Един мой обичан приятел свещеник преди време ми каза: „Тленното тяло на човека в един момент изпуска душата, тази есенция на човешкото, както залисано дете изпуска връвчицата на балончето с хелий, което полита към небето“. Моят приятел е поет, без да е поет. Всъщност всеки вярващ човек е повече или по-малко поет, а Библията е най-дългата поема в историята на Човечеството.
Но на това ще се върнем след малко, а сега да започнем с…
Снимка: Unsplash
Науката
Няма никакви общоприети, консенсусни научни доказателства за съществуването на Душата, задгробния живот и вечността. И въпреки това в началото на XX век в „Дорчестър“, квартал на Бостън, д-р Дънкан Макдугъл прави прелюбопитен експеримент. Хипотезата му, общо взето, е следната: ако хората имат души, те трябва да заемат някакво място, а щом душите заемат място, значи трябва да тежат нещо, нали? „Имаше само един начин да разберем – разсъждава Макдугъл. – Тъй като разглежданата в нашата хипотеза субстанция е органично свързана с тялото до настъпването на смъртта, струва ми се по-разумно да мисля, че тя следва да е някаква форма на материя с гравитация и следователно да може да бъде открита чрез претегляне на човешкото същество именно в акта на неговата смърт.“
Макдугъл се свързва с Дорчестърския дом за безнадеждно болни, благотворителна болница за лечение на туберкулоза в късен стадий, която по онова време е нелечима. Докторът създава голяма везна, която може да побере легло и умиращ пациент. Туберкулозата е удобна болест за този експеримент, тъй като пациентите умират в изтощение и без никакво движение, което би разклатило везната.
Първият пациент, мъж, умира на 10 април 1901 г. с внезапно спадане на кантара с 0,75 унции (21,2 грама). И така се ражда легендата. Следващите пациенти също умират със загуба на тегло с известни незначителни отклонения в нормата.
След това Макдугъл повтаря експеримента с 15 кучета и – странно – не установява загуба на тегло при тях.
Тук ще отворим скоба, която вероятно не би се харесала на модерните природозащитници и конкретно кучкари. Или пък много би им се харесала… Но така де, има един светец – Лука Симферополски – който отново през 20. век пише богословско есе, в което в частно мнение (неприето за догмат на Църквата) защитава тезата, че животните нямат душа (и съответно не вършат грехове), и в акта на Всеобщото Възкресение и възстановяване на първоначалното естество отпреди грехопадението всички те ще населяват рая и блажената вечност. Въпросът е, бихме добавили ние, всички тези неизброими домашни любимци да не обикалят, смутено и всепродължаващо, райския Едем в търсене на своите стопани.
Д-р Дънкан Макдугъл публикува резултатите от изследването си през 1907 г. в списанието American Medicine и в Journal of the American Society for Psychical Research и дори пише нарочна статия по темата в New York Times. Както ще покаже времето с ирония и досега – изводите му очевидно не тежат много в научните среди. Или поне не повече от някакви си 21 грама.
Но как се занимаваш с нещо, което го няма? Защото онова, което се занимава с Душата и даже е невъзможно без нея, е…
Снимка: Артьом Коршунов – unsplash
Изкуството
Да, веднага изскача заглавието на филма на Алехандро Гонсалес Иняриту „21 грама“ с Шон Пен, Наоми Уотс и Бенисио дел Торо, но буквално всяко художествено произведение борави с темата и така я легитимира като налична и дори насъщна.
В музиката има отделен стил – soul – или „Музика за Душата“ (или пък „Музика на Душата“). В „Песента на колелетата“ на Йовков Сали Яшар прави себап на хората – не просто каруца, а добро дело на целия свят, от Душа за душите. Във „Викът“ на Мунк Душата крещи. Ами финалът на разказа „Самият човек“ от Платонов:
Тази нощ старият музикант не отиде да свири на Тверския булевард при Пушкиновия паметник. Той си остана вкъщи и започна да свири нежна и щастлива музика. Но музиката не можеше да утеши докрай тъгуващото сърце на музиканта. Тогава той остави цигулката си и започна да плаче, да плаче, да плаче със собствените си сълзи, защото не всичко може да изрази музиката и последното и единствено средство за живот и страдание остава самият човек…
Самият човек. Не е ли това неговата Душа?
И понеже тъканта на Душата, а оттам и на Изкуството, е Любовта, ето въпрос за 100 000 лева: къде отива тази Любов (маса, енергия, Душа?), когато човек умре? Ако няма отвъдност, посмъртна рекапитулация на живота и вечност, има ли изобщо смисъл човек да обича и да бъде обичан? Тоест да бъде Човек? Не, няма никакъв смисъл. Тогава сме просто торби с екскременти. Погледнете любимия или любимата до себе си, погледнете приятелите си, погледнете родителите си, погледнете децата си – всички те торби с екскременти ли са?
