Западът постави личността – автономна, неприкосновена, носител на все повече права – в основата на своята цивилизация и това е едно от най-големите му постижения. От автономността на индивида произтичат монотеистичните религии, концепцията за личен суверенитет, хартата за правата на човека, хуманизмът и принципите на модерната демокрация. След такъв добър старт модерният свят продължи да увеличава списъка с правата и свободите, за сметка на задълженията, докато превърна САЩ в един от най-значимите социални експерименти на века – индивидуализмът, издигнат в култ.
Междувременно Изтокът, чиито съвременни представители са Китай, Япония и Южна Корея, традиционно вижда човека преди всичко през отношенията му с околната среда и общността: син, родител, съсед, гражданин, наследник на дълга линия от предци, брънка в жива верига, която го предхожда и ще го надживее, която има стойност и смисъл само като част от обществото. Изтокът също доведе колективизма до крайности, които започват да заплашват да унищожат бъдещето му.
Източник: Ай Вейвей, Kui Hua Zi (Sunflower Seeds), 2010, инсталация, Снимка: Waldopepper, CC BY-NC 2.0 © Ai Weiwei
През 1989 г. изглеждаше очевидно, че западният модел е победител, някои наблюдатели дори избързаха да обявят „Края на историята“ (Франсис Фукуяма, Краят на историята и последният човек), докато други припомняха за древния, неугаснал „Сблъсък на цивилизациите“ (Самюъл Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред), но от перспективата на 2026 г. спорът не изглежда да е решен. Историята не свърши, двете философии продължават да са в единоборство и едно стана ясно: границата между право и дълг, която всяко общество чертае всеки ден, е по-крехка, отколкото вярвахме, и двата социални модела, доведени до крайност, разрушиха точно онова, което обещаваха да пазят: единият – човека, другият – общността.
Източник: Портрет на Франсис Фукуяма, 1996, Източник: Wikipedia
Как се случи това?
Когато всяка норма и задължение изглеждат като репресия
Американският мит за самотния герой, постигнал всичко само с труда и ума си – заселникът, тръгнал на запад с каруца и пушка, изобретателят в гаража, имигрантът с един куфар и една идея, бизнесменът, започнал с пет долара в джоба – тиражиран и пренаписван с поколения, е основният двигател на избуяващия в САЩ индивидуализъм. Зад образа на този митологичен герой наистина стоят реални факти и постижения: университети, които привличаха умовете на света; предприемачество, което превръщаше гаражи в технологични империи; жизнена гражданска енергия, която можеше да реализира мечти, идеи, които променяха света. Свободата на индивида, неограничена от тежестта на социални задължения, се оказа най-продуктивната социална технология на двайсети век. И, оценила по достойнство мощта ѝ, Страната на неограничените възможности я ескалира, разшири и преекспонира до крайност.
Но правата и задълженията са двете колела на каруцата на общественото развитие. Когато едното е по-голямо от другото, каруцата започва да се върти в кръг. Обществото започва да буксува.
Това се случи със САЩ, които заложиха и продължиха да наддават в полза на индивидуализма и в ущърб на социалните задължения. Постепенно индивидуалните права се превърнаха в единствен политически и нравствен език, докато социалните задължения, нормативите, законите, правителственият контрол и институциите започнаха да се интерпретират първо като неизбежни злощастни ефекти на демокрацията, а впоследствие, в очите на крайната десница, като форми на насилие, всяко ограничение и правило – като репресия. В такава културна среда на тотално отхвърляне на чувството за обществен дълг обществото постепенно губи хомогенността си и се разпада в милиони суверенни единици – всеки със своите си права и своята си свобода, без задължения едни към други.
