Най-старата и най-известна притча за шаха е за индийския мъдрец Сиси бен Дахир, който изобразил безкрайността в шахматната дъска. Казват, че когато персийският шах Хазрети чул притчата, възразил, че всяка математическа безкрайност е нищожно малка в сравнение с едно човешко лице. Може би затова първите шахматни дъски някога са били не квадратни, а овални. Още повече че и пшеничените зърна, с които индиецът мерел безкрайността, също били овални. Ала страхувайки се, че ще бъде обвинен в идолопоклонничество, персиецът склонил и приел „неправилната“ форма на квадрата. При все че, като всяка новост, и шахматната дъска била повече от подозрителна. Та нали, ако Бог не е създал нито един квадрат, ако няма квадрати под слънцето, то и ние също сме длъжни да се гнусим от тази фигура. Ако ли пък е създавал, то тогава всеки нов квадрат ще е не просто излишен, а вреден, защото ще иска да се конкурира с Божия.
Фотография – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Вероятно и фигурата на самия Хазрети е била подозрителна. Уж думата е била титла, уж означавала пророк, уж с времето и персийци, и араби с радост я носят… Уж неслучайно онзи, който ще пренесе шахмата от Персия в Арабския халифат, също ще се казва Хазрети. Само че този път името му ще се свързва не с хазарите и не с играта на зарове, а Хазрети Омар ибн Ал-Хатаб; същият, който през 634 г. ще наследи Абу-Бакр и ще създаде новото летоброене. Ще превземе Персия и ще стане кръстник на втората по значение шахматна фигура. Защото, ако първата е шахът, то втората трябва да е халифът. Та нали тъй както вековете ще идват и ще си отиват, но Омар завинаги ще си остане вторият след Абу Бакр халиф, така и шахматният халиф (руското му име – ферзь – все още носи спомен за тази етимология) завинаги ще си остане вторият след шаха.
Вероятно в осмисляне на тази притча Омар дълго време се е лутал като мътна вълнá. За него се знае (от Абу ибн Ишак), че някъде около 616 г. е искал да удуши Мохамед със собствените си ръце. Искал е да умъртви и спомена за хазарина Хазрети и да предаде друго значение на думата пророк. Променил е правилата както на политиката, така и на шахмата. Вероятно той е бил първият, който е решил, че халифът не е длъжен да стои плътно до шаха и да се отделя на не повече от едно квадратче от него. Навярно той е бил човекът, който е дал правото на бъдещата дама да ходи където си поиска и да прави каквото си поиска. Сигурно е променил и правилата на собствения си живот, защото след деветгодишно колебание дали да умъртви Мохамед през 625 г. Омар ще омъжи дъщеря си Хавса за бъдещия „пророк на пророците“ и няколко месеца по-късно, след битката при Бану Курайза (ок. 626 г.), ще стане „глас и сърце на Истината“. И съответно – на исляма.
Фотография – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Ако дотогава неговите предшественици са вярвали, че човешкият разум има нищожен дял при избора на нашите ходове, ако са били уверени, че ни движи слепият жребий на безликата съдба, то Омар е твърдял обратното; съдба няма! Настоявал е, че както в живота се редуват бели дни и черни нощи, така в играта на шах ще трябва винаги да се редуват ходовете на черни и на бели. Вероятно идеята е зороастрийска. Намек за това е фактът, че имената на фигурите са останали такива, каквото са били запомнени от персите. В много шахматни езици офицерът все още е слон и дори топ не може да го помръдне от мястото му. При все че, като споменах фигурата на топа, ще трябва да се направи уговорката, че тя се свързва с roca/roha (оттам и думите както за рокада, така и за каменна крепост) и че някога е звучала като ruh.
Означавала е дух. И нито за миг не е променила значението си в библейския език. Като отворен остава въпросът дали ruh е персийска заемка в еврейския, или е еврейска заемка в персийския. Но ако приемем, че думата за рай във всички европейски (и семитски) езици носи в корена си прилагателното „персийска“ и съществителното „градина“ и че някога е звучала като pardesh… би трябвало и душата на топа да е персийска.
Фотография – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Любопитна подробност е, че до фигурата на топа и тогава е стояла тази на коня и че персийското ѝ име – aspa, прибавено към това на топа, може да се чете като Аспарух. Дали обаче това е тотемно име със значение духът на коня, или е шахматна фигура, която се движи по двойни правила, ние не знаем. Няма да ни кажат и първите (известни досега) шахматни комплекти, намерени в Плиска. По какви правила са играели шах прабългарите? По техни, запазени до времето на Тамерлан?
