Добре, сега ще погледна тайно часовника; ужас, остават още десет минути до края на часа. И бездруго краткото междучасие ще ме захрани – досущ както в бъдещето батерията на телефона ще се храни – с няколко дръпки топъл, вкусен дим. Неслучайно няма да си купя закуска – не само че пиците тук са противни, но и цигарите струват скъпо, а аз трябва да си купя цигари. Какви времена само. За да съществуваш, трябва да си купуваш дима. Утре може би няма да успея да си набавя спасителните клечки – както ги нарича госпожата по физкултура; но пък мога да извадя – скришом – златното синджирче на мама и да го занеса в заложната къща, покрай която минавам всяка сутрин на път за училище. Какво от това, че е подарък от баба ми. 

Стига сантименти, животът е кална борба. И като казах баба ми, сещам се, че тя ще дойде през уикенда и – о! – ще трябва да търпя гостуването ѝ в пълно въздържателство; ако разбере, че пуша, ще ме лиши от и бездруго скромната награда за оценките в бележника. Съучениците ми твърдят, че мириша зле – целият този дим полепвал по дрехите и кожата ми. Най-добрата ми приятелка ме умолява да спра този взлом в ада, редовно тъпчейки ментови бонбони в дланите ми. И лека-полека оставам с все по-малко приятели; на всички взе да им писва от моето дежурно изречение „дай една цигара“.

100%

Източник: Unsplash

Да, в ада съм. И не ми е комфортно, но цигарите са по-силни от мен – въпреки крехката ми възраст. Зависима съм от тях; не мога да си представя, че желанието да си запаля, ще се носи из вените ми и аз няма да имам в мен. То яде от мен, живее вътре, тормози ме. Да му се озъбя и да го изритам в слабините, не е по силите ми; вероятно ще слизам все по-надълбоко. Към дъното. 

Спомняйки си това, се сещам и че в квартала не беше никак модно да си доброто момиче – онова, което учи усърдно и се прибира навреме. Беше гот да си лошата, онази, която пуши и носи обеца на носа си. Колко хубаво щеше да бъде, мисля си сега, ако просто четях, вместо да се шляя в търсене на по-доброто скривалище за по цигара. Колко хубаво би било, ако я нямаше отровата, която ме караше да нервнича у дома и да нося дънките си изсулени, досущ като хлапе от улицата.

Или ако свалях всякакви розови очила, щях да си дам сметка, че бях просто един тютюнев наркоман.

Не усетих как минаха тези дълги шестнайсет години. А те отминаха с неизменния фас между устните. С бягствата от лекции в университета – за да си пуша на топло в кафенето. С крънкането на още и още пари от всички познати, уж назаем, но никога връщани. С нетърпението да свърши и тази иначе вълнуваща театрална постановка, и този великолепен филм – за да запаля една цигара отвън. 

С потъмнялата, загубила блясък кожа на лицето. С пожълтелите нокти на ръцете. Със съсипващите се зъби и лошия дъх, с хроничния бронхит, с пресъхналата, но алчна за още дим уста. С наченките на присвиване в гръдната област. С нетърпението на осъзнатия, но въпреки това жаден зависим. Помня и че бях готова да се сбия с един сервитьор, когато забраниха тютюнопушенето в заведенията и той просто ме подкани да изляза навън, щом толкова много настоявам, че не съществува понятието „кафе без цигара“.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

„Когато съм нервен, пуша и правя секс“, каза веднъж един забележителен софийски поет. Над 38% от мъжете в България правят същото – в частта с пушенето. Още по-фрапантно изглежда статистиката за мъжете и жените от възрастовата група между двайсет и пет и четиресет и пет години – почти 40% от тях пушат редовно. По брой пушачи от населението ние, българите, си оспорваме първото място с Гърция и ми се струва, че това не е повод за гордост. Защото рано или късно се налага да прозрем, че не цигарите ни правят поети. (Оставяме настрана „синкавата дрезгавина“, която се стели из „Зорба гъркът“ от Никос Казандзакис; там тя е повече от изящна и като че ли желана отрова.) И че дори в даден етап от живота те да играят ролята на лек, разрушенията – в общуването, физическото здраве и психическата устойчивост – са повече и по-тежки. 

