За да съществуват, човешките общества винаги са имали нужда от общо усещане за истина, морал и посока. И съответно винаги се е водила и нескончаемата битка за умовете и сърцата на хората. Въпросът „кой има право да говори“ и „кой ще бъде чут“ винаги е бил ключов за властта. И за слушателите. През последните 2000 години микрофонът и влиянието му върху масите се е предавал от ръка в ръка с помощта на поредица от нови информационни технологии – от Библията и Църквата, през печатната книга и ренесансовото изкуство, Просвещението, новините, радиото, телевизията, та до социалните мрежи и изкуствения интелект. И всяка нова итерация е носела обещание за по-свободен достъп до знание, давала е думата на нови социални групи, изключени до този момент от обществения дебат, но и на нови методи за цензура и контрол и нови опасности от дезинформация и манипулация. Ние, съвременните хора, често се оправдаваме с безпрецедентното навлизане на технологиите в живота ни, но всъщност съвсем не сме единствените потърпевши от развитието им, нито сме първите, на които се налага да навигират в свят на измамни послания, подвеждащи думи и лъжливи изображения.
Източник: „Поклонението на влъхвите“ – Сандро Ботичели 1475г
Църквата – мегафонът на първото хилядолетие
До XV век Църквата е институцията, която определя кое е важно, какво трябва да знаят и помнят хората, кое е добро и кое – зло. Според християнския канон цялото знание на света е събрано в една-единствена книга – Библията. Средновековният човек е неграмотен и няма абонамент за новинарски бюлетини, но слуша редовно неделната проповед, взира се с часове в иконите с образите на светци и стъклописите със сцени от рая и ада. Думите на свещениците, храмовата архитектура, декорацията и ритуалите предават библейското послание. Влиянието на Църквата и духовенството и техният контрол върху информацията са тотални. Да им се противопоставиш, е равносилно на изключване от обществото.
Според добре аргументираната аналогия на Ален де Ботон в книгата му „Новините“ Църквата е средновековният аналог на новинарските емисии в края на XX век – единственият канал, през който се предава информация за света и за отвъдното. А средновековните светци са първите инфлуенсъри – Църквата пропагандира с притчи и свети изображения, факти (и лъжи) от живота им като модел за поведение на паството.
Източник: Базиликата Свети Петър в Рим – източник: Unsplash
Изкуството и пропагандата
Светската власт също активно изгражда свои механизми за влияние върху масите. Монарсите и аристократите използват символика – портрети, монети, паради, тържества, и през XV век, във Флоренция, един преуспял банкер – Козимо де Медичи, изобретява нова информационна технология, върху която Църквата няма тотален контрол – ренесансовото изкуство.
Медичите стават меценати на артисти, художници, архитекти, скулптори и мислители не просто от щедрост и добър вкус, а в търсене на инструмент за влияние върху общественото съзнание чрез контрол върху символите и културните послания.
Натрупала богатствата си от банки и лихви – най-презряното средство за забогатяване в тогавашния християнски свят (неслучайно в „Божествена комедия“ на Данте за лихварите е отреден най-дълбокият кръг на ада) – най-богатата флорентинска фамилия е белязана от обществено презрение. За да се реабилитира и сдобие с морален престиж с помощта на изкуството, Козимо де Медичи изобретява първия фотошоп в историята. Поръчва фреските на Капелата на влъхвите да включват портрети на семейството му като участници в шествието на влъхвите, носещи дарове за рождението на Спасителя. Библията може да не споменава Медичите в сцената на Рождеството, но малцина умеят да четат в средновековна Флоренция, затова пък всеки може да разпознае във великолепието на фреските Козимо де Медичи и синовете му и да повярва, че могъщата фамилия е с благороден произход, докосната от божественост.
Така новото ренесансово изкуство и украсата на християнските храмове се превръщат в пиар кампания, която изтрива спомена за неудобния произход на фамилните богатства и го заменя с образ на благочестие, култура и обществена значимост. Всяка църква и обществена сграда, финансирана от фамилните мафии на XV век, е равностойна на закупуване на телевизия или социална мрежа – превръща се в канал за контрол върху посланията и интерпретацията на реалността. Иконите, витражите, фреските, скулптурите внушават ценности, изграждат авторитети и задават дневния ред на обществото. Така, в стремежа си към обществена реабилитация, Медичите неволно отприщват Ренесанса, който ще превърне политагитацията им в естетика с непреходна стойност, а пропагандата им – в културно наследство на човечеството.