Тогава днешният офицер е приличал на персийския слон, но името му е било караджар. Има ли нещо общо с духа на Караджата, ще попита някой. Вероятно да. Защото караджата също е тотемно животно. А караджарът е неговият повелител, или онзи, който говори с елените. И до ден днешен при узбеки, калмики, казахи и тюркмени е останал спомен за тези шахматни правила. При все че (склонен съм да твърдя) може би нашите деди са играели по персийските правила. Или (защото между намерените в Плиска шахматни фигури има и зарове) по хазарските? Но не е невъзможно нашият Аспарух, който е с две поколения по-млад от Омар, да е знаел и новите арабски правила. Тъй както не е невъзможно името на розата да е шествало през езици и империи… защо да няма аналогия между пътешествията на розата и шахматните правила? Вярно че има малки фонетични разлики. Има и големи. Едно е гюлът, друго е трендафилът. Но нали розата навсякъде е роза. Подобна е съдбата на шахматния пехотинец.
Фотография – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Ала сякаш по-важното е, че играта – подобно на водата – винаги приема формата на съда, в който се намира. Попаднала в Югозападна Европа, докоснала се до провансалската лирика на трубадурите, фигурата на халифа бързо и неусетно става дама или кралица. Самопонятно е, че това е същата Прекрасна дама, за която векове по-късно ще говори Александър Блок. Ще е жена в плът и кръв. Но и ще е алюзия за небесната царица, тоест за Света Богородица. Затова в един миг ще може да стига от единия край на дъската до другия. Защото шахматните влъхви добре знаят, че има нещо, което сродява покрова на Божията майка с шахматната дъска. И тъй като смисълът на човешкия живот предполага след дълъг и аскетичен труд да можем (по благодат) да получим ново естество, то пешката – след като стигне до края на дъската – ще има възможност да се претвори в царица. Защото трябва да има нещо общо между края на шахматната дъска и живота в бъдещия век. Има нещо общо между грозното пате, което става лебед, и логиката на шахматните правила.
Последните ще станат първи. Ще видят Нова земя и Ново небе. И – иска ли питане – шахматът ще се превърне в есхатологична игра. Ще бъде алегория за това, че с черните играят нашите страсти. И че белите са образ на логосите, чрез които Господ ни е промислил.
Фотография – Етюд-и-те на София, Иван Шишиев
Поне така ще бъде, ако играта се разказва като притча от св. Максим Изповедник. Тогава ще стане ясно защо е на живот и смърт и защо (с времето) ще създаде своя теория. Хронологически тези процеси ще съвпаднат със зараждането на модерността. Декарт и Ел Греко ще бъдат почти връстници. От времето на тяхната младост са и първите шахматни дебюти. Най-старият е Италианската партия. После ще дойде Испанската. Ще доминира модата да се играе гамбитно и красиво. Защото шахматната битка трябва да се води по правилата на рицарската. И донякъде да ги пародира.
Така или иначе в годината (1575), в която Сервантес е пленен от алжирски пирати и започва да пише „Дон Кихот“, неговият връстник Руи Лопес организира в Мадрид първия международен шахматен турнир. Пише и книга: „За свободната измислица и за играта на шах“. После ще дойде времето на барока и Филидор. Шахматистите ще пишат фуги и композиторите ще играят шах. Музикалната и шахматната теория ще търсят своето общо кратно. И тогава не само животът, но и революциите ще се разиграват красиво и тържествено. Защото – кой ще го отрече – Волтер и Дидро, Русо и Монтескьо (както и по-късно Наполеон) също са играчи на шах.
Парижкото кафе „Режанс“ (въпреки че отдавна го няма) е живата памет за онези легендарни времена и събития. Вече нищо в Париж не е същото, но там все още отекват думите на философа: „Шахът не е въпрос на живот и смърт, той е нещо много повече“. По-късно, през 1927 г., преди мача си с Капабланка, Алехин ще ги повтори. Но междувременно шахматът ще се е променил до неузнаваемост. Вилхелм Щайниц ще убие илюзиите на романтиците от предишните поколения. Гении като Адолф Андерсен и Йоханес Цукерторт ще изглеждат смешни, дори жалки. Сега шахът ще е професия и място в нея за аматьори няма да има.
Вече нищо (дори и секс) не се прави за удоволствие. Вероятно е така заради двете световни войни, би добавил нетърпеливият читател. И ако никой не го прекъсне, ще добави още, че шахматната дъска (идеята е на Збигнев Бжежински) сега е не друго, а само игра на политика и геостратегическо превъзходство. През 1972 г. мачът между Спаски и Фишер ще го докаже. Вярно че тогава ще дойдат и големите пари. Ще се играе все по-професионално. Арпад Ило ще измисли и обективен показател за този професионализъм. Само че точно тогава най-добрият шахматист – Боби Фишер – ще се откаже от шаха. Защото никой не знае по-добре от него, че играта отдавна е престанала да бъде игра. Сега не шахматистите играят шахмат. Сега шахматът си играе с шахматистите.
Един от последните мохикани на онова време – Гена Сосонко – обобщава феномена така: „Шахматът става все по-сложна игра, а шахматистите – все по-прости хора“. Не знам защо е така. Може би защото наистина – подобно на водата – шахът няма форма и винаги приема формата на съда, в който се намира. Вероятно няма „правилна“ форма и може би именно по тази причина самият аз не спрях да говоря за правила… което (може би) също е някаква притча.
Източник: Unsplash