Източник: Волфганг Щилер, Matchstickmen, серия, от 2007 г., скулптурна инсталация, Източник: mymodernmet.com
Още през 2000 г. в книгата си „Боулинг сам“ социологът Робърт Пътнам използва метафората за боулинга, за да демонстрира този процес – хората все още играят боулинг, но вече не се организират в лиги (клубове), а играят сами. От втората половина на XX век насам американците масово спират да участват в традиционни организации (църкви, синдикати, родителски комитети) и прекарват много по-малко време в неформално общуване (като вечеря със съседи). Тези тенденции илюстрират разпадането на социалния капитал – невидимите мрежи от доверие и взаимност между хората, на които се крепи обществото. Според Пътнам причините са: масовото навлизане на телевизията, а после и на интернета, които затварят хората в домовете им за индивидуално развлечение; урбанизацията – дългото пътуване до и от работа изяжда свободното време на хората и не им оставя време за социализиране; но също и смяната на поколенията – родените след Втората световна война американци са много по-индивидуалистични и по-малко социално ангажирани.
През 2023 г. главният лекар на САЩ д-р Вивек Мърти обяви в официалния си доклад самотата за национална епидемия, засягаща половината възрастни американци, и я сравни по опасност за здравето с пушенето на 15 цигари на ден. Обществото – шампион по права, което издигна личната свобода в култ, разруши структурите, които държат хората заедно, и се оказа шампион и по самота.
Виновниците за епидемията според изследователите са:
- Хипериндивидуализъм – когато най-висшата ценност е „аз“, „моите права“ и „моята независимост“, нуждата от „нас“ остава на заден план, независимостта бързо се превръща в изолация.
- Пазарна замяна на общността – днес всичко може да се купи като услуга. Докато в миналото хората са разчитали на съседи и роднини за помощ в отглеждането на децата, ремонти или подкрепа при болест, инциденти и несполуки, сега плащаме на непознати през приложения и интернет услуги, което елиминира нуждата от човешки връзки. Никой вече не познава съседите си.
- Илюзията за свързаност – социалните мрежи дават усещане за общност, но всъщност са дигитален заместител и ни оставят дълбоко самотни.
- Градоустройство на изолацията – както и при Робърт Пътнам – модерният живот е проектиран за самота: от личния автомобил и предградията, в които всеки се прибира директно в гаража си, до работата от вкъщи, онлайн пазаруването, стрийминг платформите и доставките на храна.
Атомизираното общество от самотни, необвързани индивиди губи не само здравето и дълголетието си, но и способността си за големи общи дела, за реализиране на мащабни проекти, за промяна и прогрес.
Такава мрачна реалност неизбежно запраща махалото в обратната посока – умората от езика на егоцентризма и безграничното „аз“ роди глад за принадлежност. Но без осъзната лична отговорност и обществено задължение този глад беше бързо овладян от продавачите на популизъм, намери най-гръмките си търговци в лицето на национализма, консерватизма и религията.
Междувременно Изтокът жъне финансови и политически успехи и завладява въображението на света с предложенията на своята идеология, но и всява страх с мощта на технологичния си колективизъм.
Човекът, който не може да съществува извън обществото
В китайската писменост йероглифът за човечност, „жен“, се изписва с два знака: „човек“ и „две“. Според древната източноазиатска цивилизация човечност има там, където хората са поне двама. В конфуцианската философска традиция личността не е индивидуална, а е възел от взаимоотношения: между владетел и поданик, баща и син, съпруг и съпруга, по-голям и по-малък брат, приятел и приятел, човек и общество, човек и природа. Човекът има смисъл само чрез тези връзки. Без тях той не е свободен, а непълноценен, изгубен, без стойност.
Докато Западът вижда обществото като договор между завършени, пълноценни личности, в конфуцианския Изток личността е продукт на обществото. Източноазиатският манталитет на Китай, Япония и Корея е базиран именно на колективната хармония. Обществото е подредено като пирамида, крепена от строга йерархия: синът се подчинява на бащата, жената – на мъжа, гражданинът – на владетеля, а личните амбиции се жертват в името на семейството. Над тази пирамида бди концепцията за „лице“ („миендзъ“ на китайски, „менцу“ на японски): поведението на всеки рефлектира върху цялата му група и който се провали или се държи твърде индивидуално, докарва срам не на себе си, а на предците и семейството си. Индивидуална вина няма – вината винаги е колективна. В средновековна Япония и Корея, ако самурай или благородник извърши престъпление или позорно деяние, наказанието застига цялото му семейство до три поколения назад. Съвременен Китай, въпреки комунистическата си фасада и капиталистическата си икономика, е построен върху този древен фундамент: дългът предхожда правото, хармонията на общността стои над истината на отделния глас, а държавата е продължение на семейството.
