Развяваме го на всеки национален празник, то е с нас в моменти на гордост и изпитание. Знаем малко за него, а всъщност българското знаме разказва много истории – някои забравени, други скрити, неизследвани. Мнозина го свързват с руския флаг или дори с Райна Княгиня. То обаче няма общо с тях. В неговите багри се преплитат съдбите на едно четиринайсетгодишно момиче, нейния баща, личния ѝ учител, който по-късно ще стане неин съпруг, две короновани глави и една от най-емблематичните фигури на Българското възраждане – Георги Раковски.
Моето търсене започна, когато бях едва в първи клас. Тогава исках да разбера кой е авторът на нашето знаме, но уви – за него и тогава, и сега редове в учебниците по история няма. Години по-късно, докато проучвах съдбата на българската емиграция в Браила, попаднах на нейното име – Стилияна Параскевова. Едно момиче на четиринайсет, което вплита бяла, зелена и червена нишка във фина коприна, превръщайки я в знаме, което да влезе в битката за освобождението на страната ни. Това обаче така и не се случило – знамето изчезнало. Отречено, забравено и по-късно върнато, то се превръща в прототип на националния ни символ. А неговата създателка остава в сянка.
Снимка: Стилияна Парескевова
Къде се ражда знамето?
Средата на 19. век е време на бурни събития и масова миграция. Мнозина българи напускат родните си места, за да избегнат османските репресии или да търсят по-добър живот. Един от най-значимите центрове на българската емиграция е Браила – космополитен румънски град, в който търговията процъфтява, но наред с нея и революционната дейност. Сред заселилите се там българи е и семейството на Иван Параскевов, родом от Ямбол.
В неговия дом неведнъж са гостували революционери, а една от най-влиятелните личности, които го посещават, е Георги Раковски. Според някои изследователи именно Раковски първи формулира идеята за цветовете на българското знаме. Той е бил на мнение, че тези цветове подсказват връзката ни с индоиранските народи, където тази трицветна комбинация има дълбоки корени – бялото символизира духовенството и просветлението, зеленото – плодородието и земеделието, а червеното – воините и защитниците. За Раковски тези три съсловия символизират обществото, а той ги използва заедно за първи път през 1861 г., но в друга последователност – зелено, бяло и червено.
Битката – нужда от знаме
През 1877 г., в навечерието на Руско-турската война, българските емигранти в Браила решават да подкрепят предстоящата борба за освобождение. Добродетелната дружина – политическа организация на заможните българи в Румъния – предлага всеки град с голяма българска диаспора да подари знаме на опълченците. Иван Параскевов, който е част от организацията, заявява желанието си да финансира изработката на знаме, а неговата дъщеря Стилияна получава важната и отговорна задача да го ушие.
За цветовете на знамето се взима предвид идеята на Раковски, но този път подредбата е променена – бялото е поставено най-отгоре. Според изследователя доц. Мария Витошанска Иван Параскевов обяснява избора си със следната логика: „България и бялото започват с „Б“. Горе – бялото, горе – България!“. Макар и тази символика да изглежда отчасти наивна, тя в същото време въплъщава патриотизъм и стремеж към една свободна България.
Стилияна шие знамето в продължение на три месеца, в тайна, докато войната все още не е обявена. В малка стая, далеч от погледите на любопитните, тя работи с материали, специално поръчани от Виена – атлазена коприна, естествени бисери и сърмени конци. Можем само да си представим усърдието на младото момиче, което с всяка нишка вплита идеята за свободата. До Стилияна има достъп само нейният учител – Илия Вълчев, който по-късно става и неин съпруг. Именно той години по-късно ще предложи знамето за новия национален символ на страната ни.
За модел на коронования лъв в центъра на знамето Стилияна Параскевова използва метална значка от четнически калпак. Върху плата, със златни конци, извезва надписа „БЪЛГАРИЯ“, а под лъва добавя думите: „Съ божия воля и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го – Напредъ“. В долния ъгъл извезва името си, мястото и датата: „Стилиана Ив. Параскевова, Браила, 1877 г., априлий“.
Знамето е с хоризонтално разположени цветове – бяло, зелено и червено – но за разлика от познатите днес флагове, неговият край завършва във формата на лястовича опашка. Към него са добавени памучни ресни в съответния цвят на всяка ивица – бежови по бялото, зелени по зеленото и червени по червеното. Дръжката, към която е прикрепено, завършва с бронзов осмоконечен кръст, под който стои полумесец – знак за преодоляване на вековното робство. При среща с правнука на Иван Параскевов – инж. Павел Мончев – години по-късно, той ми обърна внимание, че самата изработка на знамето е била много скъпа за времето си.
Снимка: Стилияна Парескевова и нейният съпруг Илия Вълчев
Пътят към неизвестността
На 8 май 1877 г. Стилияна и баща ѝ се явяват пред върховния главнокомандващ на руската армия – великия княз Николай Николаевич, за да дарят знамето от името на българите в Браила. Събитието е отразено на страниците на вестник „Стара планина“:
На 8 май председателят на Кишиневското общество Иван С. Иванов имал честта да представи на Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич браилския наш съотечественик Иван Параскевов. Г-н Параскевов поднесъл на Негово Величество българското национално знаме със златен лъв, приготвено от неговата дъщеря г-ца Стилияна. Великият княз приел милостиво това знаме и го предал на четвърта дружина от българското опълчение.
