Нежна, но твърда – в гамите от категоричност до костеливост. Умна, но проста – в смисъла на изчистена от ненужни, усложняващи въпросителни в характера. И все пак многолика, пъстра, дълбока. Това е жената, която познаваме от умните книги, но и с която живеем: тяло в тяло, възглавница до възглавница или врата до врата.
Неслучайно казват, че жената е менлива като мартенското време. Цъфти и фучи в нестройна мелодия. Побира в себе си и мир, и люти битки. Целува и ранява. Но най-впечатляващ може би е фактът, че независимо дали овластена, царуваща и почитана, и иконична, и превръщана в идол, или низвергвана, поругавана и забранявана, тя запазва онази своя същност, непредсказуема и автентична. И цялата мъдрост като че ли се е събрала в ръцете, понякога миришещи на чесън. Зад очите пък се крие топла като огнището привечер обич.
В Япония например съществува Ден на момичетата, в който различни ритуали с кукли отбелязват значимостта на женската част от населението. Това не бива да ни учудва – все пак в страната съществуват и хотели, в които да отидеш след работа и да си платиш, за да галиш котка. В Испания жените излизат на площада, за да заявят и защитят своите права. А у дома част от мъжете се оплакват, че живеят в матриархат, че цветята са скъпи, че трябва да правят първата крачка; колко непосилен труд е всичко това, уви.
Не упреци към мъжете обаче съставят празника, който би трябвало да ни напомни, че сме от плът, но и от дух. Избрах да разкажа за няколко жени, част от които героини от вълнуващи романи, а в същото време действителни личности, за които писателки – с не по-малко драматична съдба – пишат; за жени, останали в сянката на мъжете да себе си, но (макар и късно) преоткрити със своите таланти; за наказвани и лишавани заради това, че са жени, борбени и смели създания. Март месец е, но се усеща като целогодишно ходене по мъките и разбира се, като непрестанно въздигане над обикновеното.
Източник: Вера Мутафчиева
Едно от тези емблематични създания е Анна Комнина, чиято великолепна житейска история описва Вера Мутафчиева. Анна Комнина е византийска принцеса, неуспяла да се овласти в пълното значение на понятието, тъй като дъщерите, а и жените изобщо, не наследяват законно трона. Тя обаче дълго време е управлявала Византия политически, под шапката на василевса. И – революционно за времето си – е била писателка от плът и кръв. Автор е на „Алексиада“ – многотомна апология на военните успехи на баща ѝ, Алекси Комнин.
Но героинята на Вера Мутафчиева от романа „Аз, Анна Комнина“ (издателство „Жанет 45“, 2024 г.) е дете, жена, поет. С времето целият спектър от желания и амбиции, наслади и горчивини ще мине през нея, но тя ще остане Анна. Единствената, която успява да съхрани поезията в себе си дълго след като спира да пише.
Когато е едногодишно бебе, Анна – дъщерята на Алекси Комнин самодържеца и василисата Ирина Дукена, която пък е потомка на ослепения Самуил, тоест има български корен – е сгодена за младежа Константин, син на голямата и истинска сърдечна любов на Алекси, Мария. Жестоко за очите на читателя или приемливо за времето си, Анна израства в двореца, в който живее не майка ѝ, а който обитават незаконно обвързаните в емоционален съюз Алекси и Мария. Анна обича Мария повече от майка си и това носи болка дори само при изричането му – но е така; Мария на свой ред глези и обожава малката Анна, а синът ѝ я въвежда в света на литературата и науките, четейки ѝ на глас от големите книги. Така се ражда любовта в сърцето на принцесата, както и желанието ѝ да се занимава с писане.
Източник: Вера Мутафчиева
Увлекателно написан, романът е изграден като своеобразно преосмисляне на действителната творба на Анна Комнина, „Алексиада“, пасажи от която са цитирани в книгата. Писателката, облечена в художествена плът от Мутафчиева, признава, че хрониките и апологиите са недостоверни творби; нейните коментари върху написаното (от нея) дават представа за една нова, макар и съществуваща само в нещо като творчески амвон, реалност от онова време – около XI – XII век, времето на Първия кръстоносен поход, битките на Византия с турците на Изток и норманите на Север, на борбата с ереста и богомилите.
