер – Стефан (The) Стефанов