Печатната революция
Паралелно с революцията във визуалните изкуства още една нова технология на XV век променя средствата за влияние върху общественото мнение и в крайна сметка революционизира света – печатната преса на Йоханес Гутенберг. Тя не само съществено ускорява обмена и разпространението на знания (и новини), но и помага на Европа да излезе от застоя на Средновековието, и ускорява хода на човешкия прогрес. Благодарениe на печатните издания балансът започва да се измества, Църквата губи тоталния си контрол върху информацията. Мартин Лутер става първият автор на „бестселъри“ в световната история, а науката през XVI и XVII век бележи огромни скокове напред чрез възможността да публикува и споделя открития и експериментални данни. Разумът и критичният обществен (и научен) дебат постепенно изместват догмата. Появяват се нови информационни пространства – кафенета, салони, университети. Просвещението води не само до повече книги, но и до експлозия на политически идеи. Памфлети като „Общественият договор“ на Русо, Декларацията за независимостта или Комунистическия манифест стават двигатели на революции.
Философите и писателите стават инфлуенсъри. (Макар и в далеч по-бавен ритъм от днешния TikTok.)
Но разбира се, новата информационна технология има и негативен ефект. В книгата си „Нексус“ Ювал Ноа Харари демонстрира как още преди да има възможност да даде положителен тласък на науката, печатната преса става инструмент за манипулация и дезинформация. Невероятният търговски успех на една ненаучна книга, „Чукът на вещиците“ (бълнуванията на човек с откровено болен ум), става причина за един от най-зловещите периоди в историята на западната цивилизация – преследването на вещици.
Но все пак, влиянието на печатната технология е толкова значимо, че Марк Твен по-късно ще заяви: Добър или лош, светът такъв, какъвто е днес, се дължи на Гутенберг.
Източник: Може би идея за някакъв арт?
Вестниците – молитвата на модерния човек
През XIX век Хегел отбелязва, че вестниците са новата сутрешна молитва на модерния човек. Никой не започва и не завършва деня си, без да е прочел новините. Журналистиката се превръща в мощен инструмент за оформяне на общественото мнение. Печатът, радиото, а по-късно и телевизиите определят какво да се обсъжда в обществото, за кого гласуваме, от какво се страхуваме, на кого имаме доверие. С развитието на медиите журналистите стават посредници между власт и народ, коректив, но и потенциални инструменти за пропаганда.
В труда си „Изследване на историята“ Арнълд Тойнби описва възникването на таблоидите и жълтата преса като резултат от въвеждането на нова информационна технология – ограмотяването на масите. Вестниците първоначално са предназначени за добре образованите аристократи – читатели с познания в бизнеса и политиката, които търсят задълбочена информация и анализ. С появата на безплатните училища и масовото разпространение на грамотността обаче възниква потребност от друг вид новини – кратки, емоционални и достъпни – за читатели без задълбочени познания и богат речник. Така медиите се разделят на „сериозни“ и „популярни“, фактологични и сензационни, достоверни и „жълти“. Битката за вниманието на обществото, борбата между информацията и дезинформацията, се пренася в ново поле. И продължава до днес в противопоставянето между добросъвестната аналитична журналистика и кликбейт заглавията.
Източник: Печатната преса на Йоханес Гутенберг
Радиото и киното – новите църкви
XX век донася нови технологии и медийни революции. Радиото превръща политиците в постоянни гости в домовете на хората – лидерите вече говорят директно „в ухото“ на милиони. Микрофонът вече не е метафора. Гласовете на политиците преминават без посредници през граници и социални бариери. Франклин Рузвелт използва своите „беседи край камината“, за да вдъхва доверие и спокойствие на американците в годините на Голямата депресия, Чърчил обединява британците за отпор срещу нацистка Германия. Но в самата Германия и в страните от Комунистическия блок радиоапаратът (задължителен за всяко домакинство) става средство за нацистка и тоталитарна пропаганда.
Киното пък добавя зрелища и емоции към арсенала от инструменти за изграждане на колективни обществени митове. Съветската власт финансира филми, които превръщат Октомврийската революция и Великата отечествена война в религиозен епос. В Италия Мусолини сам открива студиото „Чинечита“ в Рим, определяйки го като „фабрика за национален дух“. Докато в същото време от другата страна на океана Холивуд изгражда своя собствена империя на въображението, превръщайки американското кино в „меката сила“ на САЩ – съблазнителна и дълбоко влиятелна, способна да формира вкус, мода и ценности, да популяризира Американската мечта дори в най-отдалечените кътчета на света.
Киното се превръща в новата църква на ХХ век – място, където хората се събират физически и духовно, за да гледат, преживяват, попиват и формират идентичност и възгледи. Кинозвездите добиват статут на идоли, често с по-голямо влияние от политиците и учените.