„По-лесно е да избягаш от действителността, отколкото да я имитираш“, казва един от персонажите в документалния филм „Мъдростта на травмата“ за канадския лекар Габор Мате. „И е твърде болезнено да бъдеш себе си“, допълва той. Онова, което „счупва“ връзката ни със съществуващото, е и онова, което ни отнема светлината – а именно травмата, която идва от пожеланата, но отказана обич. Този тип болезнен опит разрушава дори имунната система; много от случаите на рак възникват от дълго потискан гняв, от липсата на близък, с когото да говорим за проблемите, от потискания спомен за преживяното насилие.

Този филм на режисьорите Зая Бенацо и Маурицио Бенацо изобилства от кадри със страдащи герои – хора, които не успяват да се измъкнат от кошмара на зависимостта. Можем да се обзаложим, че повечето от тях са започнали с една обикновена – и на вид безобидна – цигара. А лицата им в зряла възраст са лица на белязани от болката ангели.

Снимка: „Етюд-и-те на София“. Фотограф: Иван Шишиев

Една прегръдка може да ни накара отново да обичаме себе си. Да бъдеш просто човек, е по-добре, отколкото да бъдеш мразещ (и себе си) човек. Когато го разбрах, не беше късно да опитам да отърва тялото и съзнанието си от тютюневата зависимост. Нямах до себе си лекар като Мате, когото да помоля за помощ – но имах подкрепата на родителите си, които вече бяха спрели пушенето и които си обещаха, че ще бъдат до мен и този път. 

Денят, в който си дадох сметка, че аз не правя нищо друго, освен да пуша – и всяко ново кафе служеше тъкмо за да намирам повод за цигара – дойде заедно с още едно прозрение: пушенето вече не ми носи удоволствие. Цигарите, палени и изпушвани една след друга, вече не са сладост. Вече искам да съм човекът, когото да харесвам и обичам, а не пристрастеният към тютюнопушенето безволев паразит. Да, казвах си, ти си паразит и ако искаш да е чисто в душата ти (а и дрехите ти да ухаят свежо), трябва да направиш нещо.

Не дочаках да стане 1 януари, както повечето от нас правят, когато са решили да опитат да спрат някой вреден навик или да се подложат на здравословна диета. Още в последните дни на декември знаех, че този път ще го направя. За да зарадвам себе си. За да се възхитя на себе си. За да се обикна отново.

Още със събуждането се подложих на безмилостен експеримент. Приготвих си не друго, а чаша ароматно и силно кафе с плътен вкус. Седнах край масичката на терасата, където в студ и пек седях, пушейки. Приготвих всички свои запаси от стоицизъм, за да устоя на изкушението. И изпих кафето си – а то имаше по-хубав вкус от обикновено. И слънцето като че ли си проби път в мътното декемврийско небе. А после все пак прибегнах до никотиновата дъвка – с ясното съзнание, че въпреки всичко имам нужда от помощ в битката с дългогодишна болест като тази. И наметнах яке, и излязох навън, и закрачих из алеите на парка в този най-бохемски град, където всеки трети пуши.

Аз вече не пушех.

Пред мен щеше да се отвори хоризонт за други предизвикателства, но сега трябваше да приема наградата. А именно – да дишам и да се смея, чистосърдечно и звънко, и отново да създавам приятелства, както правех, когато бях себе си.

