Онзи ден минах по улицата, на която израснах. Бях забравил за черешата хрущялка и съседната вишна, които ни служеха за футболни греди. Горна греда липсваше, тя беше фантазна и това предизвикваше шумни караници при някой удар на спорна височина: дали е гол, аут или… греда.
След мач се вграждахме по трима сред короните на овошките, на различни нива, и ядяхме до премала. Сега посегнах и откъснах едно лъскаво червено топче. Все едно ми го връчи някакъв Морфей от 90-те. Когато го вкусих, сякаш излязох от Матрицата на настоящето и се пренесох директно TAM по Васко Кеца…
Сладко-кисело
Черешата и вишната са Моята евкалиптова гора (Horchat Hai Caliptus) от старата еврейска песен. Играещите деца наоколо се сменят, но тези две дървета остават неотклонни свидетели на препускащото време. Нашето детство беше каскада от култури.
Всичко беше прекрасно.
Всичко беше отвратително.
Да, беше мрачно, но имаше светулки. За ужас на модерните природозащитници, ние си ги лепяхме по челата и така се намирахме в тъмното, примрели от глъчка и смях. Днес всички паркове и градинки са осветени от улични лампи, но светулки няма.
Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
В детската градина
Нормалните неща: мешахме се с топката на двора; биехме се с камъни и пръчки с момчетата от съседната група; момичетата сглобяваха многокомпонентни пъзели с 1000 части или преобличаха кукли някъде върху безкрайния килим в дневната, огряна от странна библейска светлина през още по-безкрайния прозорец, сякаш витрина на бутик или фалшиво огледало в следствена стая за разпити. И разбира се – играехме на онази легендарна протоигра със столчетата, около които обикаляхме.
Усмихнатата леличка държи пръста си на копчето play/pause на касетофона с големи кръгли, непроницаемо черни тонколони като очи на звяр. От време на време го натиска и дава указания по правилата и развоя на Играта. От касетофона струи весела песничка. Ние подтичваме в кръг около ядрото столчета, подредени също в кръгче. Те винаги са с едно по-малко от нас. Когато музиката спре, всеки светкавично се спуска към най-близкото столче, следват блъскане, ръгане и пищене и ето че едно дете е седнало в друго. Избутано е да се изправи. Всички го сочат с пръстчета, увиснали във въздуха като пистолетчета, и му се присмиват. То се смущава, слага ръце в джобовете, вдига ги в жестов вик за невинност пред дулата, опитва се да обясни, да протестира, но след малко вече е в миманса на дневната и се прави, че разглежда книжка с картинки. И така – кръг след кръг. На финала остават две деца и едно столче. По-късно в кеча по bTV го наричаха „Кралска битка“.
Душите ни ставаха сиромаси.
После успешно пренесохме тази игра със столчетата в изпитите за гимназия и университет, в любовните и чисто човешки отношения, в класирането за градина на детето, в кандидатстването за работа, в литературните награди, в битката за пост и власт. И накрая – в осигуряването на жадувания парцел в наблъскания и недостатъчен гробищен парк.
И през цялото време веселата музичка звучи, леличката се смее с потно пръстче на копчето, а тъмните очички на стария касетофон JVC все така ни наблюдават.
Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
Футбол
Лютите мачлета между А и Б клас на двора в голямото междучасие. Всички отиваха за закуски в училищния бюфет или по близките фурни и сандвичарници, а ние се хранехме от емоциите около деформираната от шутове топка. Момичетата, загризали закуските, се събираха на тъчлинията, за да ни подкрепят с викове и скандирания. Момчетата от другите класове – малки и големи – също идваха да кибичат, защото това беше вечното дерби на даскалото, продължило няколко години. Ритахме чак до третия звънец, който прозвъняваше на пресекулки като тревожна аларма след произшествие. Часът започваше без нас. Стоварвахме се в кабинетите – задъхана група момчетии, която всеки път получаваше едновременно презрение и опрощение от учителите.
Ние бяхме А клас: каймакът, елитът, талантите, образованите, префинените, изкушените от изкуството, музикалната паралелка с разширено изучаване на солфеж, фолклорно пеене и народна хореография, а отделно всеки си избираше индивидуален инструмент – пиано или китара. Те бяха Б клас: аутсайдерите, подчовеците, децата на гетото, боксьорите, издънките на работническата класа с крайно бедните, разведени, отсъстващи или мъртви родители. Имаше и кръгли сираци сред тях, имаше и такива с регистрации в полицията за кражби и побоища, посещавали Детска педагогическа стая, реплика на ТВУ-тата и интернатите отпреди Промените. Накъсо – при тях нямаше песни и танци.
