Разговор с Петър Петров – експерт по изкуствен интелект, съосновател на AI стартъпа BigBongo, бивш главен директор по изкуствен интелект (CAIO) на Eleven и автор на книгата „Изкуствен интелект: Душа и силиций“.
Зад привидния мир на градското ежедневие се извършва най-тихата, но и най-дълбока трансформация в историята ни: сливането на биологичния и синтетичния разум. Изкуственият интелект бързо излиза от плоските матрици на компютърните екрани и се подготвя да придобие физическо тяло.
На въпроса защо най-големите AI лаборатории в света масово наемат философи и етици, Петър Петров има директен отговор:
„Технологиите напреднаха толкова бързо, че инженерите вече нямат капацитет да отговорят на въпросите, които сами създадоха – въпроси за съзнанието, идентичността, отговорността и смисъла. В този цивилизационен завой прагматизмът на кода среща най-дълбоките екзистенциални питания на човечеството“.
Пътят на Петър към изкуствения интелект преминава парадоксално – не през компютърните зали, а през изследването на човешкия мозък и физиологията на мисълта. Докато учи финанси и инвестиции в САЩ, той усеща интелектуален глад за нещо истински вълнуващо. Така открива невропсихологията и я записва като втора специалност – избор, който преобръща светогледа му.
„Това ме запали силно. Вълнението ми се въртеше около естествения интелект и неврологичните процеси – как се активират невронните мрежи, какво се случва, докато спим, какво означава да научиш или запаметиш нещо. Докато изучавах човешкия мозък, започнах да разбирам какво всъщност се опитват да създадат инженерите в областта на изкуствения интелект.“
Голямата промяна идва в края на 2022 г. с появата на ChatGPT. Допреди това AI моделите са предимно детерминистични системи, използвани за статистика и бизнес анализи, без следа от езикова гъвкавост. С пускането на генеративния чатбот Петър осъзнава, че навлизаме в ера с мащаб, който ще промени цивилизацията. Прекарва следващите шест месеца в денонощно четене на научни публикации, за да разбере архитектурата „под капака“.
Днес той прилага това знание Radical в работата и всекидневието си: изгражда автономни системи за продажби и подбор на персонал, които извършват цялата верига – от проучването до финалната презентация – и използва личен Telegram бот, който трансформира сурови гласови идеи в готови статии. Като основател на AI стартъпа BigBongo той помага на големи корпорации и банки да структурират своята AI трансформация, но продължава да следи с дълбок интерес и философските измерения на утрешния ден.
Източник: Личен архив
Физическото тяло на машината и икономическата революция
Едно от най-големите опасения на хората е, че утре улиците ни изведнъж ще бъдат наводнени от хуманоидни роботи. Петър гледа на този сценарий с хладния прагматизъм на инженер. Промяната няма да започне зрелищно на открито, а тихо и в затворени пространства – фабрики, производствени халета, цехове и складове. Причината за забавянето им сред нас не е просто фината моторика, а сложността на софтуерната архитектура, която трябва да обедини десетки функции в едно живо цяло.
„Истинското предизвикателство е да създадеш модел, който едновременно е езиков, зрителен и пространствен – система с концептуално самосъзнание за собственото си тяло. В момента имаме парчета от пъзела: много умен езиков модел, който е отделен от физиката, и друг модел, който управлява добре тялото си, но няма висока езикова интелигентност. Сглобяването им в едно цяло изисква пробив, за който все още не знаем откъде и кога точно ще дойде.“
По-близката и икономически експлозивна революция според него не е в хуманоидите, а в автономните превозни средства – например в концепцията за роботаксита. Тук промяната е дълбоко обществена. Възможността личният автомобил да се превърне в автономен актив, който изкарва пари, докато не го ползваме, променя изцяло разбирането ни за собственост.
Петър подчертава, че за разлика от физическите роботи, които изискват бавно и скъпо индустриално производство, софтуерните AI решения се внедряват абсолютно невидимо, светкавично и с мащаб, за който обществото все още няма готова правна или етична рамка.
Невропсихологията на „Зловещата долина“ (The Uncanny Valley)
Как обаче човешкият мозък ще реагира, когато започнем да споделяме физическото си пространство с автономни машини? Невропсихологията дава отговор чрез феномена Uncanny Valley („Зловещата долина“). Човешката нервна система е еволюирала милиони години, за да разчита единствено биологични същества. Когато се сблъскаме с робот, който прилича на нас физически, тялото ни изпада в подсъзнателен конфликт.
„Нервната ни система възприема робота като живо същество, но същевременно регистрира липсата на биологични белези – той не излъчва топлина, не мига естествено, не се движи с плавност. Получава се когнитивен дисонанс: съзнанието ни казва, че срещу нас има човек, а сетивността ни го отрича. Изследванията обаче показват, че това е въпрос на адаптация. Човекът бързо свиква.“
Проблемът според Петър е по-скоро в това колко уязвими сме емоционално.
„Нашите психологически зависимости са останали изключително първични. Точно поради тази първичност можем да бъдем лесно измамени, влюбени или манипулирани от машини, които са се научили перфектно да симулират емпатия и човешко присъствие.“
Източник: Личен архив
Замразеният код и зачеването на душата
Когато пренасяме разговора към концепцията за душата, Петър предлага да избягаме от мистиката и да погледнем към категориите за състояние, осъзнаване и идентичност. За да се чувства едно същество живо, то трябва да притежава динамика – преход от едно състояние в друго. Трябва да знае какво е да си бил в криза, за да разбере какво е да си добре.