Ако преведем тази култура в числа – по индекса за индивидуализъм на Герт Хофстеде (скàла от 0 до 100, в която 0 означава абсолютен колективизъм, а 100 пълен индивидуализъм) – САЩ държат световния рекорд за екстремен индивидуализъм с 91 точки, докато Китай има 20, а Южна Корея само 18 точки, което ги прави най-колективистките страни в света.
Силата на източния модел е доказана от дълголетието му. Общество, което говори езика на дълга, може да си поставя дългосрочни цели и да ги реализира с ефективност, за която атомизираните демокрации не могат дори да мечтаят. Съвременен Китай само за четири десетилетия изведе от крайна бедност осемстотин милиона души (по данни на Световната банка). За по-малко от двайсет години страната е изградила 48 хиляди километра високоскоростни железници – повече от целия останал свят, взет заедно. Тук се планира с хоризонт от десетилетия и векове, не от изборни цикли и не в рамките на един човешки живот. Защото колективното тяло е безсмъртно.
Въпросът е какво остава от отделния човек в това тяло.
Източник: Магдалена Абаканович в ателието си, Варшава, 1993, Източник: DESA Unicum
Пиронът, който стърчи, бива забиван с чук
След векове конфуцианство и десетилетия комунизъм съвременен технологичен Китай създаде зловещ хибриден модел – колективизъм 2.0. Дигиталното въплъщение на конфуцианския тоталитарен контрол е системата за социален кредит: поведението на индивида – как пресича, какво купува, какво пише онлайн – се оценява с точки, които му носят привилегии или, ако действа твърде егоистично (нарушава правилата) – наказания, например губи правото да си купи самолетен билет или да има собствен бизнес. Интернетът зад Великата защитна стена е най-несвободният в света: девет точки от сто по индекса на „Фрийдъм Хаус“, и държи последното място вече повече от десетилетие. Публичната информация се филтрира, преди да стигне до публиката. Политическа конкуренция няма. Независимите организации живеят под натиск, личният живот е подчинен на държавната сигурност, а най-дълбоката несвобода е невидима – никой не може открито да оспори какъв е „общественият интерес“, защото общността, която решава всичко, няма лице и никой няма право да попита кой говори от нейно име.
И тъй като младите хора в Китай не могат да изразят открито политически протест, те протестират пасивно. Феноменът „Танг Пинг“ е масов отказ от социалното състезание – младите спират да купуват имоти, да сключват бракове и да работят извънредно, в тих бунт срещу колективния натиск и постигането на колективните цели.
Япония също е сочена за най-краен пример на колективизъм, но този път маскиран като свръхмодерна демокрация. Там има поговорка: „Пиронът, който стърчи, бива забиван с чук“. В японските компании индивидуалното изпъкване е недопустимо: решенията се вземат с консенсус („рингишо“), а работниците остават в офиса, докато шефът им не си тръгне, жертвайки личния си живот за благото на фирмата. Ако един млад японец не се впише в матрицата училище-университет-корпорация-брак, обществото го отхвърля – социално и финансово.
Източник: Японска метростанция в час пик, Източник: CNN
Този брутален обществен натиск е родил явлението хикикомори: хора, които избират да се затворят в четири стени и не излизат навън с месеци и години, често до смъртта си, защото не могат да понесат изискванията на колектива, но и нямат право да бъдат индивидуалности навън.
В Южна Корея пък екстремният социален натиск за перфекционизъм прави страната световен лидер в пластичната хирургия – корейците масово променят лицата си не за да изразят своята индивидуалност, а за да отговорят на един-единствен, колективно одобрен стандарт за красота, който ще им помогне да си намерят работа и да се реализират социално. Дори дрехите в корейската мода нямат номерация – колективистичното разбиране за външност и красота не допуска, че хората може да имат различни размери. Колективно е и свободното време: културата „ноесик“, корпоративното пиене, задължава служителите след работа да ходят на вечеря и запой с мениджърите си, а отказът се приема за обида към колектива и може да съсипе кариерата на човека.