Уравниловката отвъд семейството, социалния статус и доходите ставаше на футболното игрище. Най-често ги побеждавахме, но в решителния двубой от училищното първенство, в края на нашия престой там, ни биха болезнено, а сетне станаха шампиони на даскалото. Наблюдавах финала отстрани, дивашката им радост след мача, и изпитвах завист и злоба, чисти като детска мечта.
Иначе ги шиех с по няколко гола, макар че не спираха да ме малтретират. Марин беше основното им оръдие за покушения. Хвърляше се на шпагати и не се плашеше да остърже страните си до месо на асфалта. Разпъваше от дърпане фланелката ми, щипеше, хапеше, предприемаше и психологически атаки с обиди и trash talk, както го наричат в Цивилизования свят. Беше дребен и дразнещ. Персоналният ми пазач, сянката в слънчевите ми дни. Мразех го.
На улицата
След закуска вкъщи обикновено излизах първи пред блока с емблематичната гумена топка страйкер в крака. Постепенно се вливаха и останалите. Попълвахме редиците за мач. Избирахме отборите чрез настъпванка и започвахме. Когато ритахме до забрава пред блока, най-забавното и всъщност търсено от нас беше един голям батко да вземе страйкерката в ръце, да отстъпи няколко крачки назад за засилка и да я изрита хамалската високо в небето. Така проявяваше възрастта и мощта си, както ги разбираше, а ние подскачахме от кеф, гледайки как топката пори лазурното ширине. Понякога дори я запращаше върху блока, което значеше да се впуснем в любима авантюра – катериш се до последния етаж, после по дървената подвижна стълба, опряна на стената, под тежката метална таванска капандура към покрива, изтласкваш я чрез неудобната болезнена дръжка, изискваща вече не момчешка, а мъжка сила, тест дали си пораснал, или не, и всички тези препятствия накрая се изплащаха с възхитителни гледки между комините, антените и гръмоотводите горе: керемиденочервените шапки на къщите, плаващи в зеленото корито на Предбалкана; стадиона; девойката, която се разхожда само по бикини вкъщи в стаята с прозрачните завеси…
Пред блока разцъквахме почти само едно – футбол. Но имаше и изключения, особено щом се стъмваше. Уличните лампи бяха паметник на онова настояще – имаше ги, но не работеха и нямаше как да гоним топката в полазилия сумрак. Но и друго – почнахме да включваме момичетата в различни игри. Бяхме склонни да жертваме ритането заради тях – какво геройство! Противоположният пол почна да ни става интересен…
Тъмнината така или иначе спомагаше за драматичното протичане на Жмичката или Жомаш(н)ката (криеница), Стражари и апаши, Ура!… Продължавахме със Салам, стой си там! и Царски път до 10! чак до полунощ и отвъд. По балконите излизаха подразнени възрастни със сънени лица, които нервно пушеха цигари и сумтяха срещу необуздания ни възторг – момчешките крясъци и момичешките писъци. Случвало се е да ни направят и гласна забележка или направо да ни лиснат леген с вода върху главите, ала това само ни разпалваше още повече…
Това беше ежедневната среднощна кулминация на уличните ни занимания, след което се разотивахме по домовете, гълтахме набързо хляба след зрелището, изстиналата вечеря, оставена на масата от мама, и заспивахме сладостно упоени в очакване на утрешния ден, който обещаваше нови и стари като света подвизи и приключения.
Фунийки
Момчетата много играеха на тях. Късаха и свиваха гланцирани страници от списания като „Паралели“, „Лик“ и стари броеве на немския каталог „Некерман“. Родителите негодуваха, че се посяга на последното – техните грижливо пазени илюстровани библии от 80-те, консуматорския Playboy без голи жени, но със западни дрехи и предмети за дома, скъп спомен от младежката им контрабандна битка със соца. Нямаха широк достъп до вещите, но се насищаха с техните образи.
Както и да е – в единия край на фунийката филигранно се наостряше връхче, за да си стане стреличка. Момчетата натъпкваха стреличките в метални (медни или алуминиеви) тръби. Понякога прикрепваха тръбичките с тиксо към дървени приклади или пластмасови шмайзери играчки. Изстрелването ставаше с издълбоко събиране на въздух в гърдите и рязко духване. През 90-те дори дишането беше обърнато на игра, макар и противоречива.
Фунийките не ми бяха тръпка, но ето че аз станах тръпка за терористите с тръбички.
Прибирах се от занималня. Организираха ми нападение от засада, скрити в тъмен като паст на чудовище вход. Дузина души. Подскачах на тротоара от жилещите като разбеснели се оси хартийки, но усетих една от тях особено болезнена. Вдигнах си фланелката и видях на хълбока бързо зачервяващ се участък, в епицентъра на който избуя червейче от алена кръв.
Уплаших се. Изкрещях от шок, гняв и болка. Оръжията бяха свалени и притихнали, подобно грешници, осъзнали вината си. Покушението беше приключило – фунийките бяха изстреляни. Повече нямаше. Едно от момчетата изтича да провери пораженията по мен. Обърна се, на свой ред стреснато, и извика към бандата злосторници: „Нали казахме без карфици!?!“.
Ами ако ме беше уцелил в окото?, помислих си аз, а може би го и изрекох – на момчето, на момчетата и на света.
Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
На село
Будех се късно заради изтощителните игри на двора до тъмно предната вечер. Селската къща пращеше изотдолу със своите жизнени звуци: отваряха и се затваряха врати; радиоточката излъчваше фолклор, естрада или студийни разговори; Баба шеташе из кухнята; Дядо дялкаше нещо навън и от време на време се прокашляше. Къщата беше стара, но в отлично здраве – ставите ѝ радостно припукваха. Ето че и тази нощ светът се беше превъртял (кога точно – в 00:00, в 1, в 3?!?) и почваше наново с обичайните си звуци, ухания и картини. А аз бях тук насред него и нямах търпение да се разтворя и в този ден. Да се предам на непосилната му лекота.
Баба ме посрещаше с чиния с нейните животни – нещо средно между бухти и мекици, които тя подръпваше с вилицата в тигана с шептящото олио, за да добият различни форми. Сервираше ми ги с ореол от пудра захар, боров мед, сладко от смокини, домашно козе сирене и чаша прясно мляко с мазничка и вкусна ципа каймак отгоре, и ми поставяше отговорната задача да определя кое животно наподобява всяко от пържените (пражените) парчета тесто. Аз ги вдигах последователно пред очите си, оживявах контурите им и се произнасях: прасе, куче, крава…
Давах си ясно сметка, че вече съм поотраснал за тази щуротия, но не исках да секна сутрешното щастие на Баба около печката, което палеше и освещаваше целия ѝ ден като опитомено слънце.
Бях малък Адам в селския Едем на детството, призован да назове представителите на животинското царство. Онзи стих от „Битие“:
Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и ги заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ.
На селската чешма изпращах и посрещах овцете на Дядо, които пастирът на селото Иван Чобана изкарваше на поднебесните пасбища. Това беше сборният пункт за всички животинки, които хората водеха сутрин и вечер прибираха. Умирах от удоволствие да наблюдавам как, току-що влезли през широкия вратник, овчиците опираха вълнени тела о телената мрежа на оградата в нашия двор и така, докато продължаваха парадния си ход към кошарата с наедрели поклащащи се вимета, блажено се чешеха с изплезени от кеф езици. Бях мъничък Мойсей с импровизирана палица тояжка, който 40 минути не може да върне стадото на обетованите домашни ясли.
В коритата на чешмата, точно седем на брой, пускахме хартиени лодки и топяхме опечени глави след целодневните мачове по ливадите край нивите или сред прахта на пръстените дворове. Дядо подлагаше под чучура грамадни съчетани шепи, в които можеше да събере целия океан, и ми поднасяше да пия студена жива вода. Лочех като ранен звяр. Но бях радостно ранен – с обелени колене и сладка умора от безкрайните игри.
Секс игри
Обратно в училище, в голямото междучасие на двора (ако не ритахме), в малките междучасия по коридорите, в часа на класа (в който класната почти не се вясваше), играехме на класическа гоненица. Разделяхме се по външни полови белези. Тогава още нямаше дискусия за броя на половете и за флуидността между тях. Момичета срещу момчета. Редувахме се да гоним и да бъдем гонени. В началните класове момичетата все още бяха врагове. Трябваше да бъдат блъскани, удряни и бити. Бяха зло. Постепенно обаче, с напредването на класовете, започнахме да се омешваме. Момичето, Жената, започна да разкрива пред нас своята амбивалентна фабрична направа – в нея имаше и мрачна сила, но и някаква неотменима привлекателност.
По рождени дни, в тесните апартаменти, родителите на рожденика съобразително напуснали полесражението за няколко часа, отново се отдавахме на гоненицата, но с нов елемент: единствено момчетата преследвахме момичетата, и то с обарване. Което значи – щом докопаш девойчето, можеш да го щипнеш или шляпнеш по предизвикателно щръкналото дупе. Ако това се случеше, а то се случваше често, защото беше и целта на занятието, и всеобщото ни желание, тогава момчето надаваше щастлив вик, а момичето – възклицание, в което се биеха разочарование, радост и нещо трето, което оставаше загадка дори за него. Не знаеха какво е, но успешно го използваха срещу нас, а ние умирахме да бъдем победени в привидната си победа.