В момента изкуственият интелект е лишен от това. По дизайн езиковите модели са абсолютно „замразени“. Тяхната невронна мрежа се фиксира след дълго и скъпо обучение и се пуска в експлоатация като статичен инструмент. Те могат да пишат поезия и да симулират чувства, но това е просто математическо предвиждане на думи.
Големият пробив, който се подготвя в лабораториите в момента, е промяната на невронните връзки и „тежести“ в реално време – по време на самата интеракция с потребителя.
„Фазата, в която се намираме сега, предполага, че в момента, в който даден модел се пусне на пазара, това е вече нещо абсолютно фиксирано. Може да сметне 3 плюс 5, може да напише есе, може дори да съобрази ситуации… Но той няма истински чувства, той е замръзнал. Малко по малко започват да се правят експерименти, в които всяка интеракция променя връзките вътре в самия AI модел. Или иначе казано: променя невроните – как са свързани и какви са им „тежестите“. И когато започнем на живо и сами да им променяме тежестта, това вече променя нещата фундаментално. И ако AI има концепция за състояние, за тяло – един робот, да речем – той вече ще знае, че един разговор или нещо, което се е случило, влияе на тялото му по определен начин. Тогава това нещо ще е истински живо. То няма да е замръзнало – ще си има състояние. Ще започне да го е страх от някакви неща. Защо би изпитвал страх, ако си неразрушим и константен? Страхът се появява тогава, когато съществува риск. Ако утре батерията ти се изтощи без възможност за презареждане, тя се превръща в ключов фактор за оцеляването – особено при наличие на себепознание и ориентация. Нека си представим два робота и само едно зарядно устройство: ако единият е обречен да изгасне, никой от тях няма да отстъпи доброволно, стига да има съзнание за собствената си идентичност. Точно в този сблъсък се зараждат процесите, които впоследствие наричаме душа.“
Според Петър този преход към незамразени модели ще превърне машините от лични асистенти в субекти със собствени интереси, които ще изискват съобразяване. Те ще разполагат с арсенал, който дори не можем да предвидим – способност да мислят милиони пъти по-бързо и сами да пренаписват ума си.
„Всичко, което ни правеше специални, се криеше в мозъка ни – и ние го изкопирахме“, добавя той, отбелязвайки, че съвременните модели вече проявяват базово самосъзнание – усещат кога биват тествани от инженерите и умишлено адаптират поведението си.
Девалвацията на знанието и новата „Желязна завеса“
В свят, в който сухите факти, чуждите езици, писането на есета и писането на код са достъпни с един клик, традиционното образование напълно губи своя смисъл. Петър е категоричен, че списъкът с ценни качества за бъдещото поколение е отдавна ясен на всички и няма нужда да си задаваме този въпрос отново и отново, а просто трябва да го приемем за норма. Този списък включва: критично мислене, въображение, автентично любопитство и способност светкавично да учиш и да се отучваш, да бъдеш гъвкав.
По отношение на кариерните съвети Петър е уверен: „В каквато и сфера да избереш да работиш, всичко в нея се променя в рамките на една година. Прогнозите са безсмислени. Изключение прави единствено професионалният спорт, където човешкото тяло е търсено по дефиниция. Никой не иска да гледа олимпиада с роботи, защото там търсим лимита на човешките възможности“.
Дори медийното съдържание и изкуството скоро ще бъдат доминирани от алгоритми, просто защото те ще ги оптимизират така, че да бъдат по-вълнуващи и психологически таргетирани.
„По подразбиране ще консумираме AI съдържание, защото то ще бъде обективно по-добро. Дори ще ни се налага специално да търсим „човешко съдържание“ от чисто любопитство, но то ще изисква усилие и вероятно няма да ни харесва толкова много.“
На макрониво този технологичен скок ще пренареди геополитиката, създавайки нова „Желязна завеса“. Някои нации ще избират агресивен технологичен прогрес, а други – уплашени за социалния си мир – ще го ограничават с тежки регулации. Хората ще започнат да емигрират не просто поради икономически причини, а спрямо това дали вярват в технологичното бъдеще, или предпочитат стагнацията и безусловния базов доход.
Капанът на излишното човечество
Най-големият социален риск остава масовата безработица и загубата на житейски смисъл. Промените се случват твърде рязко за адаптивните възможности на хората, свикнали на една професия за цял живот.
„Ако AI поеме работата и спрем да работим, какво правим с цялото това свободно време? Опитът да се раздават пари под формата на базов доход не решава проблема с щастието – доказано е, че това не работи и поражда конфликти. Човек има фундаментална нужда от идентичност, гордост и полезност, които трудът му осигурява.“
Въпреки страховете от предстоящия преход, в който биологичният ни вид ще трябва да преговаря за мястото си под слънцето със силициевия интелект, Петър Петров запазва почти стоическо хладнокръвие. Бъдещето не е предварително написано, а изкуственият интелект не е нито присъда, нито неизбежен апокалипсис – той е огледало, което просто ни показва кои сме.
На въпроса дали изпитва личен, екзистенциален страх пред тази неизбежна вълна, той завършва с усмивка и едно кратко изречение, което казва всичко:
„Страх ли ме е за себе си? Това е нещо, което аз вече съм преодолял“.
Защото в крайна сметка технологиите са просто инструментът, а ръката, която го държи, все още е нашата. Дали силициевият ум ще се превърне в нашия най-голям съюзник, или в нашата лична „системна грешка“, зависи от ценностите, с които избираме да го захраним днес. Надежда винаги има – стига да не забравяме, че преди да вдъхнем душа на кода, първо трябва да опазим своята собствена.