След като знамето е връчено на руския княз на 8 май 1877 г., дни по-късно, на 14 май, българската емиграция в Браила, водена от митрополит Панарет, се отправя към Кишинев с намерението да го освети – както повелява традицията, преди то да бъде връчено на четвърта опълченска дружина. Това обаче не се случва, тъй като руският военен командир генерал Непокойчински издава заповед, с която забранява освещаването и развяването на българските знамена. Причините остават неизвестни, но историците предполагат, че решението се корени в руската имперска политика спрямо българските доброволчески формирования. Вместо да води бойци в битка, знамето на Стилияна попада в неизвестност.
Снимка: На 11 юли 1990 г. в двора на Националния военноисторически музей Борис Мончев-младши, инж. Павел Мончев и Борис Мончев – потомци на Иван Параскевов – държат браилското знаме, ушито от Стилияна Параскевова.
Забравено, но не изгубено
След края на войната, през април 1878 г., генерал Койчев – началник-щаб на руската армия – изпраща три знамена, предназначени за българското опълчение, в щаба в Котел. Те се развяват за първи път на 30 август същата година по време на парад в чест на руския император Александър II. Знамето на Стилияна Параскевова не е сред тях. Преди да стане известно къде е, то се превръща в символ на Българското възраждане. Когато на 22 март 1879 г. заседава Учредителното събрание в Търново, депутатът Никола Михайловски посочва, че сред обсъжданите текстове за новата Конституция липсва текст за националните символи. В залата настъпва смут.
По това време Българското княжество все още е васално на Османската империя и няма право на собствено знаме, освен ако султанът не издаде специален ферман. Въпреки това разразилите се дебати около националните символи променят хода на историята. Михайловски отправя емоционален призив: „Забравихме народните бои!“. Това изказване предизвиква раздвижване сред депутатите. Константин Стоилов предлага въпросът да бъде възложен на археолози и историци, които да изследват произхода и значението на националните цветове.
Сред онези, които се движат из коридорите на събранието в тези дни, е и един човек, чието име остава встрани от официалните архиви – Илия Вълчев. Според историка Мариета Станева от Националния военноисторически музей по това време той вече е съпруг на Стилияна Параскевова и се предполага, че се среща с депутати, за да ги запознае със знамето на своята годеница. Дали именно неговото присъствие е наклонило везните в полза на цветовете, втъкани в знамето на Стилияна? Историците могат само да предполагат, но факт е, че няколко дни по-късно решението е взето.
Полемиката за хералдическите цветове на България разгаря разгорещен спор между Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков. Спорът е толкова ожесточен, че историческите летописци го запомнят като една от най-напрегнатите дискусии в Учредителното събрание. Четири дни по-късно, на 26 март 1879 г., се стига до окончателен консенсус: „Българското народно знаме е трицветно – бяло, зелено и червено, поставени хоризонтално“. Така цветовете, втъкани от едно четиринайсетгодишно момиче, се превръщат в неизменна част от българската държавност.
Последна среща със знамето
Историците предполагат, че вероятно на 29 август 1881 г. знамето на Стилияна заедно с останалите опълченски знамена е предадено за съхранение в Княжеския дворец, след като новосъздадената Българска земска войска получава своите първи официални бойни знамена.
Години по-късно, през 1930 г., вече възрастната Стилияна научава, че знамето, което е създала като четиринайсетгодишно момиче, все още съществува. Тя изразява желание да го види още веднъж. Нейният син, адвокат Димитър Вълчев, урежда посещение в двореца. Когато застава пред знамето, според неговите спомени тя го облива със сълзи – докосвайки го след десетилетия, през които то е било свидетел на възходите и паденията на един народ. Това е последната ѝ среща с творението ѝ, символ на надеждата и борбата за свобода. Две години по-късно тя напуска този свят, но знамето ѝ остава жива част от българската история.
Снимка: Днес знамето се съхранява в Националния военноисторически музей, като се показва изключително рядко.
Тихият утешител на жертвите от войната
Животът на Стилияна Параскевова остава малко познат, а знамето далеч не е най-големият ѝ принос за страната. Докато политиците градят следосвобожденска България, тя храни бедните, облича сираците и утешава вдовиците. В годините на война и несигурност ръцете ѝ събират дарения, приготвят колети за войниците и намират начин да помогнат на тези, които нямат нищо. Нейната отдаденост на дружество „Майка“, създадено от Йорданка Филаретова, превръща благотворителността в лична мисия.
По време на Първата световна война тя неуморно обикаля София, търсейки забравени семейства и деца, за които войната е не само национална катастрофа, а и лична трагедия. За делото си получава медал – но никога не търси признание. Нейното наследство е в животите, които е докоснала, в надеждата, която е дарила. И докато знамето ѝ остава символ на свободата, благородното ѝ дело продължава да живее във всеки жест на милосърдие и в идеята, че историята помни не само битките, но и тези, които помагат на падналите.
Бележка от автора: За първи път разказах тази история през 2016 г., като тогава тя се превърна във видеоурок на БНТ и МОН. Историята на Стилияна така и не влезе в учебниците. Години по-късно разказвам пълната история за първи път тук, на страниците на „Стълбата“, защото вярвам, че за да я изкачим, трябва преди всичко да помним онези, които ѝ дадоха основа.