Но дяволът има много лица и с риск да прозвучи като самохвалство, ще добавя нещо, което вероятно би ме превърнало в чудак в очите на младите днес. А и на повечето хора, които срещаме в метрото, в центъра, на опашката в хипермаркета. Всички яростно са се хванали за смартфоните; всеки пише, гледа снимки и видеа, пуска коментари по всевъзможни теми. Всеки чифт очи е „забоден“ в светещия екран; всички пръсти мажат по дисплея в скута. Е, доколкото моят пример е показателен, то ще споделя, че просто седя – например, возейки се метрото, и вместо да извадя телефона, обикновено рея поглед, деликатно разглеждам обувките на останалите или… чета книга. Неслучайно думата на 2024-та според Оксфордския университет е brain rot, което буквално означава „мозъчно гниене“; това всъщност е усещането за влошаване на умственото и интелектуалното състояние, особено вследствие на прекомерна употреба на безсмислено и нискокачествено съдържание в интернет. Може би не толкова видеата с котки и рецепти за кекс, колкото на вид забавните, но лишени от смислена функция, плоски и идейно повърхностни скечове, разпространявани в някои социални мрежи, карат нашите умове да „гният“. Още по-страшно е, че това не е просто недостатък на поколението или особеност на съвременния живот; това не е безобиден тренд, а представлява проблем, тъй като в даден момент се превръща в зависимост. 

Една подценявана, но зловредна модерна болест. Досущ като тютюнопушенето, алкохола, хероина и видеоигрите. 

Усещането за празнота, когато смартфонът е далеч от нас, отсъствието на ярък, осезаем смисъл на съществуването, при условие че няма какво да скролваме, пропадането на реалната комуникация, физическа или било то и тази онлайн – това би трябвало да ни говори, че имаме проблем. Той вероятно няма да ни остави голи и боси на улицата, но не е гарантирано, че в някой от следващите мигове няма да предизвика у нас суицидни или нараняващи другите мисли; при всички положения е много възможно скоро обществото да заприлича на сбъднат сюжет от зловещите антиутопии от миналото, само че осъвременен с наведените над телефоните глави на бездушните членове на опустошената маса. 

Да го наречем нужда от внимание. Да го нарисуваме като дявол. Да напишем сто пъти „няма вече да го правя“. Да смачкаме листа и да го хвърлим в коша. Да се обадим да приятел и да се оплачем от проблема – нищо от това няма да ни помогне, ако продължаваме да придърпваме чергата към себе си (този израз е архаичен също като пушенето, което въпреки всичко се практикува и днес, не много по-малко яростно). Всичко, което правим, е да търсим отговор на въпроса „какво има тук за мен“ и „какво ми дава това“. Когато споделяме снимка на вечерята си, като че ли забравяме, че сме я приготвили, за да се нахраним и сплотим с другите членове на семейството край масата; с акта на публикуването и последващите чести проверки на броя реакции ние търсим харесването, одобрението, потупването по рамото и обичта – да не забравяме тъкмо нея! – на важните за нас хора.

Обаче колко е жалко, че постепенно важните за нас стават основно онези, които натискат насърчителния палец.

Знам колко е трудно и как странно ще изглежда, ако поканиш познат на разходка в парка. Колко безумно звучи дори порочното „да се видим за по едно“: то вече притежава формата на изпратена снимка на коктейл. Залезите днес имат облика на цифрово изображение с лек ретуш. А ръкостискането (какво да кажем за прегръдката!) е силно ограничено, при това не само заради опасността от предаване на вируси. Какво следва? Да имплантираме кредитната си карта в плътта между палеца и показалеца на дясната ръка. Да се скрием зад очила за триизмерна реалност и никога повече да не участваме физически в света тук. Да залостим кепенците, за да не влиза животът в нашите домове – някога това щеше да звучи параноично.

Онова, което ни променя, невинаги ни помага. Ако не успяваме да се откъснем от това, което ни пречи – никотин, алкохол, дрога, интернет, токсични хора – значи имаме нужда от помощ. Често обаче тази помощ трябва да дойде отвътре – иначе просто не работи. 

Кое е онова вълшебно приложение, което ще ограничи зависимостите ни? Може би все още се нарича обич. Без номер на последната версия.