Крайностите изяждат собственото си обещание – Западът, в името на човека, губи общността, а Изтокът, в името на общността, губи човека. Едното общество се разпада на милиони самотни правоносители. Другото се слива в тяло без лица.
И двете системи твърдят, че са бъдещето.
Затова си струва да се огледаме – къде сме ние?
Колективисти на трапезата, индивидуалисти на улицата
България се намира в специфична раздвоена позиция – живяхме в колективизъм без свобода и помним тежките му последици, а след отхвърлянето на насилствената колективизация пък отидохме в другата крайност – практикуваме свобода без общност.
Според модела на Хофстеде българското общество е по-скоро колективистко – 30 точки по скалата на индивидуализма – по-близо до Китай, отколкото до САЩ, но с една огромна уговорка: нашият колективизъм не прилича нито на източния, нито на западния. Ние съумяваме да живеем в състояние, което социолозите наричат „разкъсана културна идентичност“: общество, заклещено между традиционния патриархален колективизъм, наследството от комунизма и агресивния, криворазбран западен индивидуализъм.
Първият пласт е традиционният български колективизъм, чиято единствена институция е семейството. Българинът все още дефинира себе си най-вече чрез семейната група: помагането на децата до късна възраст – купуване на жилище, гледане на внуци – и грижата за възрастните родители са морален закон. Обратната страна на медала е шуробаджанащината: моралът е двойствен – има значение дали си от „нашите“, затова наемането на работа и правенето на бизнес често се крепят на лични връзки, а не на индивидуални заслуги (меритокрация).
Тук обаче е големият парадокс, който ни отличава и от Азия, и от Запада: колективизъм без общност. На Изток колективизмът започва със семейството, но обхваща и цялата нация, и държава. На Запад индивидуалистите се обединяват в каузи, клубове и граждански общества. Но в България колективизмът спира до прага на дома – семейството и близките приятели, докато към общността, държавата, съседите в блока и непознатите на улицата често проявяваме краен, дори циничен индивидуализъм. Затова българите трудно се обединяват в синдикати, професионални съюзи, клубове или граждански движения. Нямаме доверие на институциите, а това разрушава социалния капитал, за който пише Робърт Пътнам. Българското общество страда от същата болест – краен индивидуализъм, която разрушава социалната тъкан и в САЩ.
Източник: Робърт Д. Пътнам, Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community, корица на книгата
Причините са наслоявани с десетилетия. Четиресет и пет години комунизъм и насилствен държавен колективизъм „в името на Партията“ произведоха обратния ефект: хората развиха дълбоко подозрение към всякакви колективни инициативи. А когато наложеният модел се срина, българите се хвърлиха в другата крайност – през 90-те у нас се настани не западноевропейската концепция за индивидуализъм, която включва лична отговорност и спазване на правилата, а един екстремен, криворазбран, ерзац-индивидуализъм: „Аз си гледам моя интерес, законите не важат за мен, важното е аз да успея, без значение какво се случва с другите“. Индивидуализъм на оцеляването, роден от бедност, социално невежество, липса на държавност и липса на опит в демократичните практики.
Резултатът: българското общество е колективистко на ниво семейство, но индивидуалистично на ниво държава, загубило стария патриархален колективизъм, но още неизградило зрелия западен индивидуализъм, който изисква грижа за общото благо и за околните.
В социологията и антропологията този феномен се нарича „аморален фамилизъм“ или „постсоциалистически индивидуализъм“. Държавите, които споделят с нас този модел, са в две групи: средиземноморски и страни от бившия Източен блок.
Гърция, с индекс на индивидуализъм 35, е дори по-близо до нашия социален модел: гръцкото семейство е икономическа единица, бизнесът е масово семеен, връзките (meso) са начин на живот, а дълбокото, исторически обусловено недоверие към държавата означава, че законите се възприемат като препоръчителни, не като задължителни.
В Румъния, Сърбия и целия Балкански регион действа същият рефлекс на оцеляването – държавата исторически е била потисник, независимо дали в лицето на султана, комунистическия диктатор или корумпирания модерен политик – затова общественото пространство извън дома се възприема като „ничие“, лесно се цапа и руши, но прекрачиш ли прага на къщата, там е чисто, подредено и семейният уют е издигнат в култ.