Телевизията – домашният олтар
Във втората половина на XX век телевизията нахлува в домовете на хората и синият екран бързо се превръща в „домашен олтар“, около който задължително се събира цялото семейство, за да консумира новини, забавления и реклами. Телевизията става арена за зрелища, където политиката и шоуто се сливат. Границите между реалността и киното се размиват. НАСА прекратява лунната космическа програма „Аполо“, когато спада зрителският интерес към нея, а президентските речи започват да се пишат не толкова за съдържание, колкото за ефект върху зрителя.
Този нов „домашен олтар“ обаче има и тъмна страна. Както предупреждава Нийл Постман в книгата си „Да се забавляваме до смърт“ – шоуто измества рационалния дебат, зрелището подменя анализа, политиката се превръща в спектакъл. Телевизията не просто информира или забавлява – тя моделира реалността, правейки я по-ярка, по-драматична, но и по-повърхностна, по-простичка, по-лесна за възприемане, отколкото е всъщност.
Източник: Постер на френския документален филм Cinecittà (2022г
Интернет – демокрация или хаос?
И така, стигнахме до XXI век и неговия нов медиен гигант – интернет. Той първоначално обещаваше абсолютна свобода на информацията: всеки може да чете, да публикува и да се свързва с целия свят. Социалните мрежи пренeсоха тази революция на лично ниво – вече не само политиците и артистите, журналистите и писателите, но и обикновеният човек има свой „медиен канал“.
Мегафонът е наш! Най-после! Всеки може да публикува мнение, снимка или видео, което да достигне милиони, и да бъде едновременно публицист и пропагандист на самия себе си. Няма цензура и контрол. Не редактори и продуценти решават кое е новина, а алгоритмите поемат ролята на новите жреци: те определят какво виждаме, кои истории се издигат нагоре и кои потъват в забвение. Безстрастна калкулация, без манипулация. Интернет дава платформа на маргинализирани гласове и създава нови общности, които преди са били невидими – от глобални социални движения до локални инициативи за промяна.
Но така ли е наистина?
Това ново информационно пространство изглеждаше като върховна демократизация на словото и пълна либерализация на средствата за влияние, елиминиране на цензурата и ограниченията, на лъжите и псевдоинформацията. Но то бързо се превърна в олтар на егото.
Лайковете и последователите станаха мярка за успех, а алгоритмите всъщност насърчават крайностите, приоритизират скандала и емоционалния изблик пред аргумента и разума. Политиците бързо откриха, че краткият, гневен туит или „вирусното“ видео може да има по-голям ефект от добре обмислена програма, балансирана политическа платформа или рационален дебат. Дезинформацията се превърна в основна характеристика на уеббазираните медии. И вместо един водещ наратив, този нов свят е фрагментиран в милиони индивидуални паралелни реалности.
Така интернет и социалните мрежи се оказаха просто нова итерация на вече познатите ни технологии за влияние и пропаганда – със същия двоен характер на всички предишни „олтари“: могат да вдъхновяват и обединяват, но и да разделят и манипулират. В тях е концентриран контролът върху вниманието ни. А онзи, който го владее, държи ключа към умовете и сърцата на милиарди.
Изводи: континуумът на влиянието
Историята на информационните технологии от последните 2000 години и тяхното влияние върху нашите възприятия разкрива няколко ясно изразени тенденции:
- Всяка нова технология за комуникация служи първоначално за по-бързо и по-широко разпространение на информация, но с времето се превръща и в средство за контрол.
- С напредването на технологиите броят на гласовете в обществения дебат расте, намалява дискриминацията, но обществото се разделя на множество паралелни реалности.
- Емоцията често доминира разума – от страх и надежда в Църквата до емоционално базираните алгоритми на социалните мрежи.
- Демократизацията и контролът вървят ръка за ръка – новите медии дават платформа на дотогава потисканите гласове, но въвеждат и нови механизми за манипулация.
- Влиянието на медиите винаги отговаря на някаква социална нужда – знание, мобилизация, принадлежност, забавление, самолюбие.
Разпознаването на тези закономерности ни помага да бъдем по-съзнателни в избора на информация и в оценката на гласовете, на които се доверяваме. Помага ни да направим крачка отвъд оправданията, към личната отговорност и критичното мислене. Защото, ако не внимаваме, микрофонът, който днес изглежда демократичен, утре може да се окаже в ръцете на нов диктатор – независимо дали той носи расо, корона, петолъчка, пагон, мегафон, микрофон или смартфон.