Още около дванайсетгодишна Анна страстно пожелава да се замонаши. „Само в манастир – мислех си аз, – ще се отдам на призванието, което всички мои учители смятаха за доказано: аз бях се родила, за да пиша.“
Но не става така. Въпреки че страстно жадува да бъде като Сафо – Анна пише стихове, които в началото само обичната ѝ дойка Зое чува, тя е заклета от родната си майка да забрави за поезията.
Романът „Аз, Анна Комина“ се отличава със своята категорично феминистична стойност, което, да си го признаем, е своего рода революция във времето на патриархат в полето на литературата. Написан в последните социалистически години в България, той звучи като модерен европейски роман – дори и сега, когато българският читател познава писателки като Симон дьо Бовоар и Силвия Плат. Този цитат доказва силната социална роля на книгата на Вера Мутафчиева: „Помня, че из българско женските роднини плачат на сватба, от сърце оплакват нагиздената като идол невеста, сякаш свършва животът ѝ. Колко истинни са нравите там, колко точна е селската философия: всяка жена заличава себе си и в най-добрия брак. Щом стане майка“.
Източник: Правото на глас за жените в България е признато през 1944г
И докато нито майчинството, нито политиката я привличат, изведнъж тя става майка – с времето на осем деца, четири от които загиват, и ловък политик, зает с ежедневното спасяване на държавата. Откривайки наслада в новите поприща, тя обогатява своята и бездруго широко скроена душа; какво по-хубаво за един пълнокръвен писател, бих попитала аз като читател, който попива сладостта на всеки ред, но и като пишещ човек, който е наясно с необходимостта от път и израстване. Така, редом до усещането за величествена благодарност към всемира – задето се е родила жена, героинята опитва и от сладостния вкус на властта, и от опиата на писателския занаят (макар и в късните си години).
И въпреки че правото на глас за жените в България е признато през 1944 година, българката все още не успява да скъса напълно с традиционно наложената ѝ роля на домакиня. В същото време у нас като че ли липсват достатъчно трудове, посветени на феминизма като философия. Лесно можем да заключим, че българките от онези години не се опиват от литературата на бунта, а за тях е достатъчно да се съберат в кухнята, докато децата спят следобедния си сън, и да поклюкарстват на по кафе и цигара (тайно от мъжете).
И все пак романът на Вера Мутафчиева е революция: нежна, но с мощна притегателна сила, досущ като глинена делва, богато изографисана със сцени от любовния живот на владетелката. Докато държим делвата и разглеждаме рисунките, ни се иска да се въплътим в глината и този вдъхновяващ живот да е нашият. Да познаваме собствената си стойност. Да не ни сравняват. Да не ни подценяват. Да намираме време за себе си и от това да не страдат останалите. Да не заспиваме с шамар. И никой да не ни пречи да обичаме себе си.
През годините Вера Мутафчиева е награждавана, но и обвинявана в какво ли не – от плагиатство до доносничество. Ако се огледаме обаче в настоящето, чисто и свободно, ще открием немалко случаи, в които ние като общество правим иначе недопустими компромиси с тези ценности. В крайна сметка би било хубаво за младите и техните потомства да останат майсторството на писателката, нейният сладкодумен наратив, чистите и значими образи, нейната прямота и неутолимото ѝ любопитство, водещо перото ѝ през думите.
Един бисер от съкровищницата на авторката остава да блещука пред очите: думата „велелепие“, която като че обгръща душата с изящество и се увива като скъпоценно растение около нащърбената от грубости ежедневна реч, пречиствайки я. Означава красота, великолепие. Използвана от писателката, думата увенчава стила ѝ с поетичност; бихме могли да кажем и с магия.
Нека се върнем малко по-назад в историята, и по-точно в мъчния IX век, когато заплахата пред оцеляването на обикновените хора не е за подценяване. За тези смутни времена ни разказва романът „Папеса Йоана“ от Емануил Роидис. Главната героиня в тази малка, но много вълнуващо написана книга се ражда в среда на безчестия и насилие. Нейните родители живеят сред уюта на своята скромна колиба, където спят увити в кожи край огнището; бащата се занимава с религиозни дела. Един ден обаче лоши хора отрязват ушите, а после и носа му. Малко по-късно губи и атрибута на мъжеството си, а двете му вече родени деца умират. Изглежда, няма как да продължи рода си при тези обстоятелства. Но в един от дните, в които съпругата пере расото му в реката, на брега идват двама мъже и я изнасилват.