В постсъветското пространство (Русия, Украйна, Беларус) крахът на държавата след 1991 г. също роди вълна от индивидуализъм на оцеляването – като нашия „мутренски“ преход, който разчита единствено на „свои“ хора. Обществото е силно атомизирано, хората трудно се организират в каузи, нямат доверие на никого, но са готови на всичко, за да защитят децата и близките си.
Всички страни от този средиземноморско-балкански-постсоциалистически модел споделят един общ парадокс на социалния капитал: тези общества са шумни, хората прекарват часове в кафенета и ресторанти с приятели и изглеждат много социални, но са дълбоко самотни на институционално и екзистенциално ниво и са студени с непознати, защото нямат сигурност извън микрогрупата си. Самотата и изолацията, особено сред възрастните хора, е масова.
Дали сред всичките тези примери на абсолютни крайности и деструктивно поведение има общества, които да са намерили баланса?
Има, разбира се.
Скандинавия
Най-добрият и световно признат пример за общество, постигнало баланс между индивидуализъм и колективизъм, са скандинавските страни, и по-специално Дания. Според модела на Хофстеде Дания успява да съчетае свободата на личния избор – западния индивидуализъм – със силната социална отговорност и грижа за общността, присъщи на източния колективизъм. В социологията този модел се нарича социален индивидуализъм.
Източник: Антъни Гормли, Lost Horizon, 2008, Фотография: Стивън Уайт, Лондон
Дания има висок индекс на индивидуализъм – 74, което означава, че хората са независими и себереализацията е важна за тях, но за разлика от САЩ, индивидуализмът е балансиран от още два фактора: изключително ниско „разстояние до властта“ – обществото е плоско и егалитарно, шефове и подчинени, политици и граждани си говорят на „ти“, възприемат се като равни, пътуват с градския транспорт и обществото избира качеството на живот, солидарността, грижата за слабите, баланса между работа и личен живот пред бруталната конкуренция и трупането на пари.
Датският баланс се крепи на три стълба.
- Феноменът „хюге“ и микроколективизмът: докато българите се събират на маса предимно с роднини, а азиатците – по корпоративно задължение, датчаните са майстори на неформалните общности. „Хюге“ е културата на споделения уют, на топлата атмосфера с приятели, съседи или колеги, а Дания е лидер по брой доброволни клубове и асоциации на глава от населението – директно противодействие на самотата, описана от Пътнам.
- Общественото доверие е високо: най-големият дефицит на България е най-голямата сила на Дания. Датчаните имат най-високото ниво на взаимно доверие в света. Вярват, че непознатият на улицата няма да ги ограби и че държавата ще похарчи данъците им – сред най-високите в света – за общото благо: безплатни болници, паркове, топобразование. Този индивидуализъм е възможен само защото колективът гарантира сигурност.
- Икономическият модел „флексикюрити“: бизнесът има пълна индивидуална свобода лесно да наема и уволнява служители – пазарен индивидуализъм, но ако останеш без работа, колективът, тоест държавата, се намесва със силна социална мрежа: високи обезщетения и безплатна квалификация. Човекът не е оставен да пропадне сам на дъното.
Дания доказва, че едно общество може да бъде хипермодерно, богато, свободно и индивидуалистично, без да губи човещината, солидарността и усещането за обща съдба.
И съвсем не е единственият добър пример.
Канада и Океания
Освен скандинавските държави, в групата на балансираните общества влизат също Австралия, Нова Зеландия и Канада – страни от т.нар. англосаксонски модел, тоест силно индивидуалистични общества, които по скалата на Хофстеде стоят близо до САЩ, но техният индивидуализъм не е краен и безмилостен като американския, защото е балансиран от силна социална държава и развито усещане за общност, което ги предпазва от социална изолация.
Какво остава за нас?
Правото да бъдем човеци никой не може да ни го даде отвън, а дълга да бъдем граждани никой не може да изпълни вместо нас.
Вместо да се лутаме между двете крайности: свободата или реда, човекът или общността, Вашингтон или Пекин, можем да потърсим среден път – динамичен баланс, който не се намира веднъж завинаги, а се поддържа всеки ден. С общи усилия и индивидуална непоколебимост.