Ще започна отдалеч, досущ като всеки самозабравил се писател. Ще говоря за книги, не, по-точно за една книга. При това за книга от български автор, написана на български език и разпространявана на българския книжен пазар. И ако на някого му прилошее, докато чете, то нека той бъде изведен на въздух и наплискан със студена вода, а в това време моите слова ще се оплитат в тези, аргументи и разсъждения.
Така приблизително започваха литературните четения на поетите от ъндърграунда в близкото минало. Аз обаче ще се опитам да създам картина, от която не само че не би трябвало да ни прилошее, а и се очаква да се изпълним с благоговейна сладост. Казвам го от опита си на читател на въпросната книга, която впрочем дори е написана от жена – още една причина да възкликнем от удивление.
Но нека се върна и към моето детство – там, където един ден се прибрах от училище в отопления дом на баба и дядо и заявих, че госпожата ни е поставила задача за домашно да направим родословно дърво. Не хвърчило, не бродирана торбичка (всяко нещо с времето си), а истинско родословно дърво. И тогава баба, цялата в брашно, се подпря на масата с дланите навътре, към себе си, като всяка здрава жена от село, и каза: „Да го направим“.
Фотография: Яна Лозева
Романът „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова (изд. „Жанет 45“, 2024 г.) наистина е памет и обич. Едно топло доказателство за това, че ни е имало. И едно обещание – че пак ще ни има. С премрежени от болката очи, неспособни да изплуваме над себе си, заобиколени от странните други, тук винаги ще тече кръвта, която стопля; и вече няма да има „странни други“, нито ще го има пречещото, незаобиколимо Аз. От всяка малка история, от всяка дума в тази книга – несъмнено на мястото си – струи обич, братска и милосърдна, към другия, бил той исторически враг, конкурент, далечен непознат със съпернически блясък в очите, обикновен луд или съсед по душа.
Ние с баба не успяхме да довършим родословното дърво; не ни стигнаха нито хартията, по която рисувахме клони и корони, нито времето. Узнах само, че историята на нашия род, или поне онази част от нея, която ни е известна, тръгва от Беломорска Тракия – тогава, когато да бъдеш българин там, е неудобно. Подобен, но много по-богат на събития и връзки – благодарение на разказваческия талант на автора – е и сюжетът на „И леглото ни е зеленина“. През 1893 г., на 4 август, в село Крушово (днес Ахладохори), се ражда Иван, един Иван, всъщност Иван Кляндов, който ще премери сили със стихиите на своето време, за да се научи да преодолява. По пътя си ще гладува, ще го бият по кокалчетата, докато се опитва да избяга от ледника, ще добива занаят, ще се влюби, ще сънува, ще се връща у дома и ще остава, ще се превръща в звезда на бейзбола, ще пече бисквити и ще губи безвъзвратно части от себе си. От Крушово, Сярска област, през борда на потъващия „Титаник“, до Чикаго и назад, до „Княжево“ и София. Един човек, а в действителност история, по-обширна и от най-солидния учебник.
Целият патриархат е разгърнат тук: от бащата, който пребива с колан сина си (доведен или собствен, няма никакво значение), през брака по неизбежност или поради дълг, до студеното, често подчиняващо отношение към снахата в семейството – една жена, на която е отредено много да плаче и никой да не чуе стоновете ѝ. И както ходиш по тая земя, изведнъж те залива една голяма вълна от безнадеждност, и ти се приисква да счупиш тоя ред, да скъсаш веригата, полепнала по врата ти, но всичко, което можеш да направиш, е да скриеш лицето си в шепи и горко да заридаеш.
Но ако се казваш Иван Кляндов, силата няма да те напусне, докато не изгори свещта до края. И не огън, а друга стихия ще те повлече към този край, а авторът ще го нарече Изход.
Друг мой спомен ме отвежда до пейката пред съседската къща, където баба ми си говореше с баба Айше. „Огъня ще го залееш с вода, ще го угасиш, ще мине. А водата как ще я спреш?“, разсъждаваше баба. И двете с Айше гледаха с тъга към надипления от голямото наводнение, сполетяло селото години по-рано, бабунест асфалт на главния път. И водата, уви, ще вдъхне силата си в тялото на главния герой Иван Кляндов, но дали няма и да си вземе от него – ето въпроса, който оставям на читателя.
Но все пак нека напомним, че историята, която Виолета Радкова разказва, е ситуирана в един особен, конфликтен и кървав период от историята на страните от Балканите. Няколкото войни правят фона червен, земята – напоена със сълзи, а хората… хм. Истински хора, изправени пред своята тежка балканска съдба. Самата авторка признава, че за основа на сюжета ѝ служи дневникът на нейната прабаба, родена в същото това Крушово като Иван от романа, но доста от ситуациите, в които героите попадат, са създадени от нейната писателска фантазия. В този смисъл, можем ли да наречем романа исторически? За мен той остава приказен, в най-добрия смисъл на думата. Един вълшебен разказ за хора и случки от миналото, които моята баба също щеше да заобича, ако беше останала още малко.
Най-суровата дилема в живота на героя Иван възниква именно заради любовта – към родното, но и към жената на сърцето. Някога хората са били готови да пожертват всякаква сигурност, за да останат близо до любимия/любимата; никой океан не е бил невъзможно широк, за да спре влюбения, ако Тя е на другия бряг; както и никой бряг, дори там, където си оставил майка и татко, и син, и жена, не може да примами човека, ако той е щастливо влюбен тук. До премала влюбен и за първи път щастлив.
Романтична, разнежваща и будеща копнежи е тази линия в романа – и в никакъв случай сладникава. Виолета Радкова е проявила изключително здрав и мъдър поглед, когато е описвала чувствата, които изгарят Иван Кляндов: и въпреки това присъстват прогарящите небцето и ръцете чувства на силна любов и обезнадеждаващо разкъсване. Тук боли дори от споделения с любимата сладкиш – и въздига духа до небесата и от най-невинната закачка с Нея.
„Има и нещо сладко, лепкаво от презрелите плодове, окапали по земята и после настъпени, от току-що издоеното мляко“, ще открие читателят заедно с Иван при завръщането му (може би само хипотетично) у дома. Да, това наистина не е същото, като да чуеш от устата ѝ, че вълните ще се разбиват в тялото ѝ, ако си отидеш, и като да се опитваш всячески да забравиш полите на зелената ѝ рокля, надиплени до гърдите ти.
Но е път, всъщност два пътя, и те водят до още и още разклонения, докато споменатият вече фитил не изтлее.
Преди години, когато и аз правех първите си литературни стъпки, издателката Божана Апостолова ми каза: „Трябва да те погледнат едновременно с обич и завист“. Това, доколкото разбрах, се отнасяше до читателите, до другите пишещи и до приятелите ми. Когато прочетох романа на Виолета Радкова, почувствах, че тук си имаме работа със сериозен талант, и именно обичта и леката завист към него ме накараха да напиша тези редове. Но усещането, че съществуват славни книги и че аз имам времето да се докосна до тях, ме радва повече, отколкото да ме огорчава някакво съмнение в собствените ми дадености.
Мария Донева нарича тази книга „притча и песен“; новото чудо на литературния небосклон според поетесата е именно Виолета Радкова. Тя „пише с толкова голямо можене, че връща радостта на езика, кара клетките му да се делят, кръвта му да се съживява и да кипи; прави езика пак млад и красив“, заявява Мария Донева в рубриката за култура на в-к „Сега“. Имаме ли какво да добавим? Може би само ще попитам – кому е нужна тази книга днес освен на запален читател като мен?
И отговорът идва с едно ново, любопитно прелистване на книжното тяло. Нужна е на всеки дом. На всеки българин и на всеки другоземец – за да помнят и да обичат: своето и другия. На всяка майка, за да утешава децата си и да ги сбира край масата. На всяка баба, за да разпалва като кандило вярата в смисъла на това да си човек – от кръв, която стопля, и от плът, която да носиш като незаменимо съкровище.
А на читателя, стигнал дотук, подаряваме смислените и дълбоки отговори на въпросите, които зададох на Виолета Радкова.
Корица: „И леглото ни е зеленина“
Здравейте, Виолета. Колко време писахте „И леглото ни е зеленина“? Четейки, човек изпитва чувството, че е писана на един дъх. Обаче пишещите хора знаят, че с прозата не е точно така.
Тя:
Здравейте, Диана, много благодаря за поканата! Писането на книгата всъщност бе един доста дълъг и интересен процес, в който бях едновременно наблюдател и участник. Технически писах книгата около седем години, но формирането ѝ се е случвало в мен много по-дълго. И даже по-точно би било да се каже, че книгата пишеше мен, а не аз нея. Радвам се, че усещането при четене е като за един дъх, но всъщност зад нея стоят много, много дъхове – и те не са само мои. Имам усещане като за някакво общо дело, от което аз съм част, но не и извор.
Имаше ли момент, в който да помислите, че тази история е красива толкова повече, колкото по-скрита е? Тоест една почти интимна история. Приказка за четири уши.
Тя:
Дълго време мислех и пишех с идеята, че тази история няма да се чете от външни хора, може би само от семейството и най-близкия ми кръг. Това до голяма степен беше освобождаващо, защото не съм мислила за това как ще се възприеме, не съм писала с идея за някаква непозната аудитория, на която трябва нещо да обяснявам. Също така мислех, че това е много частна, идиосинкратична история, която ще говори само на мен и семейството ми. Но се оказа точно обратното – че историята съвсем не е само моя, съвсем не е частна и външни хора се свързват с нея и през нея със собствените си родови истории. Това много ме изненада.
Вярвате ли, че мирът в този свят е възможен? Задавам този въпрос, защото колкото повече читателят попива от романа, толкова по-човеколюбив става.
Тя:
Не мисля, че мирът е възможен в който и да е свят, населен от човеци, борещи се за надмощие. Докато има хора, които искат да властват над други хора и над природата, мирът е временно състояние. Зверствата избухват и после следва период на затишие, но след това ламтежът за власт се надига отново – и с него нови зверства. Въпреки това аз вярвам в хуманизма, в това, че ние всички сме свързани, заедно с природата, в общ организъм. Иска ми се хората да са по-милостиви към себе си, към другите, към природата, да има разбиране за и уважение към тази взаимосвързаност. Хуманистичният проект е идеалистичен и може би по-скоро невъзможен, но това не ми пречи да го предпочитам.
А междувременно на автобусната спирка в квартала срещнах един млад човек, момиче на около двайсет, което беше обгърнало с ръце романа „И леглото ни е зеленина“ – сякаш искаше да го запази близо до сърцето си, и не се въздържах, а възкликнах очевидното: „Четете прекрасен роман!“. „Наистина“, съгласи се момичето и поясни, че снощи го е започнала и вече е доста напред със страниците. Но призна и че това, което я е привлякло към тази книга, било корицата. А тя е дело на също така прекрасната Люба Халева, която някак винаги успява да ни изненада приятно.