От този акт на злодеяние се ражда Йоана и баща ѝ я приема като свое дете, което дори посвещава в тайнството на вярата. Йоана изучава за кратко време свещените писания и е готова да съпровожда баща си при неговите пътешествия. Всичко върви добре – бащата и дъщерята работят заедно в отлично разбирателство и дори жънат успехи, но един ден майката си отива от този свят, а след нея и бащата. Оставайки сама, младата жена понася поредица от изпитания, които съдбата – или Бог – ѝ изпраща почти ежедневно. Една нощ обаче в съня ѝ я навестяват две светици: тази на земните удоволствия и тази, която обещава райски наслади, ако момичето поеме по манастирския път.
Йоана избира за себе си повелята на втората светица и тръгва по пътя на религията и отдадеността на Бог. Ще срещне любовта, ще я загуби, ще усъвършенства ума си и ще размишлява, ще се бори с премеждия и ще устоява, докато стане папа. Папа Йоан VIII, който един ден ще роди дете и ще бъде наказан за това, че е… жена.
Източник: „Аз, Анна Комнина“, Вера Мутафчиева, издателство „Жанет 45“
В тази объркваща история откриваме няколко обстоятелства, от които добиваме впечатление за ролята на жената в обществото по времето, за което пише Роидис. Най-важна тук обаче е личността на героинята. Йоана е умна, досетлива, разумна и емоционална в равни пропорции, смела, еманципирана по нрав и бунтарка по дух. В рамките на своя близо четиридесетгодишен живот тя опитва сладостта на любовта, наградите на земното царство, победите над канона, който не допуска жената в мъжкия свят, ловкото оцеляване и тържествуването над природата, религията и стереотипите. Пътят ѝ я води от дъното до върха, където тя и за миг не се докосва до изкушението да злоупотреби с властта си. Еднакво виртуозно владее материята на действително наложеното мислене, системата от правила и изисквания на века, в които на преден план изпъкват мъжкото и субективните страсти, лишаващи невинни хора от свобода и живот, от една страна, и виталността, широкото реене над тълпата, опиянението от насладите както на ежедневието, така и на могъществото. Йоана е еднакво силна като дъщеря, калугерка, любовница и папа. А това на пръв поглед трудно се съвместява в рамките на един човешки живот.
Много жени преди нея са препасвали сабя или са поставяли корона на главата си, но какво са бързо увяхващите военни лаври или преходното царуване на земята в сравнение с папската власт, която по божие право господства над души и тела и на която са подчинени вселената, раят и адът?, пише авторът.
Необикновена, жарка и много силна жена – това е папеса Йоана, която е погребана заедно с новороденото си дете и може би упражнява своето майчинство в друг, по-чист свят. След като приживе опитва от книжовността, науката и вярата, тя вече може да протегне ръка и към удоволствието да гали своята рожба, необезпокоявана от догми и предразсъдъци.
Книгата, която Роидис написва и публикува през 1866 г., впоследствие е афоресана от Светия синод на Гръцката църква. Дълги спорове на тема морал се водят от общественици със закостеняло мислене. Но посланието на романа, освен че осветлява действителния случай, върху който е изграден, ще остане, за да ни покаже, че може и така: една жена да бъде значима и пълноценна също и извън традиционната, често болезнена роля, която ѝ е отреждана насилствено.
А сега нека открехнем прозорчето на размирния XX век, и по-специално на 20-те му години, когато родената в София българска художничка Бистра Винарова започва своята активна творческа кариера. Това е епоха на разцвет на поезията и изкуствата; да си творец, бохем и странник, е дръзко и славно. В ателиетата на вече прочутите в Мюнхен, Берлин и Виена художници и скулптори (като Огюст Роден, Конрад Феликс Мюлер, Ото Мюлер, Ернст Л. Кирхнер и много други) се провеждат вечерни актове, пие се вино и се обсъждат витиеватите постулати на Фройд, Ницше и поети като Райнер Мария Рилке, Роберт Волфганг Валах и Вернер Клинстингер (последните двама посвещават свои поеми на Бистра Винарова, а самата тя създава портрети на много от съвременниците си). Артистите обсъждат, съзерцават, анализират, рисуват се един друг и споделят. Те живеят; такъв е техният живот в онези години. А за талантливата художничка от София, уви, не знаем много. В чужбина тя е поддържала близки контакти с Дечко Узунов, Бенчо Обрешков, Васил Захариев и др., а те по-късно, когато тя се връща в България, подкрепят членството ѝ в Съюза на българските художници.