Знаехме, че има мъжки и женски пол, но лека-полека научавахме, че отношенията между двата имат много повече багри и нюанси.
Междувременно нагъвахме класическите деветдесетарски сандвичи с маргарин, кашкавал, луканка, краставица, домат, маслинка и магданоз върху франзела. Пиехме разтворими сокчета Степ или Танг, поднесени в кана. И играехме на шише. Сядахме на килима в кръг и се редувахме да въртим пластмасова или стъклена празна бутилка от безалкохолно, поставена в средата. Шишето спираше и когото сочеше гърлото му – с него трябваше да се прегърнеш. На следващия рожден ден започнахме да се целуваме по бузите. След няколко години започнахме смутено да допираме устните си, сухи от срам.
В шести клас обаче невинната игра на шише с целувки по бузата или устата мина на следващо ниво. Практикуваше се пак основно по рождени дни и домашни събирания в негата на следобедите. Измислихме нещо съкровено наше си. Установената след завъртане на бутилката двойка лягаше на детския креват и се покриваше презглава с одеяло или чаршаф. Засичаха се точно 3 минути. Момичето лежеше отпуснато или вдървено според спецификата на личността му, а по унаследена патриархална традиция момчето следваше да бъде в активната позиция. То лягаше върху девойчето и започваше да обхожда и обследва тялото му с ръце и милувки. По собствения ми опит, сравнен и с показанията на останалите, никога не се преминаваше определена граница. Не се стимулираха огнените зони: гърдите и гениталиите. Все още не бяхме готови да преплуваме от другата страна.
Беше си особено събитие. Дребничките момчета опитвахме да опитомим под душния саван, в горещото иглу на ранната ни сексуалност, по правило на природата по-едрите момичета, полово съзрели преди нас в пубертета. Качвахме се по тях, домогвахме се до недостижими върхове и долини и преживявахме пространството и като убежище, и като проклятие. А те оставаха някак неангажирани и неуловими като хлъзгави риби в бясна река. Отвън в света няколко чифта детски очи мигаха на парцали пред подскачащия чаршаф. Пазеше се тишина на свещенодействие.
Започвахме да разбираме, че сексът е тайна. Необятна несвършваща магистрала, след която има още по-безкрайна бездна. Сексът е грамадното момиченце под одеялото в онази непонятна игра, а всички ние сме малкото непохватно момченце, което катери нейното туловище. Драскахме с нокти по корпуса на живота и си въобразявахме, че извайваме изящни фрески.
В тази мистериозна игра, от първобитната пещера до огледалната спалня а ла Патрик Бейтман в „Американски психар“, ние оставаме вечни деца.
Детските атрибути на 90-те
Преди няколко лета пробвах нелепа лятна свалка. Темата беше слънчевото затъмнение от 11 август 1999 г.
– Помня затъмнението – казва ми тя. – Но само като чужд факт, защото не гледах небето. Занимавах се с моето тамагочи. Помниш ли тази мания?
– Разбира се! Японската джобна електронна игра! – оживявам се обнадежден аз. – Храниш виртуалното домашно динозавърче, извеждаш го на разходка, къпеш го, грижиш се за него… В противен случай умира с очи на хикс и джунджурията в ръцете ти става безполезна.
– Точно!
– Не си гледала небето, ама небето е гледало теб! А пустото му слънце още съжалява, че в тия 142 секунди не те е виждало…
– Изрод, бях на осем!
Тамагочи, тетрис, презаписаните касетки, които превъртахме с молив, миришещите листчета, които си разменяхме, ледените сокчета от 10 стотинки, страйкерките, фунийките – инвентарната книга или аксесоарната семантика на епохата е дълга и неизтляваща. Но ако трябва да избера един предмет/образ/дестилат на деветдесатарското детство, накрая бих казал това…
Ние бяхме последното поколение, което игра на Улицата. И първото, което осъществи прехода към първите компютърни клубове. Все още обаче ги нямаше онези джаджи, които днес ни пречат да видим хоризонта и човека отсреща – смартфоните. По едно време за кратко се появиха пейджърите, помните ли ги? Но нашият храм тогава без съмнение беше огромният свят навън, събран в междублоковото пространство. Нашата религия бяха игрите. Неслучайно на връв на вратовете си носехме ключетата за вкъщи, предобрази на нашите Кръстчета.
Текстът е откъс от предстояща книга на Ангел Иванов.
Публикува се за пръв път.
Фотография – Иван Шишиев, Етюд-и-те на София