Ако приемем горната отчайваща хипотеза, потъваме в морален релативизъм, което, за жалост, вече се случва: няма добро, няма красиво, няма истинно. Това са условности. Ще изляза на булеварда и ще разпоря с хладно оръжие и хладна невъзмутимост отбор малчугани, които тъкмо се прибират от училище, и нищо от това няма да има абсолютно никакво значение.
Не, наистина, как се занимаваш и пресътворяваш нещо, което уж го няма? Истинската лаборатория на Душата обаче очаквано си остава…
Снимка: Божи гроб – Unsplash
Религията
Този текст беше поръчан от редактора на „Стълбата“ с уговорката, че настоящият брой на списанието ще излезе в дните около Великден. Великден се отбелязва и от атеистите, най-малкото с яйца и козунаци. Впрочем атеизмът също е вяра, при това особено отдадена. Атеистът не просто не вярва в Бога, той вярва в нямането на Бога, в един бог, който го няма, а това си е вяра крепка и силна отвсякъде. И нещо повече – тази вяра е бог сама по себе си. Но да продължим… Нямам намерение тук да привеждам кратък курс по християнство for dummies, просто искам да поразсъждаваме какво се случва с Душата на Христос в събота. Светът е прескръбен на Разпети петък, в неделя празнува, но какво, по дяволите и ангелите, се случва в събота? В тази стихнала, смълчана Велика събота. Къде е Христос? Какво прави? Ще възкръсне ли?
Апостолите са се скрили от страх да не бъдат заловени, засрамени от предателството си, и тънат в недоумение – истина ли е всичко онова, което говореше и вършеше? Целият ден е един голям Въпрос. Вярващите вярват, но и се съмняват. Невярващите са се отдали на рутинните си гастрономически приготовления за ритуалите, но имат едно наум – ами ако е истина? Пилат продължава да се пита „Какво е Истина?“, макар че жена му Клавдия Прокула вече все по-убедено предузнава Кой собствено беше този странен Мъж… Сред първосвещениците, фарисеите, книжниците и юдейския народ се прокрадва питането: „Кого всъщност разпнахме? Да не би да е действително Обещаният Месия?“. Мария оплаква Сина си. Няколко верни до смърт жени мироносици приготвят съдовете си с благовонни балсами за помазване… Светът е на пауза. Стаил се е до неузнаваемост. Притихнал е пред перспективите. Стефан Цанев пише:
Мълчим, разпнати
върху кръста на хоризонталните надежди
и отвесното съмнение.
(…)
Всички ще са вярващи в неделя.
И във петък всички бяха вярващи.
Но във събота,
в събота,
в събота,
днес – в събота,
в събота,
в събота,
кой е още вярващ?
Кой няма да се отрече в събота?
Православната химнография пее отговора: „Ти беше в гроба с тялото Си, в ада – с душата Си, в рая – с разбойника, и на престола – с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем“. Тоест Христос е навсякъде. Възпълнил е всички пространствено-времеви измерения: небето, земята и преизподнята.
Докато ние вярваме и не вярваме, Христос е жива реалност за свързаните в ада. Самата Блага вест явява Себе Си там. Дяволът очаква още веднъж пръст, но посреща небе и бива поразен и унизен. Смъртта спира да съществува. Вторият Адам оправдава Първия Адам. Христос разбива веригите и кофарите, такова е и иконографското изображение – с разните разбити чаркове, машинарии и механизми за сдържане робството на тлението.
В средата на деня и живота, разсечени от Кръста, долита новината от Йерусалим – Благодатният огън е слязъл в Кувуклията на Божи гроб. А сякаш посоката е обратна – Бог е преобразил страшните, инфернални, вечно изгарящи плътта адски пламъци в невеществен, благ огън като ясен знак за триумфалната Си мисия там долу. Наръчите свещи на поклонниците сами лумват, те ги поставят пред лицата си, опалват ръцете и телата си, за да се убедят, че тоя огън не изгаря… Христос го е преобразил в невечерна Таворска светлина.
Господ ни праща от ада писмо за утеха и радост, че ад вече няма. И че предстои Възкресение – Неговото и на всички ни.
Вярата пронизва любовно и Науката, и Изкуството. По първата точка – една от колосалните заблуди на нашето съвремие е, че Вярата е противопоставена и дори врагува с Науката. А тя, Науката, също е дар от небето. Учените поне имат консенсус, че човешкото познание е крайно ограничено. Ние знаем много малко за себе си и за света, който обитаваме. В посланието на св. апостол Павел до евреите (11:1) пише: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“.
А по втората точка с Изкуството нека приведем едни думи на св. Софроний Сахаров, чиято жизнена траектория преминава през Москва, Париж, Атон (22 години), отново Франция и накрая графство Есекс в Англия, където основава и до смъртта си през 1993 г. е игумен на манастира „Св. Йоан Предтеча“. Та той казва: „Само творчество, което съвпада с Божията воля, произвежда плодове, които могат да преминат във вечността“.
Историята за Възкресението е толкова невероятна и в същото време, ако щете, толкова драматургично издържана, че може да бъде само… Истина. Красива реалност, досущ като детското балонче, полетяло към небето.
Снимка: Фотография – Благой Цицелков