Бистра Винарова произхожда от стар възрожденски род; потомка е на генерали, лекари, държавници. В периода 1911 – 1918 г. изучава живопис при проф. Фердинанд Дорш и постъпва в Дрезденската академия по изкуствата. По-късно, вече в Мюнхен, се присъединява към авангарда и движението на фовистите. Следват редица общи изложби, в които участие взима и цяла плеяда известни днес творци. Бистра Винарова работи усилено и постига пълноценно професионално развитие; отличените творби от по-ранния ѝ период са предимно портрети. След края на Първата световна война живее последователно в Берн, Берлин и Виена, където специализира графика (в Дамската художествена академия). Работи в различни жанрове на живописта, рисунката и графиката. Радва се на добри отзиви за работата си, включително и на възхищението от страна на писателя Никос Казандзакис. През 1922 г. художничката среща своя съпруг – дипломата, общественик и историограф Симеон Радев. Двамата се сгодяват, а после и венчават в Цариград. Тя се посвещава на това да подкрепя съпруга си, но не спира да пътува и открива; при едно такова пътешествие се запознава с Пикасо, при друго с Брак, също и с Матис. По политически причини членството ѝ в СБХ е неколкократно прекратявано, а после възстановявано. Награждавана е с орден „Св. св. Кирил и Методий“ I и II степен. Поради ставно заболяване, във вече напреднала възраст, ръката ѝ съхне, а и зрението ѝ отслабва сериозно. На 86-годишна възраст (през 1977 г.) Бистра Винарова издъхва. Синът ѝ дарява архива на семейството на държавата през 2010 г.
Когато човек попадне в добре осветената, просторна изложбена площ на Националната художествена галерия и там са подредени платната на Бистра Винарова – той гледа, попива аурата на всяка творба и немее. От всяка мазка, както и от всяка рисунка се усеща дъх на свобода. Долавя се историята, която стои зад всяко съвременно произведение на изкуството; но и колоритът на онова време и принадлежащия му автор. Жена като Бистра Винарова е съумяла – вярвам, че не само благодарение на произхода и възможностите си – да скъса с вонящата патриотарщина, с лъхащото на ограничения минало (подобно чесън из устата на алчен чорбаджия), с бедняшкото мислене у нашенеца и с неговия зловреден материализъм. Тя е попила европейска и световна култура, празнуваща мира и свободата. Свобода от предразсъдъци и против всякакво насилие. Нейната стихия е в рисуването като акт на сътворяване, каквото могат малцина. Тя е признавала факта, че е жена, с гордост, а не със срам и примирение. Не се е страхувала да се заяви. Не се е свенила да остави подписа си в многотомника на историята на изкуството. И избирайки да остане до съпруга си във време, в което не е по силите му да се бори с несгодите на режима, тя дава криле на изконната си женска същност: да подкрепя духом, в добро и лошо.
В същото време елегантните ѝ обувки потропват върху лакирания паркет на европейската сцена, без от това да страда нейната човечност. Тя е и майка – още една изследвана и овладяна от Винарова област от живота, която не е съкрушила нито женствения ѝ образ, нито творческата ѝ сила.
Жената никога не е обикновена. Нейно авторство са и ежедневни чудеса като гювеча и топлата дума, с която дарява. Неслучайно във всеки заплетен случай се търси ролята на жената; освен че ухае и е красиво, цветето може да бъде и хищно, да си припомним и характера на мечката, която брани своите мечета. А аз като жена бих добавила своите няколко думи по темата: да пазим крехкия индивид до себе си и да го обичаме.
Източник: „Папеса Йоана“, Емануил Роидис